Учението на поп Богомил е поредното усилие в търсенето на мечтаната човешка утопия с нейните добри, но и лоши страни
Ярък пример за богомилска пропаганда е прочутият „ересиарх“ Василий Врач
„Поп Богомил – пише известният британски историк сър Стивън Рънсиман – e най-значителният еретически водач през цялото европейско Средновековие (…) За по-малко от два века учението му се разпространява чак до планините на Испания…“
Богомилството, създадено в България през далечния Х век, в много отношения си остава загадка. И все пак, при всичките спорове около него, учението на поп Богомил е поредното усилие в търсенето на мечтаната човешка утопия с нейните добри, но и лоши страни… В научните изследвания се поставя акцент върху социалните послания на богомилството, но неговите идеи намират последователи не само сред „унижените и оскърбените“, но и в средите на аристокрацията. Разбираме го най-вече от известното ни за средновековните държави, в които „великата българска ерес“ намира почва.
В т. нар. Сръбски синодик от 1221 г. е записано: „В българска Македония, във Филипопол и околността му възникна ереста на Богомил и съдружниците му…“ Тракия, наричана в онази епоха именно Македония, е „контактна зона“ между България и Византия. Традиционното присъствие на по-стари ереси (на първо място павликянството) в самата област на Филипопол/Пловдив, създава условия за взаимни влияния. За голяма част от обикновените вярващи богомилството явно е било по-разбираемо от източното павликянство. При това богомилските проповедници пребивават в самата православна общност, поради което техните противници ги наричат „вълци в овци кожи“ – съществена разлика с павликянството, което е ясно обособено от православното мнозинство.
Падането на България под византийска власт (1018 г.) улеснява проникването на богомилските идеи в „класическите“ провинции на империята. През 1034 г. монахът Евтимий от Акмония в Мала Азия пише обширно съчинение против богомилите и техния водач Йоан Чурил. Второто име на „ересиарха“ явно е българско, а не „ромейско“. Средище на еретическата пропаганда е големият град Смирна (дн. Измир), а сред „лъжесвещениците“ е и бившата съпруга на Чурил. Разпространението на богомилското учение е улеснено от масовото депортиране на българи в Мала Азия, извършвано още от времето на Василий II. През ХI – ХII век неведнъж става дума за български военни отряди на византийска служба в Мала Азия и дори в далечна Армения. Нещо повече, след завоеванията на селджуките от 1071 г. нататък сред „морето“ от тюркски племена се появява едно тайнствено „българско княжество“(!), за което ще разкажем друг път. И до днес името на планината Булгардаг пази спомена за това присъствие.
Наричайки недоверчивия проповедник „свети отче“, те твърдят, че искат да станат негови последователи! Падайки в „капана“, Василий излага своите схващания. Оказва се обаче, зад една завеса има публика, сред която е и самият патриарх Николай III Граматик! Последвалият наказателен процес е едно от най-мащабните и коментирани обществени събития във византийската столица. Пред заплахата от смъртно наказание част от богомилите се отказват от „заблудите“ си, други са осъдени на затвор. Василий проявява изключителна твърдост и дори фанатизъм, които раждат легенди за неговите едва ли не паранормални способности… „Дяволският старец“ е изгорен на клада пред многохилядна публика на Хиподрома, а съдбата му е образно описана от византийската принцеса и писателка Анна Комнина. Във връзка с всичко това Алексий Комнин възлага на ерудирания богослов Евтимий Зигавин да напише антиеретическия трактат „Вселенско всеоръжие“ („Паноплия догматики“). „Ние разглеждаме най-напред учението на богомилите – пише авторът – тъй като то в наши дни е разпространено най-широко…“ Василий Врач е характеризиран като “… пагубен мъж, крайно способен да показва злото под образа на доброто…“, а богомилското учение, независимо от сходствата му с по-старите ереси, като оригинално и “… по-ново – и в действителност, и по вид…“ Трябва да се признае, че още в „Беседата“ на презвитер Козма, така и в съчинението на Евтимий Зигавин богомилските тези са убедително оборени от православните богослови.
Борбата с богомилството намира място и в религиозната политика на Мануил I Комнин (1143-1180), който е обвиняван в „еретически заблуди“ и се стреми да „изчисти“ своята православна визия. През 1143 г. двама епископи от Кападокия са обвинени в принадлежност към богомилството и лишени от сан, а монахът Нифон е хвърлен в затвора. Най-шокиращ е случаят с отстраняването на патриарх Козма II Атик (1146-1147), обвинен във връзки с богомилите! Въпреки понесените удари, богомилската пропаганда се шири, достигайки до византийските владения на Кримския полуостров. По същото време Никита, митрополит на град Хон в Мала Азия, води борба с еретиците „погомели“ (т. е. богомили). Във Византия е използвано и понятието „фундагиагити“ или „торбоносци“, аналогично на българското „торбеши“. Теодор Валсамон, патриарх на Антиохия (1185-1190), свидетелства, че „цели области и градове“ във Византия са „заразени“. Гоненията засилват проникването на учението в Италия, Франция и други страни. По онова време водач на богомилите в България е „средечкият дедец“ Петър Кападокийски, което свидетелства за връзките с Мала Азия. Според акад. Димитър Ангелов по онова време надделяват позициите на крайния дуализъм, присъщ за богомилите от „Драговичия“ в Западните Родопи. Такива са били възгледите на богомилския водач Никита. През 1167 г., тръгвайки от византийската столица, той посещава Италия и Южна Франция, посрещнат от катарите – съмишлениците на богомилите, като техен „учител“.
За борба със „сатанинската ерес на богомилите“ призовава и никейският патриарх Герман (1222-1240), при когото връзките с Търновската патриаршия са тесни. Ще припомним, че десетилетие по-рано богомилството е подложено на гонение от цар Борил (1207-1218). Възможно е част от осъдените на събора в Търново (1211 г.) да са намерили убежище при своите събратя в Мала Азия, както и в Сърбия и Босна, но за тях ще разкажем по-нататък.
През ХIV век богомилството в България и Византия губи своята сила, все повече се затваря в монашеска среда и постепенно ерозира. Появилата се с татарските нашествия и османските завоевания ислямска заплаха консолидира вярващите около православната църква. И все пак, при налагането на исихазма – учението, надделяло в средите на монашеството и в цялостния живот на църквата, продължават полемиките около богомилството. Критиците на исихазма обвиняват Григорий Палама, най-изявения исихастки теоретик, в… богомилска ерес! На свой ред исихастите търсят връзка между доктрината на Варлаам (т. нар. варлаамитство) и богомилството.
В средата на ХIV век една богомилска общност, повлияна и от други „лъжеучения“, се появява на Света гора. Италианският изследовател Антонио Риго публикува решенията на проведен през 1344 г. събор на атонското монашество. Провинилите се са анатемосани и прогонени от монашеската „република“. Сред тях е Кирил Босота, който по-късно се появява в Търново. Важна роля за „заблудите“ на тази група монаси играе солунската монахиня Ирина Порина, също българка. Тя, както четем в житието на св. Теодосий Търновски, “… изучи цялата масалианска ерес и тази тайна предаваше на всички, които идваха при нея…
