На 21 август 1866г. в румънски манастир около Галац умира Д-р Иван Селимински. Той е изтъкнат български народен будител, възрожденец, общественик и лекар. Останал в българската история със създаването на революционните организации в Сливен и някои други градове, Селимински става първият български крупен революционен организатор. Също така е един от най-големите наши просветители, който през целия си живот се грижи за просвещението на българския народ, за училищата сред българската емиграция. Посочва начина на масовото организиране на българския народ, за въоръжено въстание против турците, по подобие на революционните организации у балканските съседи. През 1825г. в Сливен основава първата българска тайна революционна организация „Братство“, която е строго конспиративна и провежда своята работа чрез масовите еснафски сдружения и чрез училището, основано от него. Успява да намери такава форма на организиране, при която тясната конспиративна организация действа и решавала най-злободневните частни и общински въпроси чрез еснафските сдружения, при което всичката тази ежедневна работа е била подчинена на главната цел – общата борба за освобождението на народа от османското иго по пътя на въоръжено въстание.
В Сливен, Иван Селимински отваря училище с две степени, в горната степен на което преподава физика като самостоятелен учебен предмет [1-2]. След първите успехи на организацията Селимински заклева членовете и излага провежданата от него революционна тактика и стратегия в нелегалната борба. Организации като тази в Сливен са създадени още в Шумен и други градове. В навечерието на Руско-турската война (1828-1829г.) организацията взема мерки за въоръжаването на своите хора, създаване на въоръжени отряди, складове за оръжие и храна по Балкана. Организира и разузнаването на решенията на турското правителство. Участието на толкова много българи в помощ на руските войски през тогавашната война се дължи до голяма степен на тези организации. След края на войната Селимински участва в делегациите до руското главнокоманване с цел да се издействат права за българския народ, а също и във връзка с масовото изселване на българското население от Източна крайморска България следствие на активното му участие на страната на русите през време на войната. Селимински проявява голяма гъвкавост по бежанския въпрос, в преговорите между Русия и Турция и по опита на гръцкото духовенство да помогне на турското правителство да върне бежанската маса обратно.
Роден е през 1799г. в град Сливен в семейството на сравнително богат търговец. Начално образование получава в сливенско училище. Семейството му измира от чума (1812). На 14г. заедно със свои роднини пътува до Ерусалим. След години Селимински пише в спомените си за хаджи Петър от Казанлък (помогнал на много български младежи да учат в гр. Кидония), за хаджи Дамянти Мангалоглу от Сливен и хаджи Неофит от Ямбол и осмива чрез тях хаджилъка като средство за създаване на уважение в обществото.
Селимински завършва гръцката гимназия в град Кидония, Мала Азия. По това време той се формира като революционен демократ и взема дейно участие в тайните революционни организации на гръцкото освободително движение Филики етерия. По пътя от Кидония до Атон и оттам до Пелопонес той се е запозна с организациите на гръцкото въоръжено въстание по островите.
В Италия той се е запознал с гръцките емигрантски революционни организации, а също с национално-революционното движение на италианските карбонари, чиито въстания в Пиемонт и Неапол през 1821-1822г. току-що са били потушени, но организациите са продължили да работят. В Пеща той се е запознал с унгарското национално революционно движение и с организациите на славянските народи в Австрия (чехи, словаци, хървати, славенци, сърби и др.), а също и с някои от известните тогава учени-слависти. Запознал се и с дейността на „Сръпската матица“.
В град Брашов взел активно участие в превръщането на града в един от първите организационни центрове на българската емиграция.
Селимински напълно подкрепя идеята за образуване на автономно българско княжество в Добруджа. Като един от ръководителите на българската емиграция, той прави всичко възможно за изпращане на специална делегация в Цариград. Перспективите за осъществяването на тази идея са твърде големи, обаче голямата холерна епидемия и безпаричието попречват на делегацията да замине навреме.
Като учител в Букурещ, той е бил един от главните основатели на първата българска емигрантска организация във влахо-молдавската столица. Тази организация е дала повод за организирането на Българско народно дружество през революционната 1848г. След това се създава Букурещкия български комитет през 1853г. във връзка с Кримската война, който през 1862г. се е превръща в Българска добродетелна дружина. Като учител в град Рошиори де Веде, Селимински помога много на българските бежанци, произхождащи главно от Свищов, да построят нов град – Александрия.
Откритото от него училище в Нови Сливен (Берязка) е закрито скоро, понеже е оклеветен като безбожник пред окръжния управител. През 1835г. Селимински станал генерален пълномощник на общината в Нови Сливен и водил енергична борба против опитите на румънските чокои да изнудват и закрепостяват българските бежанци. Той организирал общината по демократически принцип, като я разделил на части, от които всяка част избира представител за общото ръководство на общината. В тази организация той вложил на дело своите демократически разбирания. Под влиянието на Селимински населението подготвя да се противопостави със сила на болярските представители. Срещу българските бежанци в Берязка е насочен целият чокойски държавен апарат на окръга и когато през 1837г. българите окончателно загубват делото и са доведени до отчаяние, за едва нощ новосливенци разрушили цялото си селище от 600 къщи, изкоренили лозята и се преселили в Плоещ, за да не оставят нищо на алчните чокои. Това става не без участието на Селимински и направило огромно впечатление на властта и на влашкото население.
Изработването на устава на Централното болградско училище е главно негово дело. Селимински се бори не само за политическото освобождение на българския народ, но и против всякакъв расизъм; за интернационално възпитание на народа; за еднакви права на мъжа и жената; за по-справедливо общество, в което да няма експлоататори.
Като студент по медицина в Атина през 1840-1844г., Селимински възобновил организираното на остров Андрос Спавяно-българско ученолюбиво дружество от българските младежи, преминапи на учение в Атина. Възмъжал, с голям житейски опит, той им става учител и възпитател. Възпитава ги в дух на патриотизъм и на борба за свобода, както и против всякакви предразсъдъци, като ги запознава с последните достижения на науката, имайки предвид, че те след завършване на учението си ще се пръснат по цяла България и ще работят сред народа. Той е положил основите на една 25-членна организация, която да се бори за народност, за просвета и за българска родна църква. Мнозинството от членовете на тая организация станали по-късно бележити възрожденци.
Селимински подържава активно започнатото дело от Васил Априлов за господство на говоримия български език в училищата и църквите и изпращане на български младежи на учение в руските училища. Бори се против католишката и протестантската пропаганда, която според него се опитва да внесе разединение всред българите.
Селимински написва в Атина своето „Политическо верую“, в което излага основните си обществено-политически и философски възгпеди като революционен демократ и изключително прогресивен обществен деятел. През време на парламентарните избори в Гърция в 1843г. по идея на Селимински е образуван „Трако-славянски комитет“. Този комитет обединява българската и сръбската емиграция и имал голямо значение за българската колония в Атина и за националното осъзнаване на много българи.
От дипломирането си като медик през 1845г. до последната година от живота си – 1866г. д-р Селимински работи като лекар и провежда множество здравни реформи във всички градове където работи – Букурещ, Браила, в Бесарабия и др. През 1845г. Селимински заминава за Париж, където престоява известно време и с група българи обмислят въпроса, как да се помогне на България след Нишкото въстание.
През 1846г. той взема участие в написването на едно заявление до султан Абдул Меджид, с което се иска изборни български свещенослужители, определяне на заплатите им и служене в църквите на български език.
Селимински е сред първите по-изтъкнати за времето българи, които се свързва с един от най-ранните дейци на албанското възраждане Наум Векилхарджи, като му написва специално възвание до албанския народ в духа на собствените си разбирания. Селимински е един от организаторите в Букурещ на Българско народно дружество, което има просветни задачи и играе много активна роля през време на революцията във Влашко през 1848г.
Той става член на гръцко-етеристко дружество през 1847г. и когато разбира, че се цели повдигането на България само с цел да се отклони вниманието на турците от Гърция, прави необходимите постъпки пред руското правителство, за да осуети този план.
Селимински е един от главните ръководители на Българската браилска община във всичките важни начинания, в организацията на братството, печатница, издаване на вестник и подготовка за създаване на Браилското книжовно дружество, което се явява като начало на Българската академия на науките.
Селимински достига своя връх на политическа дейност през време на Кримската война. В 1853г. той станал главният организатор на доброволческите български отряди, които достигнали до 4000 души. Той е бил фактическият комисар по набирането и формирането им, като е живял с пълната увереност, че Русия ще победи и българите ще вземат участие в своето освобождение с тези отряди. В сравнение с двете белградски легии тази акция на българската емиграция е била много по-крупна и с много по-сигурни перспективи, защото зад гърба и е стояла Руската империя, която всеки път дотогава е побеждавала Турция.
Селимински е бил един от главните организатори на Букурещкия български комитет, задачата на който е била да сформира доброволчески отреди и да държи връзка с руското главнокомандване по въпросите, отнасящи се до България. Такива комитети той основал още в ред градове, където имало български колонии.
Селимински е взел активно участие в църковната борба, като е създал една от най-интересните и оригинални студии във връзка с нея.
Селимински е оценил много високо 1000-годишнината от създаването на славянската азбука и пристигането на солунските братя Кирил и Методий във Великоморавия. Изпратен като делегат, той е представил достойно България на тържествата във Велеград, Чехия. Той също е участвал и в празника на солунските братя, който е бил отбелязван с особена тържественост в Браила.
Селимински не владее писмено български. В своето завещание той отделя средства, за сметка на които съчиненията му да бъдат преведени от гръцки и обнародвани на родния му език. Многотомното издание, което се появява десетилетия след смъртта на автора, включва между другото неговите мемоари („Исторически спомен)“ и студията му „Българският църковен въпрос“, в която той се застъпва за черковно-национална независимост.
