Ген. Стефан Тошев: България не е чифлик, за да може някои да разполагат с нея
На 18 декември се навършват 160 години от рождението на героя от Тутракан
Снимки: „Изгубената България“/Колаж: Петя Александрова, Dir.bg
Историята ни учи, че тя се създава и твори от хора водачи, силни, непреклонни личности с висок дух и достойнство, отстояващи правотата си. Ярък пример в българската история е ген. Стефан Тошев. Епичните дела, сътворени от него като водач на Желязната Първа пехотна Софийска дивизия в Балканската война и като командващ Трета армия по време на Първата световна война, са най-необоримите доказателства за това.
На 18 декември се навършват 160 години от рождението на славния пълководец.
Стефан Тошев Тошев е роден на 18 декември 1859 г. в Стара Загора (тогава Ески Заара). Той е първороден син на търговеца на медни изделия Тошо Тошев и на Анастасия Тошева – възрожденска учителка, една от най-просветените за времето си българки. Тя е сред първите български девойки, изпратени с благотворителни средства да учат в Одеса, основала след завръщането си в България първото девическо училище в Стара Загора (1857).
Когато Стефан е 11-годишен, майка му е поканена от габровски първенци да стане учителка в новооткритото девическо училище в Габрово и той заминава с нея. Там завършва местното мъжко класно училище през 1876 г. След това семейството се връща в Стара Загора, където ги заварва Освободителната война. Събитията предизвикват невъздържан възторг у 17-годишното момче, още повече, че именно майка му посреща на руски език генерал Гурко при влизането му в града. Научил от нея езика, Стефан общува свободно с руските войници и офицери, и може би по това време в него се появява желанието да стане военен.
Анастасия Тошева – първата дипломирана българска учителка, майка на бъдещия генерал
На 19 юли 1877 г. в историческия бой при Стара Загора армията на Сюлейман паша отблъсква шепата български опълченци и руснаци, защитаващи града. Голяма част от населението е избито, а градът опожарен. Хиляди заралии бягат в Северна България, за да търсят спасение. Сред тях е и семейството на Тошо и Анастасия. Останали без нищо, те се установяват в Свищов.
Стефан обаче има други намерения и без знанието на родителите си, заминава за Търново. Там, в един руски щаб, изявява желанието си да се бие за освобождението на родината. Така постъпва като доброволец в щаба на VIII дружина на Българското опълчение и е назначен за преводач. Когато през декември 1877 г. руските войски преминават Балкана, Тошев се завръща заедно с майка си в Стара Загора (баща му вече е починал).
След Освобождението, през юни 1878 г., Тошев постъпва в новосформираната в Пловдив „команда на волноопределяющите“, която през есента на с.г. се преобразува в Софийско военно училище с два класа – старши и младши. След издържан приемен изпит, на 12 декември 1878 г. Стефан е приет в старшия клас на училището. След петмесечна усилена подготовка Военното училище в София пуска първия си випуск млади български офицери, сред които е и Тошев, и на 10 май 1879 г. той е произведен в първия тогава офицерски чин – прапоршчик. Изпратен е на служба в Източно Румелийската милиция, където получава назначение като командир в VI Старозагорска дружина, която е на гарнизон в родния му град.
През ноември 1879 г. военното звание прапоршчик е премахнато, а офицерите с това звание получават чин подпоручик, вкл. Стефан Тошев. Малко по-късно е преместен като командир на X Хасковска дружина. Амбицията му обаче е да служи във войските на Княжество България и през 1880 г. желанието му се изпълва.
През 1882 г. е повишен в поручик, а на 30 август 1885 г. вече е капитан. Само след седмица е обявено Съединението и Тошев е назначен за командир на II дружина от III пехотен Бдински полк. При последващата Сръбско-българска война, в началото на бойните действия капитанът командва Трънския отряд, в който влизат три дружини и батарея.
На 3 ноември 1885 г. сръбската Моравска дивизия атакува нашата малобройна част. Българите упорито отбиват врага, но са принудени да отстъпят. Все пак командирът, който дълбоко преживява този тактически ход, успява да заблуди врага и да спечели малко време. То се оказва неоценимо за съсредоточаването на главните сили и за изхода на предстоящите сражения. Оттегля дружината си достойно, без повече загуби. На 5 ноември начело на своите роти капитан Тошев взема участие в атаката на височината Мека црев на Сливнишката позиция, а на следващия ден превзема първата сръбска позиция на Три уши. По време на боевете е ранен в двата крака, награден е с орден „За храброст“ IV степен. Събира спомените си от тази война в книгата си „Писма от войната 1885“, определена като първата батална българска мемоарна творба. В нея откровено посочва и своите собствени грешки.
След войната, между 1886 и 1893 г., Стефан Тошев командва последователно пехотните III Бдински, XI Сливенски, VII Преславски и VIII Приморски полк. На 1 април 1887 г. е произведен в чин майор, 2 август 1891 – подполковник, 2 август 1895 г. – полковник. От 1899 до 1904 г. е командир на II бригада от II пехотна Тракийска дивизия. От 1 януари 1904 г. е генерал-майор и е назначен за командир на VII пехотна Рилска дивизия. От 28 май 1908 г. е началник на I пехотна Софийска дивизия.
Като командир се отличава от колегите си – не залага на строевата дребнавост, поощрява всеки подчинен началник, който поема отговорност за своите решения. Особено обичал войниците, не пропускал случай да ги награди.
През 1912 г. ген. Тошев повежда своята желязна Софийска дивизия в започналата Балканска война. С нея участва в боевете при Гечкенли и Селиолу (Лозенградската операция), като на 9 октомври нанася съкрушително поражение на турците. След успешната операция Първа дивизия настъпва на изток и достига Люлебургаз. Генералът изпраща незабавно разузнавачи, разпределя правилно силите си, използва умело артилерията и отново жъне успех. А когато някои от съседните части се стъписват от турския отпор и решават да отстъпят, застава редом с войниците си и нарежда на своите полкове да атакуват.
Дивизията участва и при атаката на Чаталджанската позиция.
Българската пехота на позиция преди щурм, Чаталджа, 1912 г.
От май 1913 г. ген. Тошев оглавява новосформираната V отделна армия, с която участва в Междусъюзническата война. Армията е съсредоточена около Кюстендил. Тук трябва да се нанесе решаващ удар срещу сърбите. Събитията обаче опровергават плановете на висшите ни военни стратези. На генерала е наредено да отстъпи от Кюстендил към Конявската планина, но той преценява, че това ще разстрои войската. Убеждава военното командване да отмени заповедта и да нанесе удар на настъпващата по Струма гръцка армия – тактиката му има успех.
„Безспорно голям военачалник, генерал Тошев притежаваше способността да прецени обстановката… Прозорливост и бърза съобразителност лъхат от всички негови разпореждания“, справедливо го възхваляват съвременниците му.
На 5 август 1913 г. Стефан Тошев е произведен в чин генерал-лейтенант. През есента на същата година му е възложено повторното освобождаване на Западна Тракия. С две дивизии той методично и почти безкръвно навлиза в териториите, владени от протурската „Гюмюрджинска република“. Въпреки споразумението за мирното връщане на района към България, нашите части срещат известна съпротива и Тошев не се колебае да използва сила – с артилерийски огън е сломена съпротивата на турските автономисти при старата българска граница край селата Еникьой и Елмалък.
След войната последователно е началник на Втора и Трета военноиспекционна област.
През Първата световна война ген. Стефан Тошев извършва едни от най-големите си постижения като военен деец. След включването на България, на него е поверено командването на III българска армия, която през 1916 г. води успешни боеве на Добруджанския фронт срещу руско-румънски войски, с цел освобождаването на Добруджа от румънска власт.
В оперативен план армията е подчинена на групата съюзни армии, командвани от фелдмаршал Аугуст фон Макензен, с когото генералът често ще влиза в противоречия, отстоявайки българските интереси. При щаба на Трета армия, като офицер за поръчки от страна на Главната квартира е аташиран Княз Борис, тогава млад поручик. Оттогава и датира възхищението на бъдещия цар към генерал Тошев.
За връх в бойната кариера на генерала се смята битката за превземането на Тутракан. Тошев се отличава от другите военачалници с това, че наред със законите на стратегията, владее силата на словото, което изразява пламенно не само в речите си пред бойците, но дори и в заповедите, които издава. Помни се 2 септември 1916 г., когато прогърмява:
„Юнаци, ще ги биете! Ще ги смачкате! Ще вземете Тутракан!“
Български артилерийски наблюдателен пост при Тутракан, 1916 г.
При подготовката за атаката на смятаната за непревземаема Тутраканска крепост ген. Тошев влиза в остър конфликт с фелдмаршал фон Макензен, който има свой план. Немският военачалник е привърженик на стратегията на изтощението – армията на противника да се унищожава с бавни, методични удари. Той предлага план за поетапно овладяване на Добруджа, а силно укрепените от румънците военни крепости Тутракан и Силистра да бъдат обсадени и атакувани по-късно. Обаче Тошев предусеща бъдещия провал: потенциалът на Трета армия ще се разпилее безсмислено, а разтеглянето на бойните действия във времето крие опасност от погром на фона на очакваната многочислена руска подкрепа за румънците. В крайна сметка е приет планът на българския генерал.
На 5 и 6 септември 1916 г. след устремната атака на Трета армия под командването на ген. Стефан Тошев, Тутраканската крепост е превзета, а бранещите я 40 000 румънски войници и 450 офицери са пленени. Един от най-големите подвизи на Българската армия е факт.
Пленени румънски войници след превземането на Тутракан, септември 1916 г.
Въпреки огромния успех, неприятните чувства породени между фон Макензен и ген. Тошев довеждат до нови персонални конфликти. Фелдмаршалът настоява нашата армия да настъпи незабавно на север, но Тошев отказва. Нетърпимостта между тях нараства при Кубадин. Немецът се опитва да отстрани изцяло българския си колега от високия военен пост. Родният командир не получава подкрепата на върховното командване и на 23 ноември 1916 г. е принуден да подаде оставка с думите:
„Ние не сме наемници!“
Мястото му е заето от по-сговорчивия ген. Стефан Нерезов, а опитният стратег ген. Тошев е изпратен в тила като губернатор на Македонската военна област.
На 25 март 1917 г. е повишен в най-високото звание в тогавашната армия – генерал от пехотата. През 1918 г. е командир на IV българска армия, която отбранява левия бряг на Струма и брега на Бяло море. 1918-1919 г. е началник на IV военноинспекционна област със седалище Гюмюрджина.
След края на войната, през юни 1919 г., ген. Тошев преминава в запаса и се посвещава на обществена и писателска дейност. Написва историята на своята Трета армия при действията ѝ в Добруджа – „Действията на ІІІ армия в Добруджа през 1916 година. Отговор на писаното за българите в мемоарите на Генерал Лудендорфа“ (1921), „Победени без да бъдем бити“ (1924) и др. През 1923 г. е избран за председател на Съюза на запасните офицери. През същата година оглавява и комитета „Народна признателност“, който подпомага жертвите от комунистическия метеж на Септемврийското въстание.
Ген. Стефан Тошев умира внезапно от сърдечен удар на 27 октомври 1924 г. в Пловдив, където е поканен да изнесе патриотична лекция. На следващия ден там е отдадена почит на големия пълководец и тленните му останки са пренесени в София. На опелото в църквата „Св. Неделя“ и на погребението на 29 октомври присъства и Н. В. Цар Борис III.
Със съпругата си Ефросина, генералът има три деца – Тодор, Анастасия и Надежда. Тодор също става генерал.
В чест на ген. Тошев са наименувани 2 селища в България: 1934 г. – село Генерал Тошево, Ямболско, и 1942 г. – село (по-късно град) Генерал Тошево, Добричко.
Цитати от ген. Стефан Тошев:
„Аз ще сторя всичко възможно моите войници да знаят, че и последната сила на живота си ще дам на труда и борбата против враговете на моята Родина. Ние нямаме права върху нашия живот. С него разполага само Отечеството!“
„България не е чифлик, за да може някой и някои да разполагат с нея. България не е маса от случайни поселенци и преселенци, а държава с история и народ с амбиция!“
В спомените си за генерала, неговият съвременник ген. Константин Соларов го описва така:
„Горд войник, с широка искрена душа, надарен с бодър дух и творчески замах, човек, който обича и се радва на успехите на другите, рицар и благородник по сърце, който привлича хората към себе си и ги гали с топлия си и искрен поглед. По вид високомерен, с твърда и надменна походка, а всъщност скромен, снизходителен и великодушен.“
