Никола Жеков – спорният генерал, фанатично влюбен в народа си
Снимки: „Изгубената България“/Колаж: Петя Александрова, Dir.bg
Никола Тодоров Жеков е роден на 6 януари 1865 г. (25 декември 1864 г. ст.ст.) в град Сливен, като първородно дете в семейството на Тодор и Ирина Жекови. Сред първите ученици по успех, той завършва основното училище в родния си град. След това минава в подготвителен клас. Баща му се занимава с търговия, която върви добре, но след като бива ограбен, фалира. Следват тежки години за многолюдното семейството, в което са се родили още четири деца. Никола е принуден да напусне училище и да помага на баща си да издържа фамилията. Работи като обущарски чирак.
Жаден за знания, той напуска бащиното си огнище през 1881 г. и заминава да учи в София. Две години работи, за да се прехранва, учи в мъжката гимназия и усилено се подготвя за приемен изпит във Военното училище. Макар и физически слаб, той издържа изпита и през 1883 г. е приет.
През септември 1885 г., в началото на новата учебна година, извършеното Съединение и очакваната война с Турция налагат закриване на Военното училище. Старшият клас е изпратен по полковете, а всички други са разпуснати. Младият юнкер Жеков кандидатства за доброволец, но поради физическата му слабост комисията го отхвърля. От София отпътува в Пловдив, където е приет на служба и изпратен в Сливен, за да попълни новоформиращи се два резервни полка. Назначен е за командир на рота във Втори Сливенски резервен полк и заминава с полка си в Елхово, който по-късно е изпратен като резерв на бойната линия Цариброд-Пирот и стои на разположение на главното командване.
Капитан Никола Жеков (втори ред, вторият от ляво надясно) с други офицери, 1894 г.
Вместо война с Турция, Сърбия обявява война на България и когато полкът достига София, примирието между държавите е сключено. Полкът така и не участва в бойни действия, върнат е обратно в Сливен и е разформирован. Юнкер Никола Жеков се завръща във Военното училище, за да продължи обучението си.
През 1886 г. участва в детронирането на Княз Александър I Батенберг, за което е разжалван и е изпратен да служи като обикновен войник, заедно с другите провинени. Попада със свои другари в Стара Загора в 12 пехотен Балкански полк и си понася наказанието. Не след дълго е дадена амнистия и всички юнкери се връщат във Военното училище.
На 27 април 1887 г. Жеков завършва и е произведен в първи офицерски чин подпоручик. Зачислен е във Втори артилерийски полк, квартируващ в Шумен. На 18 май 1890 г. е повишен в поручик. През 1891 г., след кратки престои с частта си в Кула и Белоградчик, Жеков е на служба във Враца в новия гарнизон на Втори артилерийски полк.
Ученолюбив, упорит и амбициозен, той се готви за следване във висша военна школа. Есента на 1894 г., вече като капитан (от 2 август 1894 г.), заминава за Торино, за да учи в прочутата Генералщабна академия. През 1898 г. завършва първи по успех сред българските възпитаници на академията и сред първите 75 в общата випускна класация. Завръща се в България и продължава службата си в същия полк и същата батарея. Следва преместване в Пловдив, а през 1900 г. е командирован в Щаба на армията в София като офицер за особени поръчки и помощник-началник на мобилизационната подготовка.
През 1901 година, произведен в чин майор, Жеков е назначен за преподавател по военна педагогика във Военното училище, като ръководи и тактическите упражнения с юнкерите. Не след дълго става инспектор на класовете. Малко по-късно е прехвърлен в новооткритата Школа за запасни подпоручици в пехотата, разположена в Княжево, а от 1903 г. Жеков вече е неин началник и остава на този пост до 1910 г.
Междувременно, на 1 януари 1905 г. Никола Жеков е произведен в чин подполковник, а от 18 май 1909 г. е полковник. През Школата преминава голяма част от българската интелигенция и след седемгодишната работа на полковника като организатор и възпитател, от нея излизат около 4 хиляди отлично подготвени офицери.
През март 1910 г. Жеков е назначен за командир на Първи пехотен Софийски полк.
От февруари 1912 г. е началник на Военното училище, като дава нови щрихи и идеи за реорганизацията на войската и указва нови методи по тактиката за атака и отбрана на крепости. Остава на този пост до мобилизацията през септември същата година.
В началото на Балканската война през 1912 г. Жеков е назначен за началник-щаб на Втора армия, която ще действа срещу Одрин. Полковник Жеков и командващият Втора армия генерал-лейтенант Никола Иванов са едни от най-ревностните привърженици на идеята за превземане на Одрин с щурм и настояват за това пред Главната квартира. Получават подкрепа за това смело начинание от началника на Източния сектор генерал Георги Вазов. След дълго колебание е дадена заповед за щурмуване на крепостта. Правотата на техните преценки е доказана при атаката на 13 март 1913 г., когато за по-малко от 48 часа, смятаната за непревземаема крепост капитулира.
По време на Междусъюзническата война през 1913 г. полк. Жеков остава на длъжността началник-щаб на Втора армия. Тя заема позиции по брега на Бяло море и долното течение на р. Струма – срещу Солун. Дава сериозен отпор на гръцките дивизии на Крал Константин и отстъпва бавно и организирано на север. Втора армия участва в обкръжаването на гръцката армия, което е спряно с примирието предшестващо Букурещкия мир.
След края на войната и демобилизацията, полковникът получава назначение – началник-щаб на окупационните войски в Западна Тракия, командвани от генерал Васил Кутинчев, като щабът е в Пловдив.
През зимата на 1913-1914 г. полк. Жеков е в Цариград като член на комисия за проучване на възможността за военнна конвенция между България и Турция, но поради големите искания на турците, преговорите не довеждат до резултат.
1914-1915 г. е помощник-началник на Щаба на войската, а от май 1915 – командир на Осма пехотна Тунджанска дивизия. На 2 август с.г. е произведен в чин генерал-майор. От 6 август е министър на войната в правителството на Васил Радославов и подкрепя ориентацията на България на страната на Централните сили.
На 21 септември, по личното настояване на Цар Фердинанд I, ген. Жеков е освободен от министерския пост и е назначен за Главнокомандващ на действащата армия.
Мобилизацията на българската армия е обявена на 10 септември 1915 година, когато значителна част от сръбската армия е вече на нашата граница. Генерал Жеков прави мобилизация на цялата войска, като този път се отзовават и неслужилите, за да попълнят оределите редици от предходните войни.
Разпределя цялата войска на три отделни армии. Първа армия на генерал Климент Бояджиев е предназначена да действа против сърбите, заедно със съюзниците – германски и австро-унгарски войски. Втора армия на генерал Георги Тодоров е насочена да окупира Македония и да действа във фланг и тил на главното ядро на сръбската армия. Трета армия на генерал Стефан Тошев има задачата да охранява границата ни откъм Румъния.
Под ръководството на ген. Жеков българската войска воюва над три години на Северния и Южния фронт.
Сърбия бързо е разгромена, отбити са и настъпващите от Солун англо-френски войски. Към края на 1915 г. българските части достигат гръцката граница. Въпреки настояването на главнокомандващия настъплението да продължи под германски натиск, това временно е отложено.
На 6 октомври 1916 г. Жеков е произведен в чин генерал-лейтенант.
През лятото на 1918 г. изпраща доклад до Цар Фердинанд, в който описва бедственото положение на войниците на фронта и нуждата от спешна промяна. Развива остро възпаление на ухото и през септември заминава на лечение във Виена. Там научава за пробива при Добро поле и в телеграма до министър-председателя Александър Малинов се противопоставя на желанията за капитулация. Във Виена го заварва и новината за Солунското примирие, а на 4 октомври 1918 г. получава телеграма, че е уволнен като главнокомандващ. Зачислен е в запаса и е обявен за германофил.
След няколко месеца престой във Виена, Жеков прави опит да се завърне в България. Пристигайки на гарата в Оршова, разбира, че по заповед от София и по-специално от българското правителство не му е разрешено да се завърне в родината си. Моли да бъде върнат в Будапеща, където е придружен от френски офицер.
Френската военна мисия и унгарското правителство се отнасят с уважение към бившия главнокомандващ.
Победители и бивши съюзници му оказват почести като на висш военачалник, изпълнил достойно дълга си, докато българското правителство не го допуска да се върне дори и като обикновен гражданин.
В есента на 1919 г. Жеков се вижда принуден да напусне Будапеща, поради румънска окупация и се завръща във Виена.
На 12 януари 1920 г. в София е свикан Трети държавен съд, чиято цел е наказване на виновните за участието и поражението на България в Първата световна война и втората национална катастрофа. Обвиняеми са министри от кабинета на Васил Радославов, вкл. ген. Никола Жеков. Готов да отговаря за делата си и да посрещне с достойнство предварително решената присъда, той успява да се завърне в България на 14 октомври 1921 г. Веднага е поставен под стража. Връщането на генерала е прието като признак на гражданска и воинска доблест. Пред съда проявява характер и честност. Присъдите на министрите са произнесени чак на 31 март 1923 г. Никола Жеков е осъден на 10 години тъмничен затвор и лишаване от граждански и политически права. На 10 юли 1924 г. е амнистиран и освободен от затвора.
Генерал Никола Жеков се отдава на обществена и публицистична дейност, като написва книги на чисто военни теми и мемоари. Председател е на Съюза за въздушно-химическа отбрана на България. От 1928 г. е член на БЗНС.
От 1931 г. чете лекции във Военното училище. От 30-те години се изявява като идеолог на идеите за национална общност и безпартийно управление.
На 6 май 1936 г., на празника на войската и Ордена за храброст, е произведен в чин генерал от пехотата. Избран е за почетен председател на Обществото на кавалерите на Ордена „За храброст“.
„Никола Жеков бе фанатично влюбен в народа си, вярваше в бъдещето му и искаше всички да му служат с всички възможни жертви, като страдаше горчиво, когато виждаше, че обществени или частни недъзи разделят народа ни. Партизанщината, политическото разномислие и егоизъм го измъчваха жестоко“, пише неговият адютант – майор Лука Малеев.
Между 1937 и 1942 г. е редактор на списание „Българска военна мисъл“. Сътрудничи на сп. „Военноисторически сборник“, „Българска военна мисъл“ и „Военен журнал“.
Ген. Никола Жеков по време на Големите царски военни маневри край Попово, 1937 г.
През Втората световна война развива прогерманска дейност. Той е един от ръководителите на Съюза на българските национални легиони и негов почетен председател (1940-1944). През лятото на 1940 г. по покана на Германското върховно командване посещава Ньой, Франция, където са му оказани военни почести, а след това прави обиколка по бойните полета на Западния фронт. През март 1942 г. Адолф Хитлер му прави почетно парично дарение от 500 000 райхсмарки за големите му заслуги като главнокомандващ на българската войска и за съвместните бойни действия с германската армия по време на Първата световна война. Генерал Н. Жеков предоставя сумата за създаване на фонд за обучение на български офицери.
През септември 1944 г. ген. Жеков емигрира в Германия, опасявайки се от политическо преследване. На 1 февруари 1945 г. е осъден задочно на смърт от Народния съд, но присъдата му няма как да бъде изпълнена, тъй като не е в България и се води в неизвестност.
Генерал Никола Жеков умира на 1 ноември 1949 г. във Фюсен, Бавария. На 7 ноември 1992 г. костите му са пренесени във Военния мавзолей – костница в София.
Кавалер на редица български и чужди ордени и медали.
