На 16 август се навършват 162 години от рождението на изтъкнатия български пълководец, генерал-майор Атила Зафиров
ГЕНЕРАЛЪТ, КОЙТО ДАВА ЦЯЛАТА СИ ЗАПЛАТА ЗА СИРАЦИТЕ НА ЗАГИНАЛИТЕ ВЪВ ВОЙНИТЕ, ВОИНИ И УМИРА КАТО ПОСЛЕДЕН БЕДНЯК
”Тия скакалци около Фердинанд изядоха всичко.Те изядоха България !”
генерал Атила Зафиров
доц. д-р Петър Ненков
Генерал-майор Атила Зафиров е роден на 16 август 1858 г. в Калофер, където баща му Спас Зафиров, родом от Пещера , е учител в прочутото местно класно училище . Той е изтъкнат борец за национална и църковна свобода. Пише стихове и е автор на стихосбирката “ Българска гусла” . При него в калоферското класно училище се учат бъдещите първожреци на българската литература – Христо Ботев и Иван Вазов.
Младият Атила Зафиров се записва доброволец в Руско-турската Освободителна война 1877-1878 г. и служи като преводач в щаба на 123-ти пехотен Козловски полк на руската армия . Под влияние на руските офицери, младежът решава да се посвети на военното поприще. Затова след войната постъпва в командата на волноопределяющите се в Пловдив. След няколкомесечно обучение се записва в новосъздаденото Военно училище в София . През 1880г. завършва училището с втория му випуск. Военното си образование продължава в Стрелковата школа в Санкт Петербург.
През Сръбско-българската война 1885г. 27 годишният поручик е назначен за командир на Комшицкия отряд . Въпреки младежката си възраст, той се справя отлично с поверената му задача от началник Щаба на българската войска – капитан Рачо Петров да не допусне сърбите в тила на Сливнишката позиция.. Командваните от него 1100 войници и опълченци разбиват и обръщат в паническо бягство батальона на сръбския майор Милошевич при село Ропот . За този подвиг поручик Зафиров е награден с първия си орден за храброст – 4 степен.
След войната заедно с група офицери – русофили се противопоставя на прогерманската политика на монарха и организира държавен преврат срещу княз Александър Батенберг. Контрапревратът осъществен от председателя на Народното събрание Стефан Стамболов и началника на Пловдивския гарнизон, подполковник Сава Муткуров принуждава заговорниците да потърсят спасение в Русия.
Там Атила Зафиров завършва Николаевското пехотно училище и служи, като офицер в руската армия в продължение на 11 години . След затопляне на отношенията между Русия и България, емигрантският офицерски въпрос е решен благоприятно и българските офицери в руската армия получават право да се завърнат в своята родина през 1898г.. Всред тях е и Атила Зафиров Служи в 22-ри пехотен Тракийски полк и 9-ти пехотен Пловдивски полк. От 1 януари 1904 година е подполковник, а от 1 януари 1910 година – полковник.През Балканската война е командир на 26-ти пехотен Пернишки полк в Радомир. Като съставна част на 7-ма пехотна Рилска дивизия, повереният му полк взема участие в освобождението на Пиринска Македония от турския феодално-деспотичен гнет и разгромява частите на 16-та Низамска дивизия в долината на река Струма .Отличава се при превземането и защитата на връх Повиен през октомври 1912 година. След кръвопролитни боеве, воините на подполковник Атила Зафиров освобождават градовете Кочани, Щип, Дойран и на 28 октомври 1912 г. влизат тържествено в главния македонски град Солун. Те да изпреварени с малко от гръцките войски които влизат от юг в града, който им е предаден без бой от турския комендант.
След победите при Лозенград, Люлебургаз и Бунархисар и неуспешната атака на Чаталджанската укрепена линия от съединените 1-ва и 3-та български армии, е подписано примирие между воюващите страни и в Лондон започват преговори за сключване на мир . През януари 1913 г. обаче младотурците извършват държавен преврат в Цариград и бойните действия са подновени . Докарвайки свежи резерви от Анадола, те се опитват да деблокират обсадения от българската армия в Одрин гарнизон на Шукри паша.За целта извършват десант на брега на Мраморното море при Шаркьой и настъпват при Булаир на Галиполския полуостров .
В тридневни сражения при Булаир 7-ма пехотна Рилска дивизия ,в чийто състав се сражава и полкът на подполковник Атила Зафиров отблъсква турските атаки. За проявен героизъм и умело командване на поверения му полк, Атила Зафиров е награден с втори орден „ За храброст”.
През Междусъюзническа война – 1913 г. полкът на полковник Атила Зафиров отново действа в състава на 7-ма пехотна Рилска дивизия и участва в операцията по обкръжаването на стохилядна гръцка армейска групировка в Кресненското дефиле.
След войните полковник Атила Зафиров е назначен за военен комендант на българските части, разположени в Ксанти, Западна Тракия. Директорът на гимназията в града, Коста Николов, го описва по следния начин:
„Той е корав българин, учтив, справедлив към всички. Правеше чест на българското офицерство, на българската държава и народа. Когато слизаше в чаршията, турците отдалеч му ставаха на крака!“
След намесата на България в Първата световна война 1915-1918 г. полковник Зафиров е назначен за командир на 3-та пехотна бригада от Първа Софийска дивизия, която е дислоцирана на Добруджанския фронт. В жестоки сражения с румънските войски , командваната от него бригада се прославя и той е награден с трети орден „ За храброст” – 3 степен . Произведен е в звание генерал.майор. През 1942 г. силистренското село Сарсънлар , край което той и неговите воини отблъскват на 6 септември 1916 г. Девета румънска дивизия, опитваща се да подпомогне тутраканския гарнизон, е кръстено на негово име – Генерал Зафирово . При атаката на придвижващите се от Силистра към Тутракан румънски части, дружините на полковник Атила Зафиров проявяват масов героизъм и саможертва .
Освен бележит пълководец , генерал Атила Зафиров се отличава и със свята доблестна гражданска позиция. Той смята, че най-голямото зло за България е политиката на Фердинанд. Думите му : ”Тия скакалци около Фердинанд изядоха всичко.Те изядоха България !” – достигат до Двореца Монархът е злопаметен и не забравя нанесената му обида .
След Първата световна война генерал-майор Зафиров е назначен за началник на 2-ра Тракийска дивизионна област в Пловдив . Полага неимоверни грижи за сираците, чийто бащи са загинали във войните за национално обединение на България . Цялата си генералска заплата отделя за дрехи и храна на сираците в пловдивските сиропиталища . След пенсионирането си от армията изпада в крайна нищета. Накрая дори не му стигат пари, за да си плати квартирата, в която живее под наем. Умира на 24 януари 1922 г. в София.
За него генерал Стефан Тошев пише : “Как умират заслужилите хора у нас , като запасният генерал Атила Зафиров , пренесели всичко свое в жертва на Родината и умрял без никаква средства .Този български мъченик бе оставен от Двореца цели две години да влачи мизерно съществувание и да угасва бавно, без помощ, много често дори без вечеря. А той беше нещо много повече от един военноначалник . Той беше човек с главна буква , който написа в служебния си списък дела и подвизи по време на четири войни , за които други народи въздигат на своите генерали величествени паметници!”
На снимките: генерал Атила Зафиров и паметникът му в силистренското село, носещо неговото име – Генерал Зафирово.
