Гена Велева от Скопие – деятелка на ММТРО ЯСМИНА ФИЛКОВСКА

“Избавила се от тормоза на югославските власти и стъпила на свободна европей­ска земя, дето най-после мога, без да рискувам живота си, да говоря свободно и да се подпиша със собственото си име, а не с онова, що ми беха натрапили сърбите, аз излизам днес, в изпълнение на един дълг и на едно обещание, дадено на моите другарки и сестри, които със смъртна болка понасят гоненията и изтребването на своите бащи, братя и съпрузи — да апелирам пред хуманното обществено мнение и специално пред женските организации, за морална подкрепа и за една благородна намеса с цел да се тури край на жестокия режим, въведен в моята родина от сър­бите. Моята цел не е тук да излагам вековните страдания на моя народ под чуж­до иго, нито описвам картината на националното робство в цялата страна. Достатъч­но е да изтъкна примера на моя роден град Скопйе, гдето днес нема нито едно бъл­гарско училище, макар до идването на сърбите да имаше повече от десет основни български училища, с няколко хиляди ученици, една педагогическа мъжка гимназия, една девическа педагогическа гимназия, духовна семинария, женско стопанско училище, няколко черкви, българска митрополия, търговски дружества, юнашко дружество, библиотеки, читалища, печатници и пр. културни придобивки на бъл­гарския дух, от които днес не е останало нито помен — за да се разбере трагедия­та на македонския българин.

След затварянето на нашите училища и изпъждането на нашите учители, све­щеници и владици, заставени да се учим в сръбски училища, в които бехме под­ложени на едно жестоко денационализиране, ние противопоставихме един непосилен отпор срещу агресивността на сръбския шовинизъм. Но, уви! При тези напълно лоялни усилия ние минахме не само през шумни политически процеси като тоя в Скопйе, но дадохме и скъпи жертви, като нашия другар Благой Монев от Щип, заклан в избите на щипската жупания, или Кирил Ципушев, от Радовиш, отведен към австрийската граница в Словения и там заклан, или като Тодор п. Йорданов, от Кочани, загинал под колелата на локомотива в Земун, бегайки от преследващите го агенти на сръбската тайна полиция и пр. Нашето поколение в отпора си срещу сръбската денационализаторска политика даде и други многобройни жертви извън университетските среди, какъвто е случая с младежите: Куюмджиев, Ангюшев, Бояджиев, Андрейчин, Рампо Попов, Сотир Гърданов, Стоян Тодоров, Моне Дръчков, Боне Припорски и още толкова други мъченици, които не беха извършили друго престъпление, освен непростимата за сърбите смелост да се чувствуват българи.

Вместо да продължавам нескончаемия списък на тия млади жертви, откъснати от средата, в която аз самата се движех, бързам да ги при­ключа с последните две имена на младите девици: Люба Карагюлева, от Охридъ, и Грозданка Зафирчева, от Велес — жертви на ненаситния сръбски Моллох — за да мина към най-новите проявления на сръбската тирания, която в последните неколко месеци е насочила с нови методи всичките си усилия за смъртно уязвяване на македонската интелигенция и специално на академическата младеж. Бидейки единстве­на свидетелка, която по чудо успях да се укрия и спася от ноктите на сръбските палачи, които ме търсеха под дърво и камък, днес, излагайки макар и бегло по­ следните събития на Македония пред общественото световно мнение, аз считам, че изпълнявам един дълг не само към моите преследвани другари и към моята ро­дина, но още и към целото човечество, което требва да се счита еднакво обидено, че след толкова жертви, дадени за тържеството на принципите на свободата и демокра­цията, днес има сред Европа страни, дето хората се избиват само защото предявяват правата си в името на същите принципи…

Под същия страшен терор попаднахме и аз и моят брат Панче Велев, магистър по фармация, който — бидейки слаб физически — не можа да понесе теро­ра и почина в най-големи мъки, след кратко боледуване. Всички ние, обвинени така страшно, бехме в същност невинни. Но ние се чувствуваме като българи със силно национално чувство, с което заразявахме и нашите по-малки братя и сестри, за да ги предпазваме от отровата и денационализацията; и затова трябваше да бъдем ком­прометирани, а после унищожени. Тежко е да се опишат всички страдания понесени от моите другари, поставени под непрекъснатото наблюдение на тайни полицаи. Но ще кажа накрая онова, което аз лично преживех. Няколко пъти бях викана от бана Жика Лазич, по чиято лична заповед стават всички насилия и убийства в Македония. Преди това бях разпитана от начал­ника на полицейското отделение на бановината, Арсо Петрович. Този развратник поиска да се гаври с моята чест, вследствие на което нададох викове и избягах от канцеларията му, имайки на ум трагичната съдба на Грозданка Зафирчева, която биде изнасилена в канцеларията на един колега на Петрович и след това убита. При многобройните ми разтакания пред бана Жика Лазич последния ме караше с всевъзможни заплашвания и обещания да препиша с мой почерк и да подпиша при­готвените „признания“ и покаяния, стъкмени според разкритията на агент-провока­тора Караджич, но аз реших да устоя до край и пред никакви заплашвания да не изнасиля съвестта си и да не подпиша онова, което ми се предлагаше…

А до къде може да стигне тази власт в измислянето на средства за потискане — нека послужат следващите няколко примера взети измежду хилядите подобни:
1. За да си отмъстят на емигрирали македонци и да уплашат другите да не бягат в България и да излагат режима, на жените на емигрантите не се дава паспорт да излезат. Нещо повече: насила, с побоища, са заставени да подпишат едно разводно прошение, написано в сръбската митрополия, която разтрогва брака и след това насила оженват тия жени за сръбски жандари дошли от Шумадия…
2. Понеже за оженването на придошли сърби с местни момичета властите дават награди и повишения (това се върши с цел да се създават роднински връзки и да се отстрани обтегнатостта между македонските българи и придошлите сърби), много жандарми и чиновници изнасилват момичета и след това се оженват за тях. Ни­кой не ги преследва за това, а ги награждават.
3. На населението е забранено да празднува своя обичай „имен ден“. За това властите държат сметка и в деня на „имен ден“ предписват на членовете на се­мейството да заминат за ангария на тоя ден, който е техен праздник — не само да не празднуват, но и да работят тежка работа. Срещу туй на всички семейства се налага сръбския обичай „слава“, за който свещениците и сръбските чиновници дър­жат сметка и проверяват по няколко пъти на ден дали се празднува.
4. В Скопйе, при черквата „Св. Димитър“, бяха събрани и тачени гробовете на дейците от българското възраждане Кара йове, Хаджи Трайко, Дранго и др., чиито надгробни плочи носеха, естествено, български надписи. Народът често спохождаше гробовете на тия символи на българския дух, чието възкресение почна именно от Скопйе в 1829 г., и им отдаваше почит. Сърбите разрушиха тия гробове и разровиха костите на видните покойници, както и гроба на скопския герой Борис Дрангов, пол­ковник от българската армия. В централните гробища е разрушен гробът и счупена надгробната плоча с български надпис на поручик Кебеджиев.
5. Пеенето на нашата народна песен се счита за престъпление. След осъждането на тетовските граждани за такова „преступление“, напоследък младежите братя Стефчеви, от Скопйе, които са пели български песни в своя обущарски дюкян, са били арестувани от полицията и в затвора са били премазани от бой.
6. Духовните лица, по заповед на патриарха Варнава, са забранили посещение­то на манастирите от по-видните българи. Това е обяснимо за нас, които знаем, че патриарх Варнава е бивш сръбски комита, който като такъв още от турско време действуваше против българското население в Македония, а в последно време, като скопски митрополит, заедно с директора на сръбската банка Тодор Васоевич и Ристич, беше член на „екзекутивата“. Те, като компетентни познавачи на „вирогла­вите българи“, произнасяха смъртни присъди против тях, които присъди се изпъл­няваха от членовете на четническото дружество „Петър Мърконич“, чийто член на комитета е и самият Варнава.
7. На вдовицата на аптекаря Милан Генов, убит по присъда на горепоменатата „екзекутива“, е забранено да носи траур. Викана е била често в полицията и е била заставена да махне траура. Черните знамена на вратите на къщата й са изпокъсани. Също така е забранено да носят траур и на родителите на заклания от жандармите Стоян Тодоров от Виница. Заповедта за махване на траура е дал палачът му капитан Стоянович.
8. Същият капитан Стоянович е накарал един селянин от Виница през нощта да отиде на гроба на брата си и да счупи надгробната плоча, писана на бъл­гарски.
9. Бащата на заклания от жандармите младеж Иван от с. Любанци, Скопско, който отчаян е тичал обезумел из скопските улици и разказвал как жандарми­те са убили единствения му син, е бил арестуван в участъка и от тогава нищо не се чу за него.
10. Самите жандарми, които са заклали студента Благой Монев в избата на жупанията, разправят за това си престъпление като за „изпълнение на заповед“, дадена от жупана полковник Михайлович в Щип. Майката на тая млада жертва много пъти е отивала да иска позволение за отпътуване до Скопйе и Белград (без специ­ално позволение никой от Македония не може да пътува), за да се оплаче. Но Ми­хайлович постоянно я пъдел и й е забранил да излиза извън чертата на града. Няколко по-смели младежи и граждани от Щип подписаха едно общо заявление до властите, с което търсят извикания в кметството и изчезнал от там студент Монев. Понеже минали много дни, а властите не са давали никакъв отговор, неколцина от гражданите отидоха при полковник Михайлович да питат какво е ста­нало с младежа. Михайлович им е отговорил: „Престанете да се занимавате с този въпрос, ако не искате да ви постигне същата съдба“.
11. След подаването на петицията до ОН от македонските граждани: Гр. Анаста­сов, Д. Шалев и Д. Илиев, властите в Кавадарци са извикали брата на Анастасов и под страх на смърт са го заставили да се откаже от брата си…
12. За събиране глоби от земеделците по селата постъпва се по следния начин: кметът и стражарьт на селото (пришълци от Шумадия) узнават, че селянина е на нивата си. Тогава веднага изпращат призовка в къщата, с нареждане селянина да се яви незабавно в общината. И, есттествено, понеже адресантът не е в къщи, а на нивата си — не може да се яви незабавно. Това му костува тежка глоба, която после се събира, като му се продава добитъка.
13. Други многобройни поводи за глоби доставят шапките. В Македония на селя­ните е забранена всекаква друга шапка, а им е наложена сръбската войнишка шапка, „шайкач“. Който бъде заловен без „шайкач“ на главата — веднага бива глобяван…

Такива примери могат да се изброят със стотици. Но за да не злоупотребя с търпението Ви, аз ще туря точка на тех, за да посоча неколко примери за начина на действие спрямо най-младите…
1. Една ученичка, скопянка (чието име, по понятни причини, се въздържам да спомена), на въпроса на учителя си каква е (по нареждане от горе тоя въпрос често се задава на учениците в Македония), отговаря високо, че е българка и че никой не е в състояние да я разубеди в това. Тази нейна „смелост“ й костува един учител­ски съд, който, след дълги разисквания не можа да измисли друго наказание, освен да се предпише на преподавателите й да се стараят да я скъсат по предметите. С това наказание са наказвали много ученици в Македония. В тая област особено се проявява сръбската учителка в търговското училище г-жа Йованович и нейния съпруг — Цанта Йованович. Те заедно с други още учители, между които на първо място трябва да се спомене Тошо Смилянич, скъсваха систематически на изпитите и пропъдиха от училището много млади македончета затова, че са се проявили като българи.
2. Отчаяни от неуспехите на денационализаторската си пропаганда в гимнази­ите, сърбите сега са обърнали изключително внимание на основните училища, при които създават пансиони и награди, за да изтръгнат малките деца от техната родна среда и да превият техните крехки души по своя воля. А за по-възрастните из­мислиха едно ново средство: от една година насам в Македония са закрити почти всички гимназии. За да следват в гимназия, македонските деца се изпращат в пре­делите на Стара Сърбия, дето за тех са открити специални пансиони. Така, днес сърбите действуват подобно на турците, които някога създаваха яничарите, като откъсваха българските младежи от семействата им…
3. С разни подаръци: бомбони, картини, играчки и други — сръбските учители развиват доносничеството между малките деца, като ги подмамват и ги карат да съобщават какво говорят и вършат в къщи техните родители, дали са българи или сърби и пр. Родителите са изпаднали в ужас от тия средства на възпитание и в къщи не смеят нищо да продумат пред децата си.

Изнасяйки всичко това, аз отправям апел към всички хуманитарни органи­зации в света, към всички женски и студентски организации и към всички свободо­любиви и благородни лица, молейки в името на правдата и на човешката защита на всички ония мои братя, които остават в Македония, подложени на най-изтънчени фи­зически и душевни насилия…
Гена Велева,
политическа емигрантка от Македония под сръбска власт“ – Иван Михайлов, Спомени IV стр. 651 – 655

http://www.strumski.com/books/I_Mihajlov_Spomeni_IV.pdf