Легендарният български войвода Петко Кирков (наложил се в историографията като Киряков), пред чиито подвизи прекланят глава не само българи, но и други балкански народи е роден през далечната 1844 година в село Доганхисар. Житейската му история сякаш е извадена от някоя народна песен, изпълнена със страдание и героизъм.
Едва 17-годишен Петко става хайдутин, след като вижда как турци заклали по-големия му брат Матю, заедно с неговия братовчед Вълчо. Около младежа се събират и други отмъстители, които раздават възмездие за нечуваните жестокости на поробителите. Постепенно Петко се утвърждава като лидер и организира чета, която защитава всички тракийци – българи, гърци, та дори и турци от разбойници, лихвари и от безчовечността на някои турски управници.
Четата се превръща в непрестанна заплаха за турската власт и покровителстваните от нея потисници, а войводата ѝ става легенда, която смразява кръвта на всеки негов враг. По следите на хайдутите тръгват заптиета, башибозук, често и редовна войска, но четниците печелят победа след победа, макар и почти винаги са по-малобройни от противника. Това е доказателството за естествения тактически талант на Петко войвода.
Славата на Петко Кирков се разпространява далеч извън пределите на юнашката планина Родопа и родната му Тракия. Из целия Балканския полуостров се чува за българина, чиято чета, действаща на едва няколко часа път от имперската столица, поставя на колене османската власт. Вероятно затова през 1864 година гръцкият революционен комитет, готвещ въстание на остров Крит, се обръща към него с покана да слуша лекции във военната академия в Атина. Там Петко войвода се среща и с прочутия италиански революционер Джузепе Гарибалди и заедно с него организира славната „гарибалдийска дружина“, съставена от италианци и българи, които участват в Критския бунт. Самият Петко войвода е начело на малък отряд и заради смелостта си при боевете получава званието капитан. След потушаването на въстанието той напуска острова.
Пребивава в Александрия, Марсилия и в Италия. Известно време се установява в Атина, откъдето разпространява възвание към сънародниците си за освобождение на целокупното си отечество.
Капитан Петко нито за миг не изоставя революционната дейност и през 1869 година начело на чета се връща в Тракия. Тя води много успешни сражения срещу османците. През 1872 година одринският валия изпраща срещу нея Арап Хасан, който скоро е пленен от Петковите четници. Животът му е пощаден срещу освобождаването на всички задържани по затворите с обвинение, че са помагачи и приятели на четата. Пашата в Одрин само ден след това освобождава всички тях от местния затвор, а на 30 юли 1872 година каймакаминът на Фере Мустафа Сусам в свое писмо до Петко войвода го признава за „самоуправен владетел“ и му плаща „налог“ 6000 златни турски лири. Това де факто е капитулацията на одринския валия. Дружината е структурира със свои бойна част – „четници“, тилова част – „ятаци“, разузнаване – „шпиони“, счетоводство – „каса“, снабдена е с добро оръжие и с палатки – „чадъри“, подобно на турските части. Тя фактически става въстаническа военна част в Беломорието.
Петковата чета временно преустановява действията си след Априлското въстание, защото войводата не желае да предизвиква още зверства срещу християнското население след неуспешния бунт. Организираният в 1869 година отряд се включва в Руско-турската освободителна война (1877 – 1878). До края на годината четата има личен състав 300 души и активно действа в тила на турската армия, обезоръжава цели войскови части и пази населението от изстъпленията на „мажирите“ (дезертьори и бегълци). За по-малко от шест месеца бунтовниците водят девет битки с турските полицейски и военни части и установяват превъзходството си над тях.
През юни 1879 година, след стабилизирането на новата българска власт, четата е разпусната, а нейният войвода е награден от генерал Скобелев. Той също е приет от самия руски император Александър II, който го произвежда в чин капитан от руската армия и го награждава с Георгиевски кръст и с голямо имение в Киевска губерния. По-късно войводата продава имението, за да уреди живота си в България.
На следващата година капитанът се заселва във Варна, където се жени за Рада Кравкова от Казанлък, която е от рода на известния капитан Георги Мамарчев. Това е вторият му брак, след като по-рано се жени за Елена, гъркиня от Енос или Кешан, от която има син и може би дъщеря, с която живеят в Ипсала, докато излиза хайдутин.
Голяма е ролята и значимостта на Петко войвода и за тракийското движение, и за тракийската организация. На 12 май 1896 година по инициатива на него и други родолюбиви българи в град Варна се основава тракийско (Одринско) емигрантско дружество „Странджа“ за защита интересите на българското население, останало след Освобождението в пределите на Османската империя. С него се поставя началото на освободителната организация на българските бежанци от Тракия.
В началото на 90-те години на XIX век Петко Кирков влиза в конфликт със стамболовисткия режим. Той бива наклеветен от управителя на Варна Спас Турчев – бивш разбойник, който Петко войвода преди години е заловил. Турчев търси лично отмъщение и буквално съсипва достойния българин – месеци наред героят лежи в тъмница и е измъчван от свои сънародници. След падането на Стамболов той се завръща в дома си във Варна, но на 7 февруари 1900 година, заради разклатеното си след мъченията и униженията здраве, големият родолюбец и борец за свобода на всички балкански народи умира. Хилядно множество се стича на погребението му, а името му и до днес е символ на храброст, саможертва и свободолюбие.
Капитан Петко войвода има над 22 паметника в цяла България – в Кърджали, Крумовград, Ивайловград (село Плевун), Чепеларе, Варна, на Бунарджика в Пловдив, Стара Загора (в парк Тракия), Асеновград, в Морската градина в Бургас и други. За най-внушителен се смята този в Хасково, открит през 1955 година.
По случай 160-годишнината от рождението на войводата на 2 декември 2004 година, на хълма Джаниколо в Рим бе открит друг негов паметник (автор професор Валентин Старчев), редом с този на Джузепе Гарибалди.
