Не дотам популярен факт е, че след реформите в Османската империя, започнали в началото на „Танзимата“ (на български – реорганизация, e понятие, което се свързва с период на обществени реформи в Османската империя, започнал с въвеждане на пакет от закони, обнародвани от султан Абдул – Меджид на 3-ти ноември 1839 г.), по днешните български земи отделни хора, обикновено близки до властта, се замогнали неимоверно много. За едно много кратко време, периодът от началото на „Танзимата“ до Освобождението (1839 – 1878 г.), тези хора станали особено популярни с прозвището „чорбаджии“. Чорбаджиите участвали активно както в икономическия, така и в политическия живот на страната. Много от тях били членове на органите на изборната местна власт – „меджлиса“ (общинските съвети по места).

Нека видим какво е икономическото им влияние и по какъв начин те са успели да увеличат така значително материалното си благосъстояние.

През „Танзимата“ за пръв път в Османската империя се приема Търговски закон. Така след няколко столетия от съществуването на империята най-накрая се дава юридическа закрила на частната собственост на султанските поданици. По този начин хората получили стимул да откриват собствени търговски дружества (частни фирми), да печелят законно и да се надяват на държавна закрила от посегателства срещу бизнеса си.
Напоследък е доста модно да се сочи „Танзимата“ като пример за европейско развитие на Османската империя. Тя самата пък често е обявявана за равна на европейските велики сили по права, свободи и това, което днес наричаме „бизнес климат“. Трябва дебело да се подчертае, че развитието през „Танзимата“ наистина е революционно, ново за империята и е европейско по своя характер. Но не бива да се подминава факта, че именно то довежда до разпада, разпокъсването и ликвидирането й. Дали от неспазването на европейските предписания, или именно от спазването им, но Османската империя стремително поема по пътя на разпада си, а величието й е само спомен. На този етап тя се оказва неспособна на модерно капиталистическо развитие, което е една от причините балканските народи решително да се откъснат от прегръдката й.

Преди това откъсване (от българска страна) да маркираме все пак един интересен момент съвсем в началото на „Танзимата“. На историческата сцена именно тогава започнали да се изявяват все по-активно чорбаджиите. Една част от тях натрупали богатства от търговия. По онова време империята поддържала ниски износни мита на стоките, което било много добре за търговията със зърнени храни от България. Пшеницата била особено желаната стока на запад, като от нея доста българи натрупали големи парични суми. Българските търговци отворили свои търговски къщи в Англия и на други места из Европа.

Другият особено ползотворен „бизнес“ по българските земи е откупвачеството на данъци. В Османската империя съществувало такова право – „илтизам“, по силата, на което определени хора можели да откупят събирането на многочислените османски данъци директно от „Портата“ (османското правителство). Така тези хора добивали статута на нещо като „държава в държавата“. По своя преценка и свое желание те облагали населението в откупената им област с произволни суми. Освен т.нар. „десятък“, който в един момент бил вече над 1/10 от дохода (в разрез с шериата), българите в империята плащали още куп други данъци. Регистрирани са случаи, при които откупвачът изисквал определени данъци (например „серчим“ върху свинете, „беглик“ върху овцете) да му се заплатят в неколкократно завишен размер. Може да си представим как се е чувствало обикновеното население при този произвол в пределите на уж модернизиращата се империя.
В това състояние на нещата, разбира се, нямало нищо европейско. Затова, според разпоредбите на „Танзимата“, порочната система „илтизам“ трябвало да се преустанови. Но Османската империя не успяла (или не пожелала) да спре или забрани вредния „илтизам“. За голяма част от народа той бил голямо зло, но за близките до властта бил един изгоден начин за натрупване на нови богатства.

Третият основен път към лесна печалба от онова време бил лихварството. Тъй като легитимните кредитни институции (банките) напълно отсъствали (с едно дребно изключение), пари за каквото и да било се искали и давали срещу баснословни лихви от лихвар. Така лихварството станало третият и най-пряк път към обогатяването, след търговията (основно със зърно, кожи и добитък) и откупвачеството на данъци. А нерядко славните български чорбаджии съвместявали в едно и трите дейности. Любопитно е да се отбележи, че наследниците на „старите“ чорбаджии, т.е. тези от османско време, са едни от строителите на съвременна България. Не навсякъде у нас обаче тези фамилии имали еднаква тежест след Освобождението. Например в Габрово – „Българския Манчестър“, хората, забогатели след Освобождението и придобили политическа тежест, произхождали из средите на еснафа (занаятчийски сдружения). В Търново, напротив, доста от заможните хора след Освобождението са именно от знатните местни чорбаджийски фамилии.

Нека разкажем нещо повече за богатите търновски (доосвобожденски) родове, защото техните потомци са сред най-видните граждани след Освобождението. За тях и днес се говори, но като че ли за делата им не се знае достатъчно, а личностите им са недостатъчно познати на широкия кръг любители на историята.

Най-голямото и модерно предприятие в Търново след Освобождението било бирената фабрика на братя Хаджиславчеви. Тя е построена с парите на чорбаджията Хаджи Славчо Хаджипаскалев, който „се считаше за милионер“ в Търново.
Хаджи Славчо Хаджипаскалев е потомствено свързан с кожухарския еснаф в града. Неговият баща се занимавал с кожухарство. Синът обаче имал по-голямо влечение към търговията, а „не се ограничил само с подшиване на кожуси“, както повечето от другарите му. Търговската му дейност се разпростирала до Влашко и Виена. Купувал и продавал главно сурови и полуобработени скъпи кожи. Дори когато заминавал със семейството си на поклонение на Божи гроб, пътешком успял да сключи много изгодна сделка, от която „добива печалба, която няколко пъти му покрива разноските“ по пътуването. Особено много забогатял покрай заниманията си с лихварство: той „служеше един вид като банка, поради нямане на такава.“ Дава пари назаем на търговци и занаятчии от Търново и Горна Оряховица. Става ясно, че Хаджи Славчо е от онези чорбаджии, обогатили се основно по пътя на лихварството и търговията.

Други трима богати търновци от преди Освобождението, принадлежащи към онази привилегирована обществена прослойка, натрупала богатствата си главно от лихварство и спекула (откупуване на данъци) са хаджи Минчо хаджи Цачев, хаджи Николи Димов Минчооглу (зет на първия) и Стефан Карагьозов. Първите двама действали в съдружие с посредника си в Цариград, Христо Тъпчилещов. В началото на 50-те г. хаджи Минчо събирал лично данъци във Видинско, брат му Цони – в Ломско, а зет му хаджи Николи – в Търново и Свищов. Спорове около събирането на „беглика“ в Търново са най-вероятната причина за убийството на хаджи Минчо през 1855 г.

От размера на оставените от тях пари в наследство може да се направи извод за материалното състояние на търновските откупвачи на данъци. Хаджи Минчо хаджи Цачев завещал сума от малко над 344 хиляди гроша. В цялата Русенска околия, от втората половина на 40-те и първата половина на 50-те години, имало само един случай на наследство от 224 хиляди гроша, и то на починал мюсюлманин. Във всички други случаи наследствата били по-скромни, обикновено при заможните хора били между 2000 – 5000 гроша (една овца струвала около 30 гроша).

Налага се изводът, че хаджи Минчо за времето си и за географския регион, в който живял, бил най-богатият човек. Само в рамките на 2 години (1852 – 1853 г.) той имал възможността да вложи в начинанията си личен капитал в размер на 1,9 млн. гроша. За зета на хаджи Минчо, хаджи Николи, има документални сведения, оказващи негова покупка на общинско място на стойност 57500 гроша. Предполага се, че на това място е построен известният триетажен хан от уста Кольо Фичето в периода 1858 – 1862 г. От Стефан Карагьозов се пази неговото „Душевното завещание“ с дата 1-ви март 1878 г., вписано в Кондиката на Търновската митрополия. То изразява желанието му да бъде погребан в семейна гробница, която се намирала в градината на фабриката му, а от Венеция да му бъде поръчана фотографията за мраморен паметник.

Капиталите и бизнес начинанията на тези знатни търновци от преди Освобождението лежат в основата на материалното замогване и на техните наследници. Търново бил град с по-консервативни традиции. При него спечеленото от преди Освобождението се трансформирало по естествен начин, по пътя на наследствеността и приемствеността. Това било характерно за повечето търговски центрове на доосвобожденска България, което прави особено важна ролята на чорбаджиите за бъдещото развитие на страната.