Някои бележки относно власите
Очевидно названието на „власите“ води началото си от старогерманската дума за „чужденец“ – *walxa, с която по-късно германците наричат всички латиноговорящи народи и страни. Това е най-правдоподобната съвременна теория, в която въпреки всичко има доста пукнатини. Ако „валонците“ в Северна Франция и Белгия действително говорят на език, произлязъл от латинския, то „уелсците“ в Уелс (Валис?) не са „романизирани“, в смисъл, че запазват стария си келтски диалект. Но на изток проблемите са още по-сериозни. Днес имаме цяла голяма държава – Румъния, която претендира, че произхожда от „автентичните“ източни римляни – власите, но чийто официален език през Средновековието (от началото на съществуването на „Влахия“ като отделна и независима – или поне във вътрешната си политика – страна, до ок. XIX век) е българският, а наследилият го след това „румънски“ е пълен с най-различни заемки от езикови групи, различни от романската, сред които най-многобройни са тези от славянската. Проблем на пръв поглед не би трябвало да има – френският например също е романски език, но с доста германски заемки, както и английският е германски с доста романски (през френско-норман(д)ския). Обаче днешните румънци на официално (или официозно) масмедийно и прочие ниво, предназначено най-вече за широката публика, та дори и на научно, като че ли имат навика да пренебрегват това си наследство и да не го споменават, сякаш изобщо не съществува. Което е тъжно като всяка последица от някакъв междунационален (и често братоубийствен) конфликт.
От историческа гледна точка не само връзките, но дори и родството между българите и власите ми изглеждат несъмнени. Независимо дали говорим за власи на север или юг от Дунав, през средновековието преобладаващата част от техните лични имена са идентични с българските; значително по-малко са „собствено-влашките“ или тези с различен произход. Не забравяйте, че става въпрос за ерата, в която религията има най-голямо значение, а Религията под въпрос е православното християнство, което носи със себе си собствен пакет имена, давани при важния обред на кръщението. Важността на този християнски обред може да се прецени по факта, че много средновековни владетели и обикновени българи носят двойни имена – едно, дадено им от родителя и едно – от свещеника, който ги кръщава (напр. Борис-Михаил или Гаврил-Радомир). А власите пък носят „чисто български“, т.е. имена, непринадлежащи към основния християнски пакет. Забравих да спомена, че това е сравително лесно за установяване, тъй като произходът на имената от „пакета“ е преди всичко арамейски и отчасти гръцки. „Рад(ослав)“, „Литовой“, „Мирчо“ и много други лични имена на средновековни „власи“ са от толкова очевидно български произход, колкото например „Фаркаш“ не е. Същото впрочем ми се струва валидно и за християнското име Йоан/Иван, което основателят на Влашкото княжество и първият от династията Басараб предпочита да използва във формата „Иванко“, която е по-скоро „българска“, отколкото „славянска“. Въпреки това, рядко срещаме изрази като „български произход“, когато става въпрос за влашкия и осбено за румънския – за сметка на „славянските“ заемки и предчувствието ми подсказва, че още дълго ще бъде така. Принципно няма проблеми, защото и българският спада към групата на „славянските“ езици, но …все пак „Иванко“ не е „Иванушка“.
През ерата Чаушеску румънците бяха направили един филм, в който Мирча чел Батрън („Стария“) беше облечен като рицар на Кръглата маса от Томас Малори, та и воините му така, изобщо – величава тема, трагедии, подходящи за перото на Шекспир и епика, достойна за Двореца в центъра на Букурещ (тая необхватна грамада, заради която, доколкото разбрах, са сринали част от толкова симпатичния стар град на Букурещ, в чиито задимени и топли кръчми хъшовете са сучели мустаци, дигали безброй наздравици и отправяли безчет закани към Османската империя-поробителка). Нищо лошо с трагедиите, че и с епиката (за Двореца, виж, се колебая…), но според мене на реквизита не би му навредила по-голямата историческа акуратност. Нямам много познания за влашките войски на Мирча след 1400 г., но съм се позачитал и позаглеждал по темата за периода непосредствено преди това, стигайки до 1396 г. И впечатленията ми са …различни. Власите през XIV в. са много специфични с облеклото си, което, както пишат някои западняци и най-вече маджарите, които ги смятат за бунтовници и претендират, че са техни поданици, се състои от кожени кафтани, дълги до коляното, овчи кожуси, ботуши и високи шапки, които поне на мене ми напомнят на куманските. И нищо чудно, като си помислим, че през 1232 г. Бела IV приема титлата „крал на Кумания“, а не „крал на Влахия“, макар и преди това е завладял точно „исконните“ влашки земи от Молдова до Северин. Бесар-апа си е куманско име, а и пръстенът-печат на някой си Бесар е намерен точно в Царевград Търнов – чието „оригинално“ име пък може би е „влашко“. Но какво е „влашкото“? Онова, принадлежащо на културното наследство на остатъците от източнороманското население, запазило в своя език спомена за някогашното господство на латинския северно от т.нар. „линия Иречек“ – а понякога и южно, какъвто, изглежда, е случаят с романоезичното население в провинция Македония, Епирските планини и – може би най-тайнственото – в териториите между Хем и Горнотракийската низина, за което говорят Теофилакт Симоката и Теофан Изповедник. „Турну“ във всеки случай ми напомня на „Търново“, минато през старо/средно-български, разбира се, а не е ли странно, че гореспоменатите двама византийски хронисти цитират подобни предполагаемо „влашки“ думи: torna, torna fratre!
Прочие, рицарите на Мирча, та и самият той, едва ли са били преобладаващата част от армията му, а дори и най-модерните от тях не са били като онези от „ерата Малори“ (или по-скоро „ерата Максимилиан“ – по въпроса непременно разгледайте музея в двореца с паметника на Франц Йозеф отпред, ако ви падне възможност), която настъпва близо столетие по-късно дори на запад, да не говорим за изтока. Изворите представят воините на Влашкото воеводство от тази епоха по-скоро като куманите – стрелци и копиеносци, но с леко защитно облекло. Разбира се, воеводата и свитата му вероятно са носели по-тежки доспехи, но сигурно и те, по източен образец, са имали и лък и колчан със стрели, за разлика от западните им колеги. Мечове или саби е било по-скоро въпрос на личен вкус и/или финансови възможности, но вероятно власите са си служели по-добре със сабята. Крали Марко също се хвали със „сабя-дамаскиня“ а не, примерно, с „меч миланезе“. Защо да не допуснем, че, подобно на българите и маджарите (защо не и сърбите, а дори и византийците) от тази епоха, куманите и татарите са имали много голямо влияние при оформянето на влашкия начин на водене на бой, въоръжение и тактики? И по-смело: нима поражението, нанесено при Посада в Карпатите, на Робер д’Анжу от Иванко Басараб, не напомня българските победи срещу византийците в битките при Върбишкия и Тревненския проход? При този знаменателен маджарски разгром самият Робер твърди, че е спасен от някой си Радослав, син на Никола! Дали последният е бил българин, сърбин или влах, като че ли не е толкова важно… Защо? – Запазен е надпис от края на XIV в. от крепостта Холъвник (на левия, т.е. влашкия бряг на Дунава), чието име идва от среднобългарската дума за „гащи“ (холева = калеври?), който гласи: „Обнови се тая крепост при цар Баазит“. Не е известно османският султан Баязид Илдъръм (Светкавицата) да е носил официално титлата „цар“, но старобългарският автор на надписа тъй или иначе му я е прикачил. Симбиоза на много нива – и не от вчера – колко типично за Балканите, нали?
Тайните на влашкия произход едва ли някога ще бъдат разрешени окончателно без появата на нови автентични изворови данни. Цялата „типично балканска“ културна мешавица обърква нещата допълнително. Словенският философ Славой Жижек в една своя лекция разяснява отрицателното значение на термина „балкански“, отбелязвайки, че за австрийците „балкански“ са словенците – толкова ниско културни, вулгарни и тн., за германците пък „балкански“ са австрийците – едва се разбира този диалект, на какво прилича това и тн.; за французите пък „балкански“ са дори германците – тези пруски варвари, недодялани, смърдящи на бира и тн. Някои други пък – може би сме малцинство, признавам – виждат в Балканите една невероятно интересна културно-историческа амалгама, насъбрала толкова много от преминалите от тук и останалите цивилизационни и културни общности, че изследването й представлява неустоимо интелектуално и научно предизвикателство. Но ние, местните, си знаем най-добре 🙂
На картинката горе: монголски конник пронизва тевтонски рицар в битката при Летница (Лигниц) през 1241 г., но аз бих поспекулирал малко с нея, твърдейки, че тя всъщност илюстрира монголски ренегат, преминал на куманска служба, сражаващ се в битката между ордата на хан Юрий Улашевич и Тевтонския орден в средното течение на р. Олт в 1218 г.
