Редят се кратки сражения с бързи победи, възторжени посрещания. И така – до пазарджишкото село Белово… В Белово живее славянинът от Дубровник Иван Сутич. Жена му, родом от Пазарджик, се нарича Мария Ангелова. Завършила местното килийно училище, самата тя била учителка за кратко в Голямо Белово. Гальовно ѝ викат Нонка или Йонка. Още е младоженка.

В Белово четата на Георги Бенковски е посрещната извън селото още, а по главната улица минава почти като на парад. Спира за обядване в дома на свещеника Михаил Радулов. Негови квартиранти са Мария и Иван Сутич. И те са поканени. Дубровничанинът е предприемач по строежа на жп линията София – Одрин, известна тогава като Барон-Хиршовата железница. След обяда Сутич поканва „по-главните лица“ в своята стая. Там на стените е окачена цяла колекция от оръжия. И като вижда, че войводата се захласва по тях, Сутич му ги подарява.

Е, как да не се съгласи Бенковски, който дотогава се държал резервирано към чужденеца, да удовлетвори молбата му за присъединяване към четата. Изниква затруднение – трябва и кон. Веднага, по нареждане на войводата, са намерени не един, а шест коня! Следва изненадата: Мария също иска да тръгне с четата! Още 19-годишна, крехка и нежна, с „капела на главата“, тя изглежда като екзотично цвете сред брадясалите бунтовници. Но решението ѝ е твърдо – където е съпругът ѝ, там ще е и тя. Щом той ще мре за българската свобода, с него иска да умре и тя.

Войводата, макар и стъписан, се съгласява. Мария се приготвя набързо. Дали е проумявала къде тръгва, какво я очаква? Едва ли, защото в бохчичката ѝ освен малко храна има ръкавици и черно чадърче – поради менливото време… Все пак дамата си е дама.

Войводата, сам той огнен характер и човек на импулса, е затрогнат от тази женска самоотверженост. Обръща се към Захари Стоянов с великодушна препоръка: „Запиши, че днес, на 27 април, към нашата чета се присъединява и госпожата на Иван Сутича, Мария Ангелова, родом наша българка, името на която ще остане записано в историята…“ Нарежда да ѝ изберат подходящ кон. Ето я покачена на „гиздава кротка черна кобила“. Влива се Мария в Хвърковатата чета, единствена жена сред тези пощурели за бунт и свобода мъже.
За съжаление, както признава Захари Стоянов, в Белово четата „беше в апогея на своята слава“, но по-нататък нещата тръгват на зле. Потеглят през Ветрен и Славовица към Еледжик в Средна гора. След полунощ са на връх Лисец. Едва в мъгливото студено утро се разбира, че планината е препълнена с хора от околните села.
Няколко са тревожните денонощия на Еледжик. Всяка сутрин се оказват по-малко на брой. Още десетина километра опасен поход и четата, с развяното знаме, достига височината над Панагюрище. Помощта обаче закъснява – градът вече гори, хората пъплят към гората. Това всъщност е разгромът на въстанието в окръга. Дори „железният“ войвода едва укрива сълзите си… А Мария, какво ли ѝ е на нея – измръзнала в тънките си дамски дрешки, неподходящи за планина и езда.

Четата тръгва към Стара планина, може би на север ще е нужна на други въстанали селища? Валят непрекъснато дъждове, студено е. Нови десетки километри към планинските върхари, премеждия, теглила…
Мария Сутич не изостава от ядрото на четата, макар че за нея, дребничка и слаба, навярно е най-тежко – сама жена сред толкова мъже, самите те обезверени и объркани от случващото се. След време Захари Стоянов, летописецът, ще ѝ отдели специално внимание и състрадание в своите спомени: „Хубавото ѝ бяло лице и малките ръчици бяха се охлузили и надраскали като географски атлас, а за тънките дрехи не питайте…“
И не само суровият живот и дебнещите опасности я измъчват, а и мълчаливата враждебност на някои четници към нея. Стига се до ужасното, безбожно намерение у неколцина – да я убият! Нея, „едничката българка, която се бе удостоила да стои под байрака на свободата“, както ще напише след време Захари Стоянов. Той едва отклонява озверелите четници от изпълнение на „фанатическата им постъпка“.

Двама от главните женомразци побягват, като отмъкват и шест от най-добрите коне заедно с храна и дрехи. Вземат и коня на Мария Сутич. Веднага обаче ѝ предлагат друг кон. Завалява сняг. Окъсани, гладни и отпаднали духом, въстаниците провиждат края и той е страшен. Мария моли мъжа си да я убие, за да не я хванат жива. Четата на два пъти попада на засади и води престрелки, 15-20 души изчезват или стават жертва на башибозук. Вече всички са разбрали: навсякъде в България въстанието е потушено. Гладни са. Колят един кон и го оглозгват до кокалче. Тук е мястото да се каже, че според летописците Мария не само е присъствала, но и е участвала в сраженията.

Намират се в Тетевенския Балкан, някъде между Тетевен и село Липен. Войводата решава да се разделят. Със себе си иска да вземе няколко души – Захари Стоянов, свещеник Кирил и двама далматинци. Иван Сутич също иска да го придружи. А Мария? Войводата си замълчава за нея, нали е казал веднъж: оставя я да я запише историята… Разделят се. Турците залавят Мария, когато остатъкът от групата тръгва към Тетевен. По пътя към София я подлагат на издевателства и унижения. В София – три месеца, според някои сведения, лежи в Черната джамия.

Намесват се чужди консули, освобождават мъжа ѝ като чужденец, нея – след това. А според потомци в рода ѝ пазарджишките чорбаджии събират пари и откупват живота ѝ. Почти невероятно. След Освобождението Захари Стоянов я среща в Пловдив.

Когато съпругът ѝ умира през 1903 г., тя остава в „крайно бедно състояние“ и праща писмо до Министерството на финансите за пенсия – „за да мога и аз да преживея“. Прилага писмени сведения от четници и удостоверение, че няма имоти, нито деца, които да ѝ помагат. Пет години молбата ѝ се прехвърля по учреждения. Накрая ѝ отказват с мотива, че много са участвали във „всенародното въстание“ и ако дадат на всички пенсия, ще се застраши държавното съкровище.