МЪРТВИТЕ В АТАКА !
доц.д-р Петър Ненков
В сътветствие с Битолската офанзива на съглашенските войски на Солунския фронт, на 12 септември 1916г. започва артилерийската подготовка на противника за овладяването на хребета Каймакчалан . Тя продължава 4 дни и е толкова ожесточена, че окопите и ходове за съобщения на защитниците са съвършено сринати. Бойците остават на открито под убийствения огън. Малочислената българска артилерия с малкото снаряди, с които разполага, не е в състояние да окаже помощ на пехотата Срещу българските позиции настъпват 3 пехотни сръбски дивизии – Дунавска, Шумадийска и Тимошка .
Противникът насочва главния си удар срещу връх Каймакчалан, висок 2524 м. Върхът е наричан „свърталище на бури, виелици и вечно налитащи мъгли. Той се отбранява от 5 дружини и 4 батареи от 11-ти пехотен Сливенски полк. Срещу върха настъпва цяла сръбска дивизия с 50 тежки оръдия и много минохвъргачки.
Дни наред Каймакчалан е забулен в барутни облаци, раздиран от огнените мълнии на експлозиите. Дни наред върху него се изсипва огън и метал. Пръста вече не личи под пласта от шрапнели . Върхът кипи и дими, като вулкан. По плещите му се стича черна лава от кипнала земя, камъни и кръв. Окопите са сринати, ходовете за съобщения са заличени, телените мрежи са разкъсани, укритията за личния състав са съборени.
Огнените урагани следват един след друг, застигат се, огласят простора с адски вой. И когато противникът решава, че на върха не е останал жив човек, тръгва самоуверено в атака. Барутната мъгла е непроницаема, но не и за защитниците на върха. Окопите преди миг пусти, изведнъж оживяват и посрещат врага с пушечен и картечен огън.
И така ден и нощ българските войници отбиват бесните атаки на противника, който ги надвишава десеторно по численост. Сърбите 60 пъти атакуват върха и 60 пъти са принудени да отстъпят в безпорядък пред българската твърдост и мъжество. Жертвите и за двете страни са огромни . Всеки ден отминава кървав и жесток.Броят на излезлите от строя български воини достига 8000 души, а върхът все още се държи. Нощем няма почивка.Трябва да се поправят отбранителните съоръжения от разрушенията. Войниците са смъртно уморени .Лицата им са изпити от изтощение и почернели от барутния дим. Погледите им са мътни от безсъние и напрежение.
И друг враг връхлита храбрите защитници на скалистия връх–студът. Страданията им се увеличават от рано падналите студове. Тежки облаци обвиват върха, залива го пороен дъжд, задухват пронизителни ветрове, които заледяват окопите, оръжието и хората. Окопите се пълнят с вода, затворите на пушките замръзват и не могат да стрелят, ръцете се вкочаняват и не могат да държат оръжието, но остава духът – онзи прочут български дух, който кара воините от 11-ти пехотен Сливенски полк да забравят за смъртта и да се сражават, като лъвове срещу превъзхождащия ги неприятел.
Седем противникови батареи засипват всеки ден Каймакчалан с хиляди снаряди . Скалите се тресат от взривовете, откъртени камъни се търкалят по сипеите , барутният дим изобщо не се разсейва, адският грохот е нетърпим. И въпреки усилията на противника , върхът остава български! След студа и артилерийската канонада, врагът е повече от всякога, сигурен в успеха си. Неприятелските вериги отново се втурват в атака. На върха замръзналите пушки замлъкват, замлъкват и тежките картечници. Но остават ръчните гранати и ножовете. С тях сливенци отблъскват и тази атака.
Силите на защитниците на върха се топят, докато противникът непрекъснато получава нови подкрепления. И се надига отново в атака. Този път сърбите проникват на позицията. Устремяват се към 4-та батарея от 6-ти артилерийски полк, разположена на самия връх. Тя неведнъж е водила успешен двубой със седемте противникови батареи и е подкрепяла с огън пехотата . Противникът наближава оръдията и още миг ще ги плени.
Те стрелят с картеч . Командирът на батареята, капитан Стефан Сотиров е ранен, но не се оттегля от боя. Неприятелските войници се вмъкват между оръдията. Тогава измъчени и изнемощели пехотинците се втурват с боен вик Ура към позицията на батареята. Те удрят с ножове и приклади, артилеристите стоварват върху каските на враговете банниците на оръдията и те ужасени от отчаяния отпор, отстъпват панически.
С всеки изминал ден защитата на Каймакчалан става все по-трудна. Противникът настъпва срещу левия фланг на позицията, отбранявана от 3-та пехотна рота. Окопите на ротата се изпълнени с трупове на убити, с ранени на две, три и четири места. Ротата се топи бързо . Падат убити ротният командир, взводните командири и подофицерите в ротата .
Накрая остават живи само 15 войника от ротата. Вече не личи от вражеския артилерийски огън къде са били окопите.Петнайсетте храбреци заемат позиция на канарите над позицията и от там с ръчни бомби отбиват поредната вражеска атака. В центъра на позицията прозвучава тръба. Тя подава сигнал за атака. Четвърта батарея открива огън. Защитниците на Каймакчалан се вдигат в контраатака, за да си възвърнат предните окопи , които противникът е успял да овладее.
Командирът на 11-ти пехотен Сливенски полк, полковник Никола Христов и командирът на бригадата, полковник Алекси Попов запасват паласки вземат по една пушка и повежда малцината останали живи воини срещу врага с командата : «Напред. На нож !»
Командирът на 10-та пехотна рота също подава команда : «Напред. На нож!» – и напуска окопа, но никой не го последва. Той се оглежда с помътнял поглед и разбира, че всичките му бойци са мъртви. Обръща се отново към окопа и командва: ”Мъртвите в атака! – и тръгва към противника с пистолет в ръка – сам , горд и величав, презрял смъртта . Последните останали живи сливенци и другарите им от други полкове, притекли се на помощ, се втурват напред в атака. Блясват неприятелските ракети.
С удар на нож българите си връщат окопите, които врагът е заел. Продължават към противниковите окопи, които са изкопани само на 150 крачки от нашите и нахлуват в тях. Борбата е кратка и жестока. Смелият командир на дружина, майор Куртев поваля трима сръбски войника, но също е тежко ранен в ръкопашната схватка. Преди да издъхне се обръща към своите бойци с думите: Удрете братя. За мен не се грижете. Пазете България!
И отново адски трясък и грохот. Отново кръв залива Каймакчалан. Не остават никакви офицери и подофицери. Първият окоп е пълен с убити и нито един жив. Вторият окоп е пълен с убити и нито един жив. Живите търсят закрила от вражеския огън зад труповете на своите мъртви другари. Скрити зад тях, те отбиват с пушечен огън и ръчни гранати поредната атака на врага.
Закривайки с гърдите си насочения към ротния му командир, вражески нож, загива единственият останал жив подофицер в полка Стефан Китайков-станал легендарен с изумителната си храброст. На 30 септември 1916 г. сърбите, които получават помощ, засилват огъня си до невъобразимост. Вече не се чуват отделни изстрели – всичко се слива в непрекъснат грохот. Цели групи войници от 11-ти пехотен полк внезапно полудяват от канонадата, стават равнодушни към смъртта, стават прави в окопите си и започват да се лутат, като не слушат предупрежденията на своите командири и другари, да се пазят
.Българските батареи на връх Каймакчалан мълчат. Свършили са снарядите. Нови не може да се поднесат, заради огъня на противника, който е подлудяващ, смъртоносен. Мълчат българските окопи. Там на вечна стража са останали само мъртвите герои . Тук – там из барутния дим, като призраци се мяркат само отделни войници.
Те държат в ръцете си пушки, но не стрелят, защото от неспирния ужасен трясък – някои от тях са оглушали, други са загубили разсъдъка си.Противникът навлиза плахо в позицията и също не стреля по тях. Оставя ги да се изтеглят . За пръв път от много дни на Каймакчалан е тихо. На 2 октомври върхът пада с чест и слава, на която биха могли да завидят и древните спартанци!
След Шипка, връх Средногорец, Червената стена и Калиманци, върхът Каймакчалан остава завинаги записан със златни букви в бранната летопис на Третата българска държава, като еманация на българския дух и мъжество .
В историята на 11-ти пехотен Сливенски полк пише, че от върха са слезли живи само 5-6 офицера и 800 войници, от около 5000 бойци и 70 офицери в началото на боевете.
Дълбок поклон и вечна слава на героите, положили своите кости пред Олтара на Майка България!
картината “ Боят на връх Каймакчалан“ – художник Васил Горанов
