ПЪРВИТЕ ПИСМА, КОИТО ОЧЕРТАВАТ ПЪТЯ НА АНТОН НАЙДЕНОВ ПОПОВ И В СВОБОДНИЯ ЗАПАД – РАБОТА В УСЛУГА НА РОДИНАТА
Тук ще публикуваме първите писма на лидерът на македонското освободително движение, Иван Михайлов, до Антон Н. Попов в бежанския лагер в град Капуа, Италия.
„8 Август 1956 г.
Драги Антон Попов,
Приятелът, с когото сте се срещнали, ми пише, че пращаш много поздрави и на мене и на невестата ми. Зарадвахме се искрено. Идващите от лагерите поздрави имат за нас некаква по-особена стойност, по-интимно съдържание – сякаш ни носят лъх от родния край и говорят за копнежа към свобода.
Мило ми бе да чуя, че си от Брезница. Неколко пъти съм ходил там, макар за кратко. Но незабравимо ми е едно нощно посещение, когато с голема група другари се възкачвахме към Халил-чешме/така ли се казваше? /. Двадесетина идеалисти минаха тая нощ границата и – за нещастие – не ги видех вече; повечето загинаха из Велешко, в сражения със сърбите. Това бе преди тридесет години. Често си спомням и за тия верни другари и редки борци; като да чувствувам още братското им ръкостискане.
Харесали са ми много околностите на вашето село близо до него с яворите, а и нагоре към границата. Там е сякаш избрано средище на три здрави български околии – Малешевско, Джумайско и Петричко, където от времената на дедо Илйо/ преди близо сто години/до днес не угаснаха борческите вълнения в народното сърце.
Вервам, че и вие, най-младите листя, отвеяни така далеко от родните гори, ще живеете с неугасваща мисъл за народа си и за неговата свобода. И където ви се случи да бъдете, при които обстоятелства и да действувате, не се отдалечавайте в нищо от копненията на народа ни и от неговото основно пожелание – за единство в мисли и в начинания.
Пожелавам на тебе и на другарите ти бодър дух. Понеже не мога да ви видя, прилагам една скромна сума, за да пиете по чаша бира; и ако Бог е рекъл – ще дочакаме свободата и ще се срещнем, може би, пак при Халил-чешме, където да нема вече граница и борческите легенди да бъдат вече само красиво ехо на едно минало, обогатило духа на народа ни, калило волята му и завещало му щастлив творчески живот.
С много сърдечни поздрави
Ив.Михайлов“
––
След това писмо Антон се среща с Иван Михайлов на 7 декември същата 1956 г. Срещата и вълнението от нея той го е описал сбито, ръкописно, в една страничка в тетрадката си с заглавие“ Първа среща“.
Започва да преписва изрезки от вестници за втория том на Иван Михайлов в лагерите, като взима за неколко часа под наем стая или мазе, където оставя пишущата машина и материалите за следващите дни. Прикрива се от всички, защото в лагерите има прикрити хора на УДБА а и на Държавна сигурност.
Когато излиза от печат първата книжка „Младини“ том I – СПОМЕНИ от Иван Михайлов Антон прочита книжката и пише рецензия, която изпраща на автора. Ще я публикуваме, за да се види как е бил всецело предан на свещенната ни кауза.
Като вече са близки, Иван Михайлов предлага му да вземе туристическа виза на емигрантския паспорт, за да ги придружи двамата с Менча в съседна западноевропейска страна.
Прилагаме текст на писмото на Антон до Ванчо, обръщайки се с псевдонима му „Радко“.
„21юли 1958 год.
Почитаеми
Господин Р.
Получих книгата КУРС ПО ИТАЛИАНСКИ ЕЗИК. Много Ви благодаря. Получих също така и писмото Ви от 18 юлий. С дълбоко задоволство изказвам благодарността си към Вас за вниманието и грижите които проявявате по нашия въпрос с братчето ми. Ще се постарая и аз през тези дни тук да проуча всичко по въпроса.
Говорих вече с представителя на WCC в лагера за вписване на паспорта ми и въпросните страни. Той отначало казваше, че туристически визи на бежанци като нас не се дават, но след като настоявах и исках по-обширни пояснения по въпроса същия обеща да впише в пъспорта ми посочените от мен страни или общо земите от Западна Европа. Надевам се тези дни да имам резултат, за да мога след това да уреждам останалото което е необходимо за една такава визита.
Прочетохме с братчето ми книгата СПОМЕНИ I- МЛАДИНИ от Иван Михайлов. Извънредно много ни хареса. Само перото на една истинска писателска ръка може да създаде една такава прекрасна художествена творба от самата действителност. Сега я четат и други наши българи тук. Другия екземпляр от същата книга който имах при мен го дадох на Вардарев при заминаването му за Австралия.
Тези дни не съм зает в никаква полска работа, защото бех малко понастинал. Интересно, много е топло тук и все пак хремата не ме напуска. Същата омалаксаност има и братчето ми. Може би причина за това да е промената на климата на който още не сме навикнали.
Ще ми бъде много приятно в определено от Вас време да се видим.
Много сърдечни поздрави на Госпожа Вашата съпруга.
С отлични почитания
Ваш предан: Антон“
––
От писмото, отговор на Иван Михайлов до Антон, ще дадем само пасажи и снимка от оригинала на писмото.
Антон, заедно с брат си, заминава за Щатите на 15 декември 1958 година.
Иван Михайлов отговаря с дата 8 януари 1959 г.
„Драги Антоне,
Твоето писмо от 6 октомври миналата година/ последно, което си ми изпратил от Европа/ е сигурно най-изразително измежду всички писма, които в тия тринадесет години съм получил от наши емигранти; изразително чрез съдържанието си, както и чрез искреността си. То рисува сякаш и собствените ми чувства, така близки до болка, с които съм изпращал наши бежанци зад океаните, или като съм научавал за заминаване на други, които не съм могъл да срещна.
Отлично разбирам твоята тревога при получаване на визата ти. Очаквал си я години в лагера, а когато я имаш вече – в духа и в сърцето ти тя се отразява като тежко премеждие; усещаш, че отиваш на заточение, и че даже те потиска мисъл за некакво извършено родоотстъпничество
….
Повтарям,никой мой приятел, никой емигрант/ от тези, които познавам/не е имал куража така откровенно да признае и силно да изрази смущението си напускайки лагерите, до които – наистина ни се струва че достига все пак ветреца откъм нашата родина. А мнозина са заминавали с известна тъга. Некои даже много сълзи са проливали и качвайки се в кораба.
Ясно ми е, че като си минал границата над селото ти, крилете на надеждата много повече са охрабрявали духа ти, нежели тия на аероплана, с който си отлитал за Америка; защото над Брезница, под заплахата и на засадите, много по-жива е била верата ти за близко тържество на свободата.
След всичко, което досега протече от войната насам, неволно – откъсвайки се човек от нашия континент – нахлуват в спомена му и разочарованията, които проникнаха и в планинските наши колиби. Всичко вкупом ми обяснява големата ти мъка, когато ти е станало напълно ясно, че ще требва да пътуваш далече на запад. Прекрасно разбирам всека дума що си ми писал в това писмо от 6 октомври.
И при крупни успехи в Америка тези настроения, или нещо от тех, често ще те навестява. Най-ефикасното противоядие е мисълта за Македония и за родните ти предели която требва да се запази „все по-силна и по-сладка“, както хубаво се изразяваш……
При възможност нека твоя брат ни
прати и некоя своя снимка, за да го видим поне така…..
И на двама ви искрени привети,
ваш: Ив. Михайлов“
–-
Съболезнователно писмо на Иван Михайлов до Антон и брат му Митко по случай смъртта на баща им Найден Попов:
“ 10 март 1959 г.
Драги Антоне и Митко,
Приемете братското мое съчувствие. Получих писмото ви с тежката новина, която сте получили от дома. Искам веднага да ви се обадя, макар с неколко думи……
…. Не само требва да се утешите, но можете и горди да бъдете с примера на баща ви, чийто спомен никога нема да ви напусне. Отредено е било и сега, близо половин век след турското робство, наши бащи да затварят очи не само с въздишка за далеч побегнали синове, но и за елементарна свобода….
Най-добри пожелания от двама ни,
ваш:Радко“
