Антон Попов е роден през 1928 г. в с. Брезница, Светиврачко (днес Санданско). Поради отказ да продължи образованието си в СУ и тормоз над семейството му нелегално преминава минираната граница и се озовава в Скопие. Там се опитва да следва медицина, но прекъсва поради отказ да бъде използван за работа срещу България. Заради това попада в концентрационен лагер в Герово (Хърватско). Благодарение на намесата на ООН той с останалите задържани бългаи заминава за Италия. Оттам се прехвърля в САЩ, където по-късно в течение на 10 г. е главен редактор на родолюбивия в-к „Македонска трибуна” и секретар на ЦК на Македонските патриотични организации (МПО). От 1982 г. до пенсионирането си работи в Рим като редактор в българската секция на радио „Ватикана”.

интервю на Ана Кочева

– Как попаднахте в Италия г-н Попов?  

– В края на октомври 1955 г. пристигнах в Италия с първите емигранти, освободени по настояване на ООН от концентрационния лагер „Герово” в Югославия. В Италия бяхме настанени в емигрантския лагер „Капуа”, близо до Неапол. Веднага започнаха да идват журналисти и политически лидери от разни организации, от вестници и радиостанции. Разбираемо е, че всички искаха да ни интервюират, а ние с радост се отзовавахме на интереса на свободния Запад. Тогава от емигранския лагер, но вече със свободен режим, ни повикаха на разговори близки съидейници на Ив. Михайлов, като Асен Аврамов и Борислав Иванов. За Иван Михайлов беше плъзнал слух, че отдавна бил умрял. Когато разбрахме, че той е не само жив и здрав и е на Запад, но и че продължава да е много активен, ние (моята група от с. Брезница, Светиврачко) заедно с всички симпатизанти на Македонската организация пожелахме да се присъединим към изпълнението на това свято дело.

– А как стана връзката с вестник „Македонска трибуна”?

– Г-н Аврамов, дясната ръка на Ванчо, ни се беше представил с псевдонима Ив. Петров. Той ме абонира за в. „Македонска трибуна”, излизащ в Индианаполис, Индиана в САЩ. При получаването му вестникът се четеше от всички дружно. Аз силно обикнах този вестник. Той беше списван на хубав български език с все още стария правопис (в него бяха запазени изхвърлените от комунистическия режим букви носовки и Э, които графично обединяваха източното и западното българско наречие. Във вестника прочетох, че правят дарения за издръжката му и, въпреки че работех каквото намеря и едвам изкарвах пари, за да си купя дори марки за писма до Америка, направих едно скромно дарение. След известно време обаче (през Рим) парите ми бяха върнати обратно с бележка: „Антоне, дарението ти приемат, но парите ти връщат, защото всички вие, бежанците в лагери, изнемогвате.” След това г-н Аврамов ме повика в Рим. попита ме дали искам да работя за българската кауза в Македония. Като се съгласих, даде ми една пишеща машина и когато се върнах в бежанския лагер, той започна да ми изпраща стари вестници най-вече от „Македонска трибуна”, за да ги преглеждам и резюмирам някои по-важни статии и съобщения за събития, след което да му ги пращам обратно. Даде ми и книгата „Спомени и мемоари” на Ив. Михайлов, като ми каза, че материалът ще се използва за издаване на следващия том „Спомени”. При завръщането си в Капуа наех една „квартира” в града. Договореността бе в приемната стая да има една маса, на която да пиша, когато другарите ми отсъстват…Нищо друго! Никой от моите другари (дори брат ми Митко) не знаеше къде съм, какво и за кого работя. Това продължи почти три години. Поради недостиг на средства ми се налагаше да наемам и защитени стаички без светлина, в които работех, докато падне мрак.

– Все пак как се запознахте със самия Иван Михайлов?

– Известно време след това получих писмо от самия Иван Михайлов. Той ми го беше написал без псевдоним (Антон Попов предостави единствено на Frognews.bg оригиналното писмо – б.р.). Останах изумен, поласкан и вдъхновен да работя в името на една свещена кауза. Това писмо ме върна в родината, в родното ми село Брезница и в родния ми дом. Сякаш моят баща ми говореше за всичко, което се споменаваше в писмото. При едно следващо отиване в Рим, аз и Асен Аврамов бяхме седнали на балкона на един ресторант „Пикадили” на площад „Барберини” и си приказвахме. По едно време той се обърна към мен и ми каза: „Антоне, сега ще се срещнеш с Ванчо и Менча. Вълнението си не мога да опиша. Минутите ставаха все по-дълги. Погледът ми беше все върху входната врата в очакване тя да се отвори. И ето го върховният за мен момент! Влизат хванати под ръка двете легенди на славното революционно движение ВМРО – Иван Михайлов и Менча Кърничева. В същото време почувствах, че виждам родината си, майка си, татко си…Така стана запознанството с най-близките в изгнанническия ми живот. 

– Няколко пъти сте работили в САЩ. Разкажете за първото си отиване там.

– На 18 декември 1958 г. аз и брат ми емигрирахме в Америка. Спонсори ни бяха големите наши родолюбци Кирил и Мария Янкови от Синсинати, Охайо. Започнахме незабавно работа в един ресторант на наш сънародник от Егейска Македония. Но още в началото изпаднах в несъгласие със собственика на ресторанта, защото той беше научил, че имам връзки с редактора на „Македонска трибуна” Любен Димитров и постоянно ме подиграваше, че съм „будала” задето се занимавам с народна работа, вместо да мисля за бъдещето си. Още същата година напуснах работата в ресторанта и поради едно спречкване с него по въпроса за организацията. Цяла година останах без работа. Вече никой не ми подаде ръка. Най-после намерих работа в хотел „Хилтън”. Но там останах за кратко, докато започнах постоянна работа в една химическа компания. В нея останах цели 5 години.

– Как приятелката Ви от Охрид – Вида се озова в Италия?

– През 1962 г. моята приятелка Вида, за която бях направил опити още в бежанския лагер, да дойде нелегално в Италия, ми се обади по телефона, че е успяла да отиде с туристическа група до Триест. Резервирах й незабавно хотел в Рим и й казах да ме чака докато пристигна. Веднага заминах за Италия, за да посрещна бъдещата си съпруга. След неуспеха да уредим както документите за женитба, така и идването й в Америка, аз я помолих да се запише в Римския университет, като й намерих квартира и й обещах, че до уреждането на нашето събиране ще й пращам пари за квартира и за всичко, от коуто се нуждае.

– А как стана така, че Михайлов и Менча помогнаха за Вашето събиране с Вида?  

– Ванчо и Менча вече знаеха, че е пристигнало моето момиче. Посещавах ги, но Вида нищо не бях казал с кого се срещам. След като нищо не можа да се уреди, тя започна да се колебае, дали да остане, или да се върне обратно, за да се уреди по друг начин нашето събиране. Никога няма да забравя оня момент, когато Вида реши да се върне и след като й дадох пари и я изпратих на гарата, се върнах в квартирата на Ванчо и Менча. А те бяха вече уредили въпроса, но нищо не ми казали, за да ме изненадат. Седяхме и разговаряхме за емигрантската съдба. На заминаване, виждайки ме замислен и отчаян затова, че момичето ми се връща и едва ли ще има друг шанс да се съберем, Менча (която ме обичаше като неин син й предложила преди това да я вземат при тях като свое дете) ми каза двусмислено: „Антоне, моля те, не бъди ревнив, всичко ще се уреди.” А Ванчо веднага закачливо добави: „Знай, Антоне, че ревността е каймакът на любовта!” Тръгнах си за пансиона отчаян и замислен, когато видях пред себе си стрелките на големия градски часовник една върху друга. Беше станало точно 12 ч. в полунощ. Дълбоко смутен видях пред себе си, че приближава като охридско видение Вида и си казах: „Антоне, Антоне, ти вече си откачил, това са пълни халюцинации!” Но реалността бе друга. Вида бе отново при мен чрез приемането й в дома на Ванчо и Менча. Тя се завърна, за да не се разделим никога вече и да вървим ръка за ръка по стръмния емигрантски път в тежката борба за възтържествуване на истината.

– А после какво се случи?

– Върнах се в Америка на работа. Преди да почине, редакторът на „Македонска трибуна” Любомир Димитров ми се обади и ме запита дали съм съгласен да се върна в Европа, за да работя при Иван Михайлов, който имал нужда от помощник. Отговорих положително. Впоследствие разбрах, че и Вида вече е на работа при него. Върнах се в Европа, но там стана ясно, че сумата, събрана за 4-тия том от „Спомените” на Ванчо е недостатъчна за отпечатването им. Тогава Радко (псевдоним на Иван Михайлов – б.р.) реши да съкрати материала до минимум. Възразих. Казах, че ако не се намери в Рим печатница, където да работя, ще се върна в Щатите. На брат си наредих да купи още една линотипна машина втора ръка. Такива вече имаше, защото всички печатаха по новия по-модерен начин. Върнах се през 1972 г. за трети път в Щатите и започнах отпечатването на т. 4 от „Спомените”. Бях назначен за главен редактор на „Македонска трибуна” и така, заедно с брат ми, издавахме вестника, като успоредно с това набирах и материалите за тома. Той излезе от печат през 1973 г. За няколко години бях и секретар на ЦК на МПО. И когато Радко се отказа да сътрудничи на вестника, се завърнах отново в Рим при него, за да работим заедно до последната минута от живота му.

– Работили сте и в българската секция на радио „Ватикана”?

– От 1982 г. вече останах завинаги с Ванчо. Живеехме в едно задружно семейство. Но понеже средствата не достигаха, станах междувременно един от съредакторите на радио „Ватикана” в Българската секция – до пенсионирането ми. През месец октомври 1989 г. скопският журналист Борис Вишински дойде в радиото и поиска чрез мене да направи интервю с Иван Михайлов. Известих на Радко за това желание и той се съгласи, но поиска интервюто да бъде отговор на писмено зададени въпроси. Отговорите на това интервю са политическото завещание на Иван Михайлов. За бързо извършващите се световни проблеми аз информирах пръв Ив. Михайлов, напр. за такива събития като падането на Берлинската стена, промяната на режима в България, създаването в Сръбското посолство в София на ОМО „Илинден” и пр. В радиото се опитваха да ме провокират хората от „македонската нация”. Един път поискаха да им преведа на „македонски” някакъв текст. Отговорът беше ясен: няма македонска нация, няма македонски език, ние сме един народ – български. В Рим издадохме вестник „Илинденски лист” един брой и два броя вестник „Независима Македония”. Единият от двата беше юбилеен по случай 90-тата годишнина на Ив. Михайлов и 150-тата годишнина от рождението на апостола на свободата Васил Левски. Той бе отпечатан пак с оскъдни средства, без подходящи печатни машини и други условия. Все пак успяхме да отбележим посочените годишнини. Петият том за съжаление не можахме да отпечатаме, докато бе още жив Иван Михайлов (пак поради липса на средства). Надяваме се, че в скоро време и този том ще се появи на бял свят, за да отдаде заслужена почит към безсмъртното дело на големия български родолюбец.