НЕЗАБРАВИМ СПОМЕН!
На днешния ден 4 август е родена моята скъпа майка Весела. Наистина тя бе страхотна патриотка и силна лъвица, с железна воля. Гордееше се с прадедото и дедото свещеници, баща и син, работили за българщината в Македония и тази любов предаде на нас чрез разкази за тех.
Майка ми притежаваше страхотна памет. До края на живота си тя помнеше стихотворенията от детските си ученически години; декламираше ни стихотворенията като поука. Разбира се, че за нея бе естествено да каже, че е българка, както често споменаваше, че е и охриджанка от най-старата и издигнатата махала Варош на град Охрид.
Когато с шеговит тон я запитвали другари на моите братя през сърбоюгославския режим каква е по народност, тя е отговаряла:
„охриджанка-варошанка“ с усмихва. Не е искала да им създава неприятности; да си загубят работата….
Тя живя цели седем години при нас в Рим. Беше щастлива, защото от сутрин до вечер чуваше звънката българска реч в този български народен дом. Бог я бе възнаградил, за да види българщината в Македония чрез този дом, в който се работеше за утрешна свободна Македония.
Аз много й се радвах, защото знаех как бие нейното сърце за България.
Но тя бе посетила Рим и през 1972 година, дошла на поклонение на гроба на „Свети Кирил“ с много съграждани, охриджани и други сънародници от Македония.Тогава за първи път я срещнах след 12 години раздела.
Когато с водача на македонското освободително движение, Иван Михайлов, отидохме да види световно известната „Галерия Боргезе“ само при влизането в първия салон тя възкликна при погледа й към едно луксозно канапе: “ О, и баба попадия имаше такива канапета…! „. Аз ликувах от гордост и не за дома, където майка ми е пораснала, а за това, че нашият народ хич не е стоял по-ниско от западните страни в това отношение
некога, преди християнското робство.
Гордееше се също, тя, моята скъпа майка, а и аз, че през Първата световна война е посетил нашия дом и Тодор Александров, заедно с Протогеров. И в този дом съм родена и аз. Този дом е бил на бабата попадия, която пък по майка е от заслужилото семейство Робеви. Впрочем и в завещанието й на майка ми стои отбелезан този исторически факт.
Картината нарисувана от нашия дом се намира днес в Зографския манастир, до скоро неизвестно за нас. Как е избрал този художник точно това кътче край Охридското езеро да
бъде запомнено на художественото платно и да се намери при Зографския манастир е нещо необяснимо от нас човеците. Божия повеля!
Когато пък при друго идване в Рим през 1974-75 година можа да мине през свещенната врата при базиликата „Свети Петър“, която по традиция се отваря всеки 25 години, тя бе повече от щастлива.
Много от стихотворенията й от ученическите й години тя научи, ще повторя, не само на нас но и на внуците.
Ето две от тех:
Българин съм
туй го казвам
пред когото
и да щеш.
Име родно
не отказвам
засега и занапред.
Български си
аз говоря от
кога съм се родил
и друг език
и да говоря
по-сетне съм
го учил.
–-
ПЕНЧО
Пенчо е вече ергенин,
ама не учен.
Не знае да чете
никой го неще.
Нема занаят
нема господар.
Ходи гладен бос
тегли като вол.
Нищичко не знае
плаче и се кае:
“ Що като съм вел
като не съм чел.“
/авторите на тези две стихотворения не са ми познати. Майка ми ни научи/
ПОКЛОН, СКЪПА МАЙКО!
–-
1/Снимка на майка ми с дъщерята на д-р Константин Робев, Мимоза, с бебенцето- момиченце, кръстено на името на майка ми. Връщат се от черквата“ Свети Никола“ , която е близо до нашия дом и до старинната катедрална черква“ Света София“, изградена от цар Борис Покръстител от. IX век.
2/Цветенца от нашия балкон в нейна памет
