Тази публикация е една от най- вълнуващите . Когато четох стиховете с които Антон Попов покорява душата на красивата охридчанка и бъдеща негова съпруга Вида неволно ме нахлуха спомени за Ботев и неговото Прощално към Венета и Иванка . В тези стихове имаше от патетиката на Ботев и тънката изискана лирика на Дебелянов , които несъмнено показваха и душата на Антон . Навършва се годишнина от неговата поява на белия свят . Антон Попов е символ на българското , символ на оня български дух , който остана несъкрушим от османски , сръбски , гръцки и сърбокомунистически поробители .Антон Попов е оня орел ,който се вие над родната Македония , за да покаже , че овде е българско и това е част от българското национално землище . Антон Попов е символ на онова зрънце , което пося Климент в душите на хората тук и това даде възможност никога българското да не загасне . Ние българите от старите предели малко знаем за творчеството му и самия него . Ние българите от тази част малко знаем за борбата , за новата история на Македония , където оставени сами срещу всичко те съхраниха себе си , те останаха БЪЛГАРИ . НЕ идва на празно място Панде Ефтимов . Преди него бяха такива , като Антон Попов , които не позволиха на никой да бъде унищожен българският дух . Затова и лежи до другият кумир на българите – Тодор Александров . Ако той сееше българската свобода с куршуми , то Антон беше човек на словото , но и двамата имат място в душите на българите .Тези думи са израз на моето задочно преклонение пред човека Антон Попов , защото още веднъж ще го подчертая ,когато четох това стихотворение , то остана в съзнанието ми , защото само човек , който силно обича може да пише така . Може би някога ще се изпълни завета на Радко , че Македония ще бъде българска и в това аз силно вярвам . Искам да изразя своята благодарност , че съпругата му Вида Попова ми предостави биографични данни за него и , като четох текста реших да го оставя . Каква по- голяма обич към любимия човек от думите по- долу на неговата съпруга и мога да кажа спокойно добра моя приятелка Вида Боева Попова ;
АНТОН НАЙДЕНОВ ПОПОВ Той е син на познат предприемач в целата околия и легенда за селото и за всека народна и църковна проява – Найден Попов. Но преди всичко той е получил медал за храброст през Първата световна война при битките на Завоя на Черна. От такова тесто е синът на Найден – Антон. Роден е в село Брезница през седемдесетте години преименувано от комунистите на Горна Брезница/Благоевградско. Завършил прогимназиално училище в селото си, което е било главна община с 2000 жители. Гимназия завършва в град Свети Врач/Сандански преименуван от комунистите/. През комунизма прави конкурс да следва в Софийския университет. Не е приет заради това, че е син на богаташ. Връща се в селото. Замества преподавателя по френски в една от прогимназиите, защото знае френски. Страхотна талантлив, тънък към музиката. Подготвя хор в селото и получава хора първа награда в целия окръг. От юноша пише стихове. Знае на изуст всичко от Ботев, когото смета за негов духовен учител. Певици от неговия хор стават едни от най- познатите певици в създадения по-късно „Пирин пее“ в Благоевград. Службите следят този млад издигнат младеж и му обещават кариера при условие, че той ще предава на тех разговори на баща му с приятели. Ако не би се съгласил чака го куршум. Той им отговаря, без да му мигне окото: “ куршума или мен ще удари или вас…“. Разбира, че за него нема живот в родината си.
Той НИКОГА НЕМА ДА ПРЕДАДЕ ЛЮБИМИЯ СИ БАЩА С КОГОТО СЕ ГОРДЕЕ НАЙ-МНОГО ЗАРАДИ УЧАСТИЕТО МУ В ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА. Организира тайно с други петима души, в които е и брат му бегство чрез минираната граница. На втория ден на Великден /6 април 1953 година/ плана им успева. Минават границата и се озовават в югославска територия. Предават се и след разпити в град Щип и един месец в лагер близо до Скопие по желание на Антон настаняват ги в Охрид. Там Антон се запознава с моето семейство чрез по-малкия си брат, който е в дружината но е ученик. Като го записва в гимназията/последна година/ брата се запознава с един от братята ми и той ученик и целата дружина води я в нашия дом. Те често идваха. Така стана и моето влюбване в Антон. Аз току що направих 16 години. След три месеци Антон замина да следва медицина в Скопие, но това беше временно докато успеят чрез визи да заминат за свободния Запад. В Скопие той е малтретиран като не му дават стипендия да учи, защото продължава да е корав българин. Само след година събират всички емигранти и ги затварят в концентрационен лагер Герово в Хърватско, наричан „Лагера на смъртта“. Антон след много месеци на тормози организира гладна стачка. А него затваря в карцер към един месец. Разказваше ми, че е чувствувал края на живота си. Като видение се явява една дата. И наистина на тази дата са освободени и в камиони са изпратени в Италия. Тук в лагера в град Капуа, близо до Неапол той и другите първо са привлечени от земеделците. На поклонение на гроба на Свети Кирил в Рим той декламира свое произведение „ПРЕД гроба на Свети Кирил“. Радио Ватикан записва стихотворението и целото тържество и по Божия воля баща му на къси вълни по радиото слуша гласът на сина си Антон как рецитира това свое произведение. След това пише статии за задачата на младите хора във вестника на Гемето“ Независима България“. Научава Ванчо и изпраща Асен Аврамов да се срещне с Антон. От 1956 година юли месец Антон е в услуга на македонското движение. През 1972 година отпечатва том четвърти „Спомени“ на Иван Михайлов в редакцията на вестник „Македонска Трибуна и става главен редактор на вестника до 1982 година. Междувременно записва в римския университет в катедрата“ Политически науки „като прескача да взима изпити и завършва ги през 1983 година. Вестникът е харесван от всички дори от комунистите в България получил е много хвалебствия, които са публикувани и в самия вестник. Като се връща в Рим работи като редактор в политическия отдел на Радио Ватикана и говори по радиото. В навечерието на промените в България той влиза телефонски с Жельо Желев за едно американско списание. До края на живота си/напуска тоя свет на 1-ви април 2016/той работи за народното дело. Към стотина са стиховете, които той посветил за родината и любимата както и за Ванчо, Тодор, Менча, Мара. Високо ерудиран той ползваше английския език както българския и превежда ше не само от английски на български но и обратно от български на английски. Говореше и италиански и френски. Срещал се бе като главен редактор с президент Рейган а бе и официално поканен със съпругата си във Вашингтон на официалното тържество за иногурацията на Рейган. Често бе поканва на конференции във Външното министерство във Вашингтон за Македония. Като редактор и секретар на Македонските Патриотически Организации той посети и дружеството „Тодор Александров “ в Брюксел, Белгия и срещата за членовете остана нещо незабравимо. Целият си живот той посвети на делото и бе като сенка, винаги до Иван Михайлов и когато беше в Щатите. И при размириците в МПО той се държа стоически и преданни към вожда на борческа Македония Иван Михайлов И заради неговата преданост всецело на народното дело той е погребан на Пирин на неколко метра далече от легендарния Тодор Александров. Той имаше страхотни таланти. Той бе поет, журналист, скулптор, художник, архитект и страхотен музикален слух. В родината не можа заради комунизма да покаже поне нещо от тия таланти. Впрочем, това бе чертата на комунизма, който пречеше на способните младежи. За мен той бе гений. По характер прекрасен; възпитан и люблящ съпруг, а при това и много красив и държанието му бе все едно е аристократ. Баща е на единствен син който е кръстен на баща си и на Иван Михайлов – Найден-Иван БЪЛГАРСКА ГОРДОСТ!
