Панде – железният българин от Преспа
Великият патриот си отиде от този свят в София, след като десетилетия се бореше за правата на сънародниците ни в Македония
От него тръгва кампанията за издирване и съхраняване на българските военни гробища
И това се случи. Панде Ефтимов си отиде, без да се предаде. До последния си дъх вярваше, че ще оздравее и отново ще стане предишният борбен и ентусиазиран българин от Македония. Няколкото приятели, които го посещавахме във Военно-медицинска академия, си давахме ясна сметка, че само грижите на лекарите и останалия персонал от болницата го държаха жив. Не се хранеше, пиеше само течности от време на време, не можеше да говори, но шепнейки, пак вдъхваше кураж на всички, че отношенията между България и Македония ще тръгнат напред.
Казвахме си – седемте години затвор в югославските зандани не го сломиха, неприятностите, които юговластите, пък и после, македонските органи трупаха над главата му, не го уплашиха, та някаква си смърт ли ще го уплаши и сломи. Издъхна в реанимацията на болницата. Не знам, може би дори не е разбрал, че си отива. Не се предаде, но смъртта се оказа по- силна от него.
В такива случаи човек е склонен да си припомни онези мигове, минути и часове, които е прекарал с починалия. Имах този човешки и професионален шанс да сме приятели и винаги, когато съм могъл, сме се виждали и приказвали, приказвали… Той беше истинска енциклопедия. Знаеше толкова много, особено за присъствието на българската армия по фронтовете в Македония по време на Първата, пък и на Втората световна война. Той беше, ако не се лъжа, инициаторът за това гробовете и паметниците на българските офицери в двора на църквата в битолското село Цапари да бъдат обгрижени и съхранени за поколенията. Оттам, от Цапари тръгна кампанията, която институциите на българската държава водят вече толкова години с променлив успех за издирване, съхранение и възстановяване на войнишките паметници на територията на Македония. А те са толкова много…
Да, имах този професионален и човешки шанс да общувам с Панде. Той беше идеалният събеседник и участник в репортажите и филмите, които правех за БНТ. Никога не ми е отказвал участие, винаги си е давал сметка, че позицията му, изразена и макар в някакъв къс синхрон, чрез екрана ще стигне до хиляди българи.
Беше воден от разбирането, че въпреки демократичните години, въпреки промяната в режимите в България и Македония след 1989-90-а, ние, българските граждани все още знаем много малко от истината за Македония. В това число и за положението на хората с ясно българско самосъзнание там. И той се опитваше спокойно и разумно да говори за това, да намеква, че грижите на българската държава са спорадични и несистемни, че тези грижи не трябва да се оставят в ръцете на случайни хора, че залогът е твърде голям – българщината в Македония…
Веднъж, когато бяхме ходили в родното му село Претор на брега на Преспанското езеро, за да правим репортаж за него, накрая на разговора ми спомена, че всички членове на семейството му вече имат българско гражданство, а той самият все още не.
Колко време чакаш го попитах. Горе-долу – седем години. Седем години! – Изрекох това в репортажа си, който чул, който не, но после разбрах, че унижението станало още по-голямо защото новите му български документи били дадени на посредника в „операцията“, който да ги връчи на Панде. Дали посредникът е бил Ванчо Янакиевски от Охрид, който от години живее в София, или онзи Джокера от Струмица, няма значение. Панде получил българските си документи от ръцете на търгаши, като тях или някой друг подобен…
…Това ме върна към един друг подобен случай. Вече в София ми се обади Александър Лепавцов, бившият министър в няколко македонски правителства, син на легендарния художник Лемето – Методи Лепавцов, българин, та дрънка. Видяхме се в малкото му апартаментче на Канала, близо до НДК. По едно време, както си говорехме, Ацо стана и каза: Коста, извинявай, ама трябва да вървим в полицията да се регистрираме. Защо да се регистрирате, нямате ли български паспорти. Не, още нямаме, нещо документите се бавят, разочаровано ми отговори той. Тогава написах в един друг вестник, че е срамота за българската държава това, което прави или не прави за хора като Лепавцов.
Толкова ли е трудно президентът или неговият вице да издирят наследниците на големите български родове от Македония и без да чакат, да ги поканят в София и на тържествена церемония да им връчат българските паспорти? И не само към тях, а и към всички изявени с българско самосъзнание, които по една или друга причина не искат да влизат в схемата с платената услуга за получаване на българско гражданство. Така се прави, бе, хора, така се показва грижа за духовното, историческото и всякакво друго наследство в Македония. Ама щяло да има дипломатически последствия, това щяло да развали крехките отношения със Скопие, и други такива салати. Моля? Панде чакал седем години, Лепавцов, Бог да го прости!, се разписва в полицията като македонски гражданин, да не говорим за други случаи на изнудване и тормоз към хора, които не заслужават това. Както казваше от време на време покойна ми баба Поликсена, раждана в Струмица и тръгнала с децата си към България, в Петрич, „та’а е будала държава“.
Панде беше патриот на родната си Преспа като никой друг. Оттам извираше неговата сила и увереност. От факта, че едва деветгодишен е тичал из градините на съседи и приятели да къса цветята, с които да посрещнат идващите през 41-а български войски.
„Цвете не остана по дворовете, да знаеш, толкова силно бе очакването“. Сочейки отсреща, към другия бряг на Преспанското езеро, към курорта Отешево, с тъга споделяше: Кочо, всичко, което е построено там, е направено от политическите затворници след войната. Новите скопски комунистически шефове решиха, че това е мястото, където да си построят вили и почивни домове, пък и евтина работа ръка е налице, и се започна. Колко жертви се дадоха от затворниците, и досега крият старателно. Само на острова „Голем град“ имало между 250 и 350 човека, чиято съдба е неизвестна. Там е истинска гробница, а ако търсиш тема за филм, ето ти я…
Панде обичаше да дава идеи за репортажи или за филми. И не случайно, той е главен герой в две от лентите, които направих за БНТ. Единият – „Няма забравени влакове“, реших да снимам след едно пътуване с Панде от Претор до Скопие, през Битоля и Прилеп. Виж тази къщичка вляво, това е била преди век гарата на теснолинейката от Градско до Прилеп, построена от българските военни инженери… Виж горе вдясно, онези два тунела още стоят, и те са пробити по време на Първата световна война. Виж това, виж онова. Когато минавахме през Плетвар, най-високото място от пътя, Панде посочи нагоре по хълма и каза: Виждаш ли онези тераси, оттам е минавала теснолинейката, която българите са построили като част от линията, която е снабдявала нашите армейски части на фронта. И попита дали знам историята за спора между германския и българския инженер?
Ако е онази, в която българинът и германецът се хванали на бас, че линията може да мине толкова високо, на което германецът казал – ако това стане, ще сложа край на живота си? – Знам я разбира се, от Прилеп до Скопие всеки ми я повтаря, станала е вече мит. И какво, в края на краищата се е случило? Ами какво, българите пуснали някакви магарета по баира, за да видят откъде ще минат до върха, те избрали път на зиг-заг, което инженерите маркирали и после прекарали трасето по него. И влакът наистина се качил горе на Плетвар, минал и заминал, а какво станало с германеца, не съм много сигурен. Едни казват, че изпълнил заканата си и се самоубил, други пък, като писателят Миле Неделковски, авторът на сценария на филма „Подгряване на вчерашния обяд“, твърдят, че нищо подобно, германският инженер се залюбил с една прилепчанка, която била леля на Миле, и така историята приключила романтично, въпреки че започнала застрашително трагично.
Миналата година снимах Панде във филма си за Битолския надпис „Камъкът на страха“, излъчен по БНТ. Историята е толкова странна, но и толкова достоверна заради това, че Панде е бил човекът на точното място в точното време (внимавайте, говорим за лятото на 1956 година), че се изкушавам да спра до тук с надеждата, че любезните редактори ще ми поръчат да я разкажа по-нататък. Ще го направя с удоволствие, защото още чувствам тръпката и вълнението, с които Панде говореше за всички перипетии около камъка с надписа, потвърждаващ българския характер на фамилията на цар Самуил.
Само това да беше направил коравият българин от Преспанско, щеше да си заслужи място в българската история.
Сбогом, приятелю, мир на праха ти!
