Статия по повод 30-годишнината от Илинденското востание, написана от Христо Шалдев, роден в Гумендже. Той е деец на ВМОРО, участник в Илинденското востание в 1903 год. Шалдев е дългогодишен егзархийски учител во Одрин, Скопие, Прилеп и Солун. Участник е в Първата световна война, в Петти македонски полк при полковник Борис Дрангов. От 1931 год. е в ръководството на Илиденската организация в София.
Христо Шалдев за време на неговите студии в Санкт Петербург, го откриват сръбските агенти – Димитрия Чуповски, Диамандия Мишайков и Стефан Дедов изпратени там по наредба на Стоян Новакович.
„Една дата, едно име, които извикват у всеки българин чувство на възторг, на слава, на гордост! Всред полунощната тишина, когато целата природа спи в безгрижен сън, когато всичко се спотайва в своя приют, българите от Югозападна Македония, раята на турския султан, потискана и измъчвана цели пет века и вечно лъгана в надеждите си, високо заяви на тирана и обществената европейска свест, че не желае вече да робува, че със собствени сили иска да извоюва своята свобода.
Позивът на генералния въстанически щаб за обявяването на въстанието бе изслушан от тая рая с умиление и гърмогласно „ура“ изтръгнато из дълбочините на изстрадалата му душа, а пламъците на подпалените бейски кули и правителствени сгради, смелите и дръзки нападения върху разквартируваните по главните селища и стратегически места турски гарнизони и прекъсването на съобщенията – телеграфните и железнопътните – показаха на вековния тиранин и европейската дипломация, че раята е решена на борба за свобода или смърт.
Обявяването на въстанието именно на Илинден не е случайност. Нашият, българският народ, тачи тоя праздник като голем религиозен праздник. Гърмоносният му патрон – св.пророк Илия, който през земния си живот бил мирен проповедник на правдата, а през небесния – с огненото си копие продължава да преследва ламята – злото, олицетворява физическата и духовна мощ на българското племе, което по мирен и по бурен начин търси правда и свобода. Но за македонските българи Илинден не е само религиозен празник и апотеоз на българската мощ, а е още историческо събитие от първа величина с идейната предпоставка, проявен героизъм и реална придобивка, като такаво, той е гордост на македонците и слава на българското племе.
На Илинден преди 30 години македонският българин, след като мина школата на апостолското просвещаване за политичска свобода, макар и малък на брой, но силен по дух и идея, полувъоръжен, дигна се против петвековния си подтисник и насочи своите физически и духовни сили против многобройните и добре въоръжени пълчища на Абдул Хамида.
Първти въстанически акции предизвикаха паническа уплаха и неописуема тревога у турската официална власт и турската маса. Изолирана в градовете, паланките и по-важните нахийски центрове, поставена в невъзможност да се сношава помежду си, тая власт в първите дни на въстанието, бе съвършено парализирана и всичката ѝ грижа беше да се самозапази от смелите нападения на въстаниците. Требаше да се докарат нови войски от Анадола и числото на турската армия да достигне до 300.000 души, за да се предприеме настъпление срещу 20-25.000 въстаници, които постепенно отстъпваха в планинските местности.
Тази еманация на македонската свобода се извърши при усилена десетгодишна борба – от 1893 до 1903 и когато зората на свободата се появи на македонския небосвод, на всички българи се налагаше по-голема мъдрост, по-голема прозорливост и по-голема сплотеност. Но докато разореният материално македонски народ вътре понасяше с удивителен стоизцизъм материалните загуби от пожарищата на турските пълчища и духом възхождаше, докато патриарха на македонското освободително движение – Дамян Груев с най-близките си сподвижници подържаше тоя дух у населението в Югозападна Македония и със специално окръжно чертаеше новите пътища на борбата за доокончателното освобождаване на Македония, тъмни и зли вътрешни и външни сили с простени и непростени средства се нахвърлиха върху тоя народ, за да му отнемат плодовете от великия му подвиг, да затемнеят зората на появилата се вече свобода.
Явно беше, че сръбският и гръцки кръстове бяха в съюз и услуга на турския полумесец против Македонската свобода. Чрез политиката на Хилми паша сърбите и гърците си подадоха рака в Марихово и Пелагония и тогава още те начертаха бъдащата политическа граница на Гърция и Югославия, за което своевремено бяха уведомявани съответните места и лица.
В същото това време разни лица и организации извън Македония, водими от лични амбиции и суета или партиен егоизъм с окраска на интернационализъм или великобългаризъм, нахълтваха в Македония, за да създават разни „исти“ та чрез това неволно подпомагаха политиката на Хилми паша.
Но незабравяйки своя дълг към Македония, чрез новообразуваните легални организации, емиграцията продължава своята легална борба за пълното освобождение на своята Родина. И за да се постигне това освобождение, повече от всекога, налага се на македонските българи, където и да се намират те, да вървят по пътя от 1893 до 1901 г., т.е. македонските организации които са носители на освободителното движение, трябва да бъдат единни, самостойни и лишени от всекаква партийност и съсловност, каквито бяха те до 1900 г. а на водителите на тези организации и на българските общественици и държавници, повече от всекога се налага по-голем идеализъм, по-голема мъдрост, по-голема прозорливост.
Празднувайки тридесетгодишнината на илинденското въстание и спомняйки си великия подвиг на падналите през въстанието илинденци, нека кажем: Слава, слава, слава, вечна им памет!“
Публикувано во списание „Илюстрация Илинден“, юни-юли 1933 год
