ЗАДЪЛБОЧЕНО НАУЧНО ИЗСЛЕДВАНЕ ЗА
СЛЕДВОЕННА МОРСКА БЪЛГАРИЯ
Появата на бял свят на морско-историческа монография у нас е все още рядко събитие и всяка нова книга от този род напълно естествено привлича вниманието на морската ни общественост. А „Морето в международните отношения и външната политика на България 1944 – 1949 г.“ на Мариана Кръстева* напълно заслужава това внимание от гледна точка на поставената амбициозна изследователска задача и на постигнатите резултати. Книгата е преработен и допълнен вариант на защитената от автора през 2003 г. дисертация на тема „Морето във външната политика на България“. Солидното научно изследване е в рамките на един все още непроучен докрай период от нашата история. До 1989 г. подходът към него в повечето случаи бе идеологизиран, а в наши дни темата не е от най-атрактивните за изследовател, който иска да прави бърза научна кариера с политически допинг, тъй като изводите не могат да бъдат само негативни – по това време морска България постига и определени успехи.
Още при първия досег с книгата прави впечатление богатата изворова база, натрупана след продължителната работа в девет архива и проучването на 29 фонда (част от които – постъпления от чужди архиви), внимателният преглед на публикувани у нас и в чужбина официални документи, на десетки монографии, на мемоари и на тогавашния периодичен печат. Това е дало на
СЛЕДВОЕННА МОРСКА БЪЛГАРИЯ
Появата на бял свят на морско-историческа монография у нас е все още рядко събитие и всяка нова книга от този род напълно естествено привлича вниманието на морската ни общественост. А „Морето в международните отношения и външната политика на България 1944 – 1949 г.“ на Мариана Кръстева* напълно заслужава това внимание от гледна точка на поставената амбициозна изследователска задача и на постигнатите резултати. Книгата е преработен и допълнен вариант на защитената от автора през 2003 г. дисертация на тема „Морето във външната политика на България“. Солидното научно изследване е в рамките на един все още непроучен докрай период от нашата история. До 1989 г. подходът към него в повечето случаи бе идеологизиран, а в наши дни темата не е от най-атрактивните за изследовател, който иска да прави бърза научна кариера с политически допинг, тъй като изводите не могат да бъдат само негативни – по това време морска България постига и определени успехи.
Още при първия досег с книгата прави впечатление богатата изворова база, натрупана след продължителната работа в девет архива и проучването на 29 фонда (част от които – постъпления от чужди архиви), внимателният преглед на публикувани у нас и в чужбина официални документи, на десетки монографии, на мемоари и на тогавашния периодичен печат. Това е дало на
Мариана Кръстева възможността да вникне задълбочено в сложния възел от противоречия с които се характеризират международните отношения през тези сложни за Европа времена, и да намери в тази координатна система мястото на България от гледна точка на морската политика и дейността на нейните институции за защитата на морските интереси на страната. Изразените от автора несъгласия с постановки в досегашни изследвания са подкрепени с достатъчно аргументи и факти. В синтезиран вид направените анализи и изводи са публикувани в края на книгата на руски и на английски език, което е още едно нейно достойнство.
Морските интереси на България в годините след Втората световна война Мариана Кръстева разглежда в няколко основни аспекта: борбата за излаз на Егейско море, добруджанското морско и дунавско крайбрежие в българо-румънските отношения, позициите на страната ни по въпроса за режима на корабоплаване в проливите (Босфора и Дарданелите) и по Дунавския въпрос, международните конвенции по морско-правни въпроси и българското участие в тях. Изнесените факти и казуси са твърде поучителни в контекста и на днешните интеграционни процеси в рамките на Европейския съюз, където всяка държава продължава да се стреми да отстоява своите национални морски интереси. В това отношение познаването на стратегиите и тактиките на съседните ни държави (половин век не е толкова голям период) може да бъде само в полза на българските институции.
Интересен е анализът на автора по отношение на позициите на Великите сили за присъединяването на Западна Тракия към България преди и по време на Парижката мирна конференция (1946 г.). Особен акцент в тази ситуация са интересите на СССР и неговата подкрепа за български излаз на Бяло море. С приносен характер е разработката за българското морско наследство, останало в Беломорието като частни и държавни инвестиции, загуби от морско-стопанските дейности в Западна Тракия, както и проследяването на опитите за възстановяването им. Тъжната истина е създадена от логиката на събитията: западните Велики сили не са толкова притеснени от развитието на България на две морета, колкото от реалната възможност за превръщането й в „плацдарм за реализирането на плановете на Съветския съюз“. Само загубите, нанесени поради това, че редица кораби за крайбрежно плаване и риболов (и съответното им оборудване) остават на Бяло море, наброяват 564 079 384 лв. Това, разбира се, е нищо пред загубата на Западна Тракия и беломорския излаз – един изключително перспективен и стратегически важен за българската икономика регион, чрез който връзките със света са несравнимо по-лесни за осъществяване в сравнение с останалата единствена алтернатива на черноморските проливи.
Още една премълчавана тема изкарва Мариана Кръстева на бял свят: реваншистките претенции в съседна Румъния в периода между 1945 и 1947 г. спрямо въпроса за българо-румънската граница в Добруджа с желание към Румъния да мине част от българското черноморско и дунавско крайбрежие.
Атаката срещу Крайовския договор от 1940 г. се води на различни равнища: от правителствени представители в Букурещ до интелектуални кръгове, подкрепящи реваншистките лозунги на дружество „Южна Добруджа“, достигнали и до Парижката мирна конференция. Този път обаче Великите сили са единодушни, че по този въпрос спор не може да има – преминаването на Южна Добруджа към България не подлежи на обсъждане В отделна глава е разгледано състоянието на българското морско стопанство в условията на следвоенното международно статукво. В обща рамка са разгледани проблемите както на морското, така и на речното корабоплаване, не е пропуснат „забравеният“ от някои изследователи епизод с излизането на отделни корабостроителни предприятия и съоръжения от активите на българската промишленост. Тук, освен интересните статистически и фактологически данни, които подкрепят логиката на анализа, читателят ще намери пълния отговор на въпроса защо България остана без държавен флот в края на войната Част от изследването на този проблем преди време беше поместено в „Морски вестник“ под заглавието: „Германия потопи търговския ни флот, а Съветският съюз отвлече останалото от него“. И докато Германското флотско командване „Юг“ все пак оставя на Българското търговско параходно дружество по надлежно документиран начин пет плавателни съда (останалите германски кораби са потопени или взривени от екипажите им), то Съветският съюз ги изземва безапелационно (и беззаконно!) като трофеи.
И тук истината е с горчив привкус: тези кораби започват да плават под съветски флаг, но с български екипажи, които не след дълго биват заменени изцяло от съветски. България е принудена под съветски натиск да отстъпи корабите с постановление на Министерски съвет, което по понятни причини не е публикувано в „Държавен вестник“. Постановлението изпреварва с 10 дни подписването на Съглашението за примирие… Усилията да се поправи тази умишлено предизвикана от съветските военни власти в България „грешка“ не дават резултат. Не помага и личната молба на Георги Димитров до Сталин. Завинаги в Одеса остава и отведения от Варна още през октомври 1944 г. 350-тонен плаващ док. А чрез набедените за „трофейни“ кораби във Варна пристигат съветски стоки и България е принудена да плаща на СССР за превоза им от собствените й плавателни съдове. В морската търговия между България и Съветския съюз български кораби (новозакупените „Родина“ и „България“) се включват за първи път едва през пролетта на 1948 г. А те превозват тези стоки на два пъти по-ниска цена! „Българският военноморски флот в първите следвоенни години“ е озаглавена третата глава, която е не само нов прочит на сегмента от военноморската ни история от този ракурс, но и вкарва в научен оборот (както и в другите две глави) множество необнародвани досега документи. Особен интерес сред тях представляват данните, посочени в докладите на дипломати от западни държави, акредитирани у нас през този период. Малко известен е и фактът, че чистката на царските офицери във флота е процес, контролиран и от Морския отдел в Съветската военна мисия (като част от Съюзническата контролна комисия) у нас. Започналата в българския военен флот мащабна съветизация има и един положителен резултат. Много скоро страната ни започва да развива ВМС, които надвишават по своите качествени и количествени характеристики рамките, поставени от Парижкия мирен договор (1947 г.). Последствията от тези процеси се очертават като обект на следващи научни изследвания в българската морска историография. Техните автори ще бъдат улеснени от богатата база данни, която книгата на Мариана Кръстева им предоставя.
В първите следвоенни години отстояването на морските интереси на България цели да осигури на държавата превръщането й в желан икономически партньор и предпочитан съюзник във военностратегическо отношение. Този извод на Мариана Кръстева може да бъде отнесен едно към едно и към дейността на държавните ни институции и днес.
Цялото изследване изобилства от интересни казуси, чрез които могат да бъдат правени аналогии със ситуации и в наши дни. И в това няма нищо странно, след като такава е и мисията на историка. Затова написаната на достъпен за широка аудитория език книга „Морето в международните отношения и външната политика на България 1944 – 1949 г.“ на Мариана Кръстева ще бъде интересно четиво не само за политици и историци, но и за бизнесмени, и за моряците от търговския и от военния ни флот, за всички, които се вълнуват от държавата ни като субект в международните отношения, който в определените политически рамки търси пътищата за реализиране на своите морски интереси.
АТАНАС ПАНАЙОТОВ, доктор по история
Морските интереси на България в годините след Втората световна война Мариана Кръстева разглежда в няколко основни аспекта: борбата за излаз на Егейско море, добруджанското морско и дунавско крайбрежие в българо-румънските отношения, позициите на страната ни по въпроса за режима на корабоплаване в проливите (Босфора и Дарданелите) и по Дунавския въпрос, международните конвенции по морско-правни въпроси и българското участие в тях. Изнесените факти и казуси са твърде поучителни в контекста и на днешните интеграционни процеси в рамките на Европейския съюз, където всяка държава продължава да се стреми да отстоява своите национални морски интереси. В това отношение познаването на стратегиите и тактиките на съседните ни държави (половин век не е толкова голям период) може да бъде само в полза на българските институции.
Интересен е анализът на автора по отношение на позициите на Великите сили за присъединяването на Западна Тракия към България преди и по време на Парижката мирна конференция (1946 г.). Особен акцент в тази ситуация са интересите на СССР и неговата подкрепа за български излаз на Бяло море. С приносен характер е разработката за българското морско наследство, останало в Беломорието като частни и държавни инвестиции, загуби от морско-стопанските дейности в Западна Тракия, както и проследяването на опитите за възстановяването им. Тъжната истина е създадена от логиката на събитията: западните Велики сили не са толкова притеснени от развитието на България на две морета, колкото от реалната възможност за превръщането й в „плацдарм за реализирането на плановете на Съветския съюз“. Само загубите, нанесени поради това, че редица кораби за крайбрежно плаване и риболов (и съответното им оборудване) остават на Бяло море, наброяват 564 079 384 лв. Това, разбира се, е нищо пред загубата на Западна Тракия и беломорския излаз – един изключително перспективен и стратегически важен за българската икономика регион, чрез който връзките със света са несравнимо по-лесни за осъществяване в сравнение с останалата единствена алтернатива на черноморските проливи.
Още една премълчавана тема изкарва Мариана Кръстева на бял свят: реваншистките претенции в съседна Румъния в периода между 1945 и 1947 г. спрямо въпроса за българо-румънската граница в Добруджа с желание към Румъния да мине част от българското черноморско и дунавско крайбрежие.
Атаката срещу Крайовския договор от 1940 г. се води на различни равнища: от правителствени представители в Букурещ до интелектуални кръгове, подкрепящи реваншистките лозунги на дружество „Южна Добруджа“, достигнали и до Парижката мирна конференция. Този път обаче Великите сили са единодушни, че по този въпрос спор не може да има – преминаването на Южна Добруджа към България не подлежи на обсъждане В отделна глава е разгледано състоянието на българското морско стопанство в условията на следвоенното международно статукво. В обща рамка са разгледани проблемите както на морското, така и на речното корабоплаване, не е пропуснат „забравеният“ от някои изследователи епизод с излизането на отделни корабостроителни предприятия и съоръжения от активите на българската промишленост. Тук, освен интересните статистически и фактологически данни, които подкрепят логиката на анализа, читателят ще намери пълния отговор на въпроса защо България остана без държавен флот в края на войната Част от изследването на този проблем преди време беше поместено в „Морски вестник“ под заглавието: „Германия потопи търговския ни флот, а Съветският съюз отвлече останалото от него“. И докато Германското флотско командване „Юг“ все пак оставя на Българското търговско параходно дружество по надлежно документиран начин пет плавателни съда (останалите германски кораби са потопени или взривени от екипажите им), то Съветският съюз ги изземва безапелационно (и беззаконно!) като трофеи.
И тук истината е с горчив привкус: тези кораби започват да плават под съветски флаг, но с български екипажи, които не след дълго биват заменени изцяло от съветски. България е принудена под съветски натиск да отстъпи корабите с постановление на Министерски съвет, което по понятни причини не е публикувано в „Държавен вестник“. Постановлението изпреварва с 10 дни подписването на Съглашението за примирие… Усилията да се поправи тази умишлено предизвикана от съветските военни власти в България „грешка“ не дават резултат. Не помага и личната молба на Георги Димитров до Сталин. Завинаги в Одеса остава и отведения от Варна още през октомври 1944 г. 350-тонен плаващ док. А чрез набедените за „трофейни“ кораби във Варна пристигат съветски стоки и България е принудена да плаща на СССР за превоза им от собствените й плавателни съдове. В морската търговия между България и Съветския съюз български кораби (новозакупените „Родина“ и „България“) се включват за първи път едва през пролетта на 1948 г. А те превозват тези стоки на два пъти по-ниска цена! „Българският военноморски флот в първите следвоенни години“ е озаглавена третата глава, която е не само нов прочит на сегмента от военноморската ни история от този ракурс, но и вкарва в научен оборот (както и в другите две глави) множество необнародвани досега документи. Особен интерес сред тях представляват данните, посочени в докладите на дипломати от западни държави, акредитирани у нас през този период. Малко известен е и фактът, че чистката на царските офицери във флота е процес, контролиран и от Морския отдел в Съветската военна мисия (като част от Съюзническата контролна комисия) у нас. Започналата в българския военен флот мащабна съветизация има и един положителен резултат. Много скоро страната ни започва да развива ВМС, които надвишават по своите качествени и количествени характеристики рамките, поставени от Парижкия мирен договор (1947 г.). Последствията от тези процеси се очертават като обект на следващи научни изследвания в българската морска историография. Техните автори ще бъдат улеснени от богатата база данни, която книгата на Мариана Кръстева им предоставя.
В първите следвоенни години отстояването на морските интереси на България цели да осигури на държавата превръщането й в желан икономически партньор и предпочитан съюзник във военностратегическо отношение. Този извод на Мариана Кръстева може да бъде отнесен едно към едно и към дейността на държавните ни институции и днес.
Цялото изследване изобилства от интересни казуси, чрез които могат да бъдат правени аналогии със ситуации и в наши дни. И в това няма нищо странно, след като такава е и мисията на историка. Затова написаната на достъпен за широка аудитория език книга „Морето в международните отношения и външната политика на България 1944 – 1949 г.“ на Мариана Кръстева ще бъде интересно четиво не само за политици и историци, но и за бизнесмени, и за моряците от търговския и от военния ни флот, за всички, които се вълнуват от държавата ни като субект в международните отношения, който в определените политически рамки търси пътищата за реализиране на своите морски интереси.
АТАНАС ПАНАЙОТОВ, доктор по история
