ХАДЖИ МИНЧО ОТ ТЪРНОВО- СВЕТИЛНИК НА БЪЛГАРЩИНАТА- Змей Горянин
Малцина го познават истински. Знаят го от една стара песен, сега вече опростачена и превърната на безсъдържателен кръчмарски шлагер.
“ В Цариград се беглика продава,-
Хаджи Минчо от Търново наддава…“
А Хаджи Минчо най-малко е подходящ за герой на кръчмарски шлагери. Та и самата тази стара песен, със своята историческа стойност звучи безобразно и грозно в устата на цигани цигулари. Защото е създадена за един войник служил достойно на своя народ и умрял на поста си. Хаджи Минчо е търговец- тежък търговец на колониални стоки и манифактура. В Търново има седем магазии и седем клона на фирмата му разнасят неговата слава из цял свят: от Бирмингам, през Хамбург, Лайпциг, Виена, Пеща, Смирна до Калкута. Освен това две негови подцентрали работят в Одрин и Цариград. И този тежък търговец, облечен с анадолски кюрк, подплатен с кожи от белки, с черни еминии и венедишки чорапи си е позволявал патриотичната дързост да не носи морав анадолски фес, а черен самурен калпак- българска народна шапка. Той си позволява тази дързост, защото касите му пращят от злато и защото австрийският консул на пътя от Свищов за Цариград се отбива непременно в Търново да му гостува и да му донесе много здраве от неговия ортак, завеждащ клона във Виена-прочутият народник Д-р ЕВСТАТИ СЕЛВЕЛИ. Отивайки си по пътя, консулът е натоварен от Хаджи Минчо да занесе много здраве на приятеля му Великия везир на Цариград. И тъкмо този човек, този първенец на Отоманската империя е най-отявлен народник, най-решителен закрилник на сиромашията, която в ония черни години е била най-голяма част от българското поробено население.
Хаджи Минчо не държи парите си затворени в касите, защото има философско разбиране за тяхната стойност:
– Парата е дадена да робува на човека, а не човекът на нея. Като стои затворена, тя зеленясва. Като се търкаля по света, добрини прави.
В 1835 година един Хаджи Минчо побратим- търговецът Велчо Джамджията бива обесен насред Търново, защото подготвял бунт против Падишаха. Хаджи Минчо не е замесен във Велчовата завера, но именно поради това му са развързали ръцете да продължи Велчовото дело, ако не с барут и стомана, поне с просвета. Още с обесванеето на Велча, той поема изцяло издръжката на българското училище, което противопоставя на гръцкото-владишко. Той удвоява заплатата на даскал Андон Никопит, та да не би фанариотът Иларион Критски да го съблазни с повече пари. И най-голямата му радост е тази да види, че гръцкото училище се затваря. Тогава той пише на зетя си в Цариград:“ С Божа помощ смогнах да отсеча най-страшната глава на греческата стоглава хидра!“
Няколко години по-късно Хаджи Минчо повиква от Цариград лекар- варненецът Д-р Алеко Христофидис, който да цери безплатно търновската беднотия. За всеки беден болник е заплащал Хаджията. Тук му е мястото за една скоба. Доктор Алеко е бил от Варна, но когато изучил медицина във Франция и се убедил, че никой не знае къде се намира България, предпочел да минава за грък. С идването си в Търново, той бил изненадан от факта, че един толкова голям и почитан човек, като Хаджи Минча може не само да не се срами от българщината си, ами и да се гордее с нея. Това го заставило да се опомни и още в първия месец от работата му в сърцето на България, той заменил предателското гръцко име с български-така станал Д-р Алеко Христов.
За да може докторът да работи спокойно, Хаджи Минчо му отпуща безплатно един от своите дюкяни за аптека и амбулатория. И веднага пише на ортака си във Виена: „Достопочтений ми Доктор Евстате, драгий ортак, моля с първия пампор да ми изпратиш една специрия /апетека/ цял такъм. Да е от хубава по-хубава, а за парите не мисли! Прати ми фактура!“
Той получава медикаментите за специрията заедно с фактурата за стойността им и веднага отнася последната в своята сметка, като „лични и домашни разходи“.
Когато през зимата Селвелията се връща в Търново, за да приключат баланса на фирмата и вижда как е наредена Хаджи Минчовата амбулатория и аптека и как е заведена по книгите виква обидено:
– Дядо Хаджи, грехота е! И аз искам да бъда съдейник на такова благородно дело. Каквото е направил Хаджи Минчо за доброта на българите, направила го е цялата фамилия. Искам и аз да участвам в загубата от специрията!
На тази постъпка на ортака си Хаджията се усмихва и отвръща:
– Ех, Стате, Стате! Не са те развалили съвсем европейците! Още си е останала у тебе чиста българщина!
А колко е била чиста българщината у Хаджи Минча личи от неговото последно дело: най-голямото събитие в империята през 1855 година.
В топлата кантора на фирмата „Хаджи Минчо, Селвели и съдружие“ не влиза воя на януарския вятър, нито едрите снежинки. Жаравата аленее в големия бакърен мангал. На една маса Иванчо Радювич- търговски пътник на фирмата-брои пари. На други две маси писарите нанасят по тевтерите сметки и фактури. При прозореца на низката софа седи със скръстени крака Хаджи Минчо, отпива с дребни глътки кафето, върти тежките божигробски броеници и бавно чете „Благонравие“-то на Райно Попович. В кантората страхливо се вмъкват неколцинаа селяни с протрити ямурлуци, с окърпени цървули и с почтително свалени охлузени калпаци.
– Ако идвате за стока, – казва Иванчо Радювич,- идете в долната магазия.
– Не! Ний… такъво… при дядо Хаджия… по работа!- казва най-старият от селяните.
– При мене ли?- запитва Хаджи Минчо, бичва настрана книигата и намества сребърните букурещки очила. – Кажете да видим, какво ви води?
И селяните разказват, че са пратеници от Добруджа и Тракия, че са овчари и че идват да молят Хаджи Минча да вземе беглика, защото досега го вземали един турчин Хаджи Мехмед и един грък Хаджи Перикли. А те били такива разбойници, че от една овца по три кожи искали да дерат.
– Ами аз никога не съм бил бегликчия!- очудва се старият търговец. Защо сте дошли при мене?
– Защото си най-верният човек, дядо Хаджи, – отвръща най-старият овчарски пратеник. – И си богат. Само ти можеш да го вземеш. А ако не- ние ще си натирим стадата я в Черно море, я в Бяло.
Хаджи Минчо дълбоко се замисля. Сетне повдига глава и отсича:
– Да бъде! Вървете си по живо, по здраво. Ще взема беглика, щом е за народно добро!
И на единия от писарите си рече:
– Пиши на зет ми Хаджи Николи в Цариград да вземе беглика.
– Друго, дядо Хаджи?
– Нищо друго! Пиши му две думи: вземи беглика!
Скоро в Търново се получава отговор, че хаджи Мехмед предлага сгодни условия за сортачаване. Хаджи Минчо избухва и заповядва:
– Пиши на зет ми: ХАДЖИ МИНЧО ТУРЧИН ОРТАК НЕ РАЧИ! Толкоз!
Старата песен продължава:
„Хаджи Мехмед люто му се закани,
аз ще те тебе, Хаджи Минчо убия!“
И изпълнил заканата си.
На връх Петровден трима арнаути причакват хаджи Минча навръщане от лозето му и го прострелват. Благородният българин умира, ала овчарите не натирват стадата си я в Черно море, я в Бяло.
И чудно: като че ли да завърши напълно кръга на своята народническа служба, Хаджи Минчо умира с грижа за народа. Малко преди да се скъса нишката на живота му, той идва на себе си и казва на д-р Алеко:
– Докторе, прави каквото правиш, гледай да нагласиш болница, както сме говорили. За пари не мисли! Парите не са за целуване! Болницата гледай! И в нея прибирай само българи, само сиромаси българи!
Само тъй светят сърцата на истинските българи!
Източник на снимка- Държавен архив
