ПОКОРЯВАНЕТО НА БОСНА И ХЕРЦЕГОВИНА ОТ ОСМАНЦИТЕ ПРОФ Д . КЕНАНОВ

Проф. дфн Димитър Кенанов
СЛЕД ТЪРНОВГРАД, БДИН И КОНСТАНТИНОПОЛ – ДЖИХАДЪТ В СЪРБИЯ (БОСНА): „И ПРОТЕГНА РЪКА ДА ПОРОБВА И ПЛЯЧКОСВА“
2.
„Хвала Богу и слава, че винаги съм вярвал; и че оставям моята земя още в християнска вяра“.
Войвода Радослав Павлович (1390–1441)
Превземането на сръбските области Босна и Херцеговина, както в дотогавашните завоевания, бива улеснено от вътрешните раздори и от противоречията със съседните държави. Участникът в боевете за Босна през 1463 г. Константин Михайлович признава по този повод: „Знайте, че поганците са смели и юначни не сами по себе си, но заради нашите несъгласия, и ние с омразата помежду си сами ковем тяхната победа“.
Мнозина феодални властелини наивно са вярвали, че неприятелят няма да ги нападне. Когато през 1530 г. в Цариград пристигат пратеници на крал Фердинанд (Австрийски, Чешски, Унгарски) за преговори със султан Сюлейман Великолепни, един грък съумява да изкаже горчивите си заключения-съвети относно причините за унищожаването на Византия: „Това, че сме длъжни да търпим много, това, че паднахме под властта на бесния и тиранстващ пес, турчина, всичко това е заради нашите собствени кривици. <…> Затова, о, благородни набожни люде, не бъдете глухи, недейте да говорите: „Преди да дойде турчинът при нас, трябва още много земи да завладее“. И ние така си думахме, пък за жалост, при нас преблизко дойде…“.
Да се канят турците за съюзници при решаване на вътрешно-държавни конфликти, тая съдбовна грешка на мнозина балкански владетели, в Босна първи я прави Хървое/Хрвое Вукчич. През лятото на 1414 г., разделен на три групи, отряд от османлии жестоко опустошава и оплячкосва областите, през които минава. Такива опустошителни ерйдове се повтарят често през следващите години.
Турците се стремят да изострят борбите между претендентите за власт в Босна, дори издигат и признават някои от тях за крале. Имайки предвид трудното положение на патаренската „босненска църква“ и непосилните тегоби на селяните, турците се опитват да ги привлекат на своя страна с измамни обещания за свобода.
Единството на Босна е окончателно разрушено, когато Владислав, син на херцог Стефан, изразява недоволството си от дадения му наследствен дял като отива при султан Мехмед Завоевател за подкрепа. През 1463 г. Владислав повежда чуждите войски по такива стратегически важни пътища, които турците сами не ще са могли да намерят.
Крал Стефан Томашевич води преговори да предаде крепостта Ключ с условие да бъде пуснат на свобода. Независимо от предварителното обещание обаче, той е убит от ръката на ислямски верослужител в името на „свещената война за вярата“.
За причините да не се изпълни предварителната договореност към крал Стефан подробности дава очевидецът Ашик паша Заде: Султанът извежда предалите се пленници пред улемите и ги запитва: „Кръвта на тези и тяхното имане – ще ми бъдат ли простени или не?“ В този ратен поход беше един свети човек и голям мъдрец. Това беше Али Ел Бестамие от коляното на шейховете, който носеше прозвище Мусан-ифек. И тъй този учител отговори: „Такива неверници да погубиш, то е за свещената война за вярата“. В такъв смисъл и фетва/присъда издаде, и краля той с меча си удари“.
В случая, и в други примери, става пределно ясно, че султановата политика се намира под въздействието на ислямската доктрина и е последователно завоевателна и унищожителна към всички християнски области и владетели, независимо дали те им са противници, васали или съюзници.
В историко-научните оценки на Босненското разорение нерядко се срещат твърдения, че тия сръбски предели стават лесна плячка на турците и едва ли не драговолно жителите прегръщат исляма. Една тенденциозна, но удобна позиция, когато е необходимо да се оправдават или прикриват престъпленията на атавистичен по жестокост завоевател, който след себе си оставя изпепелени и обезлюдени селища.
Подвигът на защищаващите се бошняци не може да бъде затъмнен с някои прояви на ренегатство, предимно из състава на богатите феодали, които чрез обръщането си към исляма се отказват от рода си, от народа, но запазват богатствата и социалните привилегии.
За да се доближим до истината и трагизма на онова далечно време, ще се обърнем към показанията на турските очевидци. Според Дурсун бег изключителна съпротива се оказва по планинските ждрела и долини: „Тогава се удряха саби върху саби, противници се хващаха за коси, бради. В този бой накрая се скопчваха ожесточено в борба и така захванати, политаха във въздуха, донякъде все така – наедно. Тъй във въздуха като летяха, с отчаяни викове падаха надолу към земята, ту с главите си, ту с ръцете“.
Знаейки, че ги очакват насилия, отвеждане в плен и потурчване, младежи и девойки, и деца предпочитат да се хвърлят в пропасти: „Когато битката завършваше с ислямска победа, преди да започнеше робенето и плячкосването, много от неверниците, юноши и девойки, и деца от страх турчинът да не ги насилва, изпущаха душа – самоволно скачаха в пропастта“.
Чак до ново време, от поколение на поколение се предава легендата за най-малката дъщеря на херцог Стефан, която се намирала в Самобор при превземането му от турците: „Като разбрала, че турците ще овладеят града, не пожелала жива да се предаде в ръцете им, но с всичките си накити и с празничните си дрехи скочила надолу от високата крепостна стена. Нейните дълги коси със златни фиби/дугмети се закачили за грапавите стени; така се обесила и висяла, докато сама не паднала…“
А участта на живите? Да продължим с реториката на очевидеца колонизатор, откъдето се процежда не светлина, а прокапват кървавите сълзи от първите робски часове: „Тази величествена и сияеща войска, винаги победоносна, се разля по пространната и богата земя като морска вълна и протегна ръка да поробва и плячкосва. И, както по-напред рекохме, всеки газия беше заловил не по-малко от 5 и десет или 15 роби и робини-газели, с тела стройни и високи като кипарис/селвиjа.
След като вече знаем по колко роби и робини е водел всеки нашественик, можем да добавим опленяването като допълнителна причина за обезлюдяването на Босна, което впечатлява Бенедикт Курипешич, когато през 1530 г. пътува към Цариград за водене на споменатите вече мирни преговори:
„Кралство Босна спрямо своята просторност не е гъсто населено. Разпитвах и разбрах, че за това има три причини: първо, народът умира от чума; второ, сърби и мартолози бягат често заради тежките данъци и повинности; трето, най-важното е, че турският султан взема и отвежда от землищата млади и жизнени люде“.
Бенедикт Курипешич открива на планинско възвишение/бърдо надгробния надпис на босненския войвода Радослав Павлович (1390–1441). Неговото съдържание потвърждава както насилствения, така и подкупващия характер на ислямизаторската политика. Надписът доказва, че е осъзнато значението на християнската вяра за етническото просъществуване на сърбите.
В известен смисъл епитафията звучи като завет: „Аз, войвода Павлович от Радасела, господар и княз на тази земя, лежа тука, в този гроб. Докато живях, не можеше турски цар с никакво юначество, нито с дарове, нито с борба, ни с велика сила моята земя да потисне, нито да я победи; още по-малко съм мислил да се отрека от своята вяра. Бог ми даде много пъти да побеждавам турците. Хвала Богу и слава, че винаги съм вярвал; и че оставям моята земя още в християнска вяра“.
Друга каменна плоча е надгробие на неизвестен витяз на Павлович, който обяснява защо му е бил верен слуга: „Това си го заслужил, славни и юначни княже, защото твоят меч за вяра християнска посече много турци“.
С приведените документални източници влиза в пълно съгласие предание, въведено от руския пътешественик Александър Гилфердинг: „Когато през 1463 г. турският султан Мехмед Завоевател убил босненския крал Стефан Томашевич и покорил под властта си цяла Босна, той отвел в робство християнското множество, годно за военна служба, на брой към 30 000, зачислил ги към яничарите и ги повел със себе си към Стамбул. В същото това време той заповядал край град Яйце да се умъртвят 10 000 от босненските велможи и знатни люде, които му се предали само на думи. И едното, и другото мехмед сторил, за да се унищожи всичко, което в Босна може да се съпротивлява на новата турска управи. При това част от християните, предимно от знатните, избягали в Далмация, а други приели мохамедовата вяра“.
Възможно е, както внушава преданието, султан Мехмед в началото да е стоварил насилието предимно върху аристокрацията, а потурчването на бедните да е било отложено. По такъв начин се затвърждавало разширението на империята без да има необходимост от малоазийски заселници. Защото, както отбелязва точно историкът от ХVII в. Пол Рико, „никога не е имало народ, който да полага основите и да устройва голяма империя, без първо да помисли как да я насели, за да има народ достатъчно – за жертване и избиване при война, но и за заселване на колонии и запазване на завладяното с меч.
<…> Тази истина не е била непозната на турците при създаване на империята им, защото никой друг народ в света не е бил по-склонен от тях да приема всякакви народности, нито се е възползвал от повече хитрини за увеличаване броя на хората, които да се наричат турци. Странно е да се помисли, че от всички части на света към техните владения се стичат най-големите развратници и отчаяни злосторници, за да изповядват мохамеданската вяра така, че понастоящем кръвта на турците е толкова размесена с всички видове езици и народности, че никой турчин не може да проследи потеклото от древната кръв на сарацините“.
Завладяването на Босна продължава и след 1463 г. Едва през 1481 г. султан Баязид II превзема Херцеговина. Но и дори тогава, през следващите десетилетия не стихва въоръженият отпор срещу нашественика. Както свидетелствува Бенедикт Курипешич, през 1530 г. в редица области се стигнало до примирие само при изричното условие да не се посяга на християнската вяра: „Има в земята (т.е. в Босна) още много покрайнини, които самите турци признават славата им, че тях до сега никаква сила не е могла да им надвие, а сами се подчинили и започнали да плащат налози и данъци (порез и требут), след като им била оставена тяхната вяра“