АРХИВИТЕ ГОВОРЯТ – АНТИКОМУНИСТИЧЕСКА СЪПРОТИВА СЛЕД 9 СЕПТЕМВРИ ОТ ГРУПА БЪЛГАРИЯ ВЪВ ВОВ

Така след като непредизвикан от нищо СССР напада България, страната се окава в куриозна война със целия свят. Сърпротивата започва още в навечерието на безропотното предаване на България под окупация от маргиналното правителство на Муравиев и държавната измяна военния му министър ген. Иван Маринов станал съорганизатор на преврата от 9 септ.

Предателството е извършено въпреки стоящата в пълна бойна готовност, добре въоръжена, свежа и високо мотивирана българска армия с 510 000 щика в 5 общовойскови армии и 2 отдолни корпуса с общо 26 дивизии, 7 бригади, над 556 самолета, 5000 оръдия и минохвъргачки, 135 танка и 80 кораба плюс още 500 000 мъже готови за мобилизация, превъзхожодаща съществено изтощения III Украински фронт от 260 000 души, а напълно способна да отрази и възможна, но изключена предвид установените съветско-англо-американски взаимни ангажименти, атака на струпаните по британски наставления при Одрин 2 турски дивизии и другите 10 в дълбочна.

След категоричния отказ на Иван Михайлов пред немците да формира в 1944 квази държава в Македония за да не се полгага на опустошение българската област и парираният от изменника ген. Маринов опит на командващия V армия ген. м-р Константин Стоянов да установи правителстена промяна и опирайки се на силата на армията да договори със Съветите взаимно приемливи: режим на България подобен на постигнатия от фердмаршал Манерхайм за Финландия, запазване на част от Беломорието и статут на съвоюваща страна какъвто съюзниците дават дори най-деен съратник на Хитлер като Италия, в България още в първите часове след просъветския преврат 9 септември в старите предели започват актовете на въоръжена съпротива.

В битките срещу установяването на просъветската марионетна власт на Отечествения фронт до 24 септември стават въоръжени сблъсъци, най-често с жертви и от двете страни, така е в:

Хасково,

Пловдив,

Бургас,

Шумен,

Габрово,

Дупница,

Радомир,

Несебър,

гара Крумово до Пловдив

Владая,

с. Рашка Гращица, кюстендилско,

с. Юнаците Пазарджишко,

с. Долни Лозен, софийско

с. Мрамор, софийско

с. Величково, пазарджишсо

и др.

Саморазправи на марионетните превратаджии с убийства на български генерали и други офицери, кметове и видни местни граждани започват в София, Варна, Плевен, Айтос и пракически повсеместно в българските градове и села, още на 7 сеп. с навлизането на съветските войски е разбит затвора във Варна и всички престъпници са пуснати на свобода.

В Стара Загора на 9 септември войсковият гарнизон не се присъединява към преврата. В казармите на 8-ма дивизия идват и други офицери, полицейски служители и видни граждани. На 10-ти на гара Стара Загора спрат ешелони с войници от 3-та дружина на 18 пех. полк и 5-та пех. дивизия на прикриващата армия и от 1-ви дивиз. арт. полк. Войниците вдигат метеж на гарата и могат да се превърнат в опасна стихийна сила за превратаджийската власт, но функционери на ОФ и БКП овладяват положението.

За продготвян контрапреврат на 9 и 10 септември начело с шефа на жандармерията ген. Борис Димитров и директора на полицията полк. Сава Куцаров дава данни командира на 8-ма жандармерийска дружина, старозагореца капитан Иван Мишкетов. Парола се чака по радиото. Предвижда се 12-те жандармерийски дружини да се насочат към София. И някои наистина тръгват. На гара Стара Загора на 10 септември спират няколко военни ешелона, но сигнал така и не идва. Кап. Иван Мишкетов е убит от т.н. „Народен съд” в Чирпан.

В Бургас привлечени към преврата клетвопрестъпни елементи от 32-ри пех. полк нападат в казармите офицериге и ген. Каров, командир на 12-а пех. дивизия от Прикриващата армия. В завързалата се престрелка са убити двама офицери, един е ранен, а ген. Каров, арестуван и убит от клетвопрестъпниците.

с. Долни Лозен софийско – на 10 септември командирът на 3-та батарея от 4-ти арт. полк с верни на клетвата чинове заемат общината. Завърза се престрелка.Военните залавят и веднага разстрелват превратаджиите – комунистическия партиен секретар в селото Цв. Роглев, члена на БКП Янко Чокерски и на РМС Стойко Ангелов.

с. Мрамор – на 10 септември офицери и юнкери от евакуираната в селото артилерийска школа, не признават установената с преврата власт на ОФ и се укрепявят в една от батареите на школата, готови за въоръжена съпротива. С помощта на клетвопрестъпни елементи от допълващата дружина на общовойсковия свързочен полк съпротивата им е ликвидирана.

На гара Владая – на 10 септември в ешелон от 33-ти пех. полк при опит на клетвопрестъпници войници да арестуват командира на дружината старши на ешелона става престрелка в която е смъртоносно ранен водача им Й. Щирков, а самият командир загива.

Несебър – на 10 септември офицер от съпротивата атакува превратаджийски патрул и ликвидира милиционера-ремсист Н. Трендафилов.

Съпротива оказава Ботевград. Командирът на войсковия гарнизон майор Русев укрепява казармата, където идват и жандармеристите. Наивно повярвал на превратаджииите, за да избегне кръвопролитие, отива за преговори в овладяното от тях околийско управление. Останал сам, майор Русев е арестуван и принуден да изпълни разпореденото от изменника военен министър и да заповяда по телефона на заместника си да се пуснат партизаните в казармата, да се разоръжат жандармеристите.

В Радомир в престрелката при завладяването на казармата е убит Станимир Ив. Динев от с. Габров дол, Брезнишко, партизанин в отряд „Георги Димитров“.

В Дупница завземането на власта става с тежко сражение за полицейското управление, намиращо на мястото на днешната сграда, в боя е убит Д.Ризов, секретар на ремсовата организация в с. Рила, в този ден от просъветските превратажии от ОФ са избити около 11 открити в града полицаи.

В с. Рашка Гращица кюстендилско няколко дни след 9-ти от въоръжената съпротива срещу превратаджиите от ОФ е ликвидирн в дома му ятака Ив. Китанов, баща на партизанина Асен Китанов.

В Пловдив пилот-офицер пуска бомба и отлита зад граница, убит е Ж. Иванов, партизанин, а въоръжената съпротива напада превратаджиите от ОФ в центъра на града .

В с. Горно Прахово, превратаджиите от ОФ установяват властта си чак на 19 септември с помощта на техни сили от Борисовград (дн. Първомай).

В с. Величково пазарджишко докато превратаджиите от ОФ установят конторола си над селещето – в боя на 10 септември смърноносно е ранен Иван Вл. Чавдаров, член на РМС, на 24 септември същата е участта и на Благо Ст. Фърнов, член на ремсовата бойна група в там.

В Хасково – продължителна съпротива оказа войсковия гарнизон. На 10 септември превратаджиите завземат някои участъци. В града влизат и партизаните от отряд „В. Златаров“. През този ден полк. Маринов укревпва казармите. Тук пристигат два полка от с. Узунджово, командвани от верни офицери. На 12 септември започват преговори при които Маринов е нападнат от войника клетвопрестъпник Д. Вълев, член на РМС, нападателят е ранан тежко от полковника. В започнатата престрелка загиват командира на гарнизона в града — полк. Маринов и 7 други офицери командващи 2-ри артилерийски полк, превратаджиите надделяват с цената на много жертви, убит е и партизанинът виден комунист Дойчо Лозев от Хасково.

В Шумен – на 9 септември 1944 г дежурният офицер от 10-и конен полк подпоручик Петър Петров посреща съветската окупационна команда дошла да изземе личното му оръжие с думите: „Българския офицер умира, но не предава оръжието си!“ и се самоубива пред очите им. След това артилеристите от 5-и дивизионен артилерийски полк недвусмислено насочват оръдията с право мерене срещу съветските команди и не допускат разоръжаване. Командирът им, по-късно е разстрелян от установенаста с окупацията „народна” власт. Саможетвата на българите довежда до нареждането на Сталин до маршал Жуков незабавно да преустанови обезоръжаването.

В окупирания град Шумен на 9 септември към обяд пристига превратаджийски ОФ отряд от Варна с над 200 души и сборния Шуменско-Търговищки партизански отряд и зема пощата и другите учреждения. През цялото време във II полицейски участък, в околийското управление и в щаба на Бранник се подготвя съпротива от офицери, жандармеристи, стражари и видни местни граждани. Решителнияг български отпор в присъствието на Червената армия придобива сериозен смисъл. Превратаджиите подпомогнати от съветски картечари обкръжават съпротивителните гнезда, откриват е огън и атакуват намиращите се там, заловените защитници са арестувани.

–––––

Данните са по Борис Войнов, Българският офицер не предава оръжието си и Славка Петрова, Деветосептемврийската социалистическа революция 1944.

Извън България – избягалият във Виена проф. Александър Цанков под покровителството на немците на 16 септ. 1944 формира правителство в изгнание и въоръжен доброволчески корпус който достига в април 1945 г. максимум 1500 души (два батальона), но това има само пропагатдна роля. Доброволческият корпус никога не участва в бойни действия, а единственото полезно нещо което свършва официално признатото от Испания и от държавите на Оста задграничното българско правителство е да осигури купони за храна на над 30 000 българи които учат, работят или просто пребивават в Райха и да им издаде документи за самоличност, които впоследствие са им изключително полезни пред англо-американските окупационни сили, а към момента предодвратяват интернирането им от немците като поданици на вражеска страна след като правителството на Муравиев взима на 5 септ. решение (отложено за изпълнение със 72 часа по искане на воененния министър изменник ген. Маринов) и на 8 септември 1944 г. официално обявява война на Германия. Това че България е във война с Германия обявена, не от Отечественофронтовското, а от предхождащото го напълно легитимно българско правителство, е причината задграничниото българско правителство на Цанков да се счита за изменническа структура обслужваща чужда държава с която сме във война, в случая Германия, също каквато изменническа структура е и дълго време официално непризнатото от нигого, включително от Москва, превратаджийско правителство на Отечествения фронт което е фактически поставеник и служи на СССР, който е обявил война на България и на 8 септ. 1944 г. армиите му нахлуват в страната.

Червената армия окупира без нито един изстрел срещу нея поднесената й на тепсия от изменниците наша страна, но не участва пряко в унищожаването на националния елит с убийствата на около 30 000 видни българи извършени под чадъра на нейното присъствие от местните комунисти. Трябва да се отбележи, че охраняващия тила на 46-а армия командван от майора Н. А. Егоров „134 погранполк” от войските на НКВД ръководени в България от ген. м-р А. Попов след като заема Русе е отличен за ликвидиране на „вражески групи” на дунавския бряг и опазване на моста при Русе като му е присвоино почетното име „134 Русчушки полк”. Освен това от безчинстващия личен състав на окупационните съветски войски са убити 123 българи, включително жени, невръстни и старци, а самият Георги Димитров моли Сталин да се прекратят кражбите, изнасилванията и убиствата извършвани от съветските военни. III Украински фронт се изтегля на запад и у нас идват по-малобройни съветски специални сили за подръжка на установения режим, а в ключови български институции и структури са сложени съветски „инструктори” които остават десетилетия и фактически командват и контролират държавата.

Според желанието на Тито за предаване на Пиринска Македония на Югославия БКП започва подготовката за предаване на 6 500 кв. км българска държавна територия с масови репресии за насилствено помакедончване на българите в Пиринско, като от терора не са пощадени дори собствени заслужили членове, офанзивата приключва чак на 27 юни 1948 г. след разрива на Тито с Москва.

Много от земеделците антибългарски служещи на югославските и на западните интереси, а и някои стари комунисти, официри звенари, соиалдемакрати и пр.. солидарно отговорни организатори и извършители деветосептемврийския антидържавен преврат и безусловното предаване на България под чужда окупационна власт, подръжници и участвали дейно в режима и в организирането на убийствата чрез т.н. „народен” съд, създаването концлагерите, на Нарадбата-закон за защита на „народната” власт и пр. мерки за обезглавяване на българската нация и държава добиват своето възмездие като сами стават обект и изпитват на гърба си замислените и провеждани дотогава съвместо от тях и подчинените на Москва техни партньори в преврата кървави репресии за смазване на българското национално общество, този терор продалжава и в 50-те години.

В загубените нови предели, на 16 декември 1944 г. на бунт в Скопие се вдига новосъздадената от юго-комунистите „Македонска войска“. Няколко хиляди войници и офицери от цяла Вардарска Македония обсаждат Главния щаб на Националноосвободителната борба, намиращ се в бившия Офицерския дом на Българската армия в Скопие. Те не желаят кръвопролитие и 70 офицери са подмамени да влязат за преговори в него, при което незабавно са разтреляни от Светозар Вукманович-Темпо. Срещу войниците е открита стрелба с картечници. На място са избити над 100, много други са ранени, 900 са пленени и хвърлени в занданите на скопското кале. Незабавно юго-комунистечаската власт подготвя клане. По съставени от Лазар Колишевски списъци наръх Коледа 1200 видни македонски българи са избити. До края на 1945 са убити общо 23 000 българи в Македония, а други 130 000, от всичко оклоло 1 000 000 българско местно население, са хвърлени в концлагери. Не остава непострадала българска фамилия.

При сключването на мирния договор с България в Париж в 1947 г., американското окончателно становище е, че българските претенции за запазване на Беломорието са основателни, но заради британците те ще се удовлетворят не сега, а в един по-късен момент. Гъцките претенции за граница до линията Дупница – Асеновград са отхвърлени от САЩ и СССР и предвоенните „ньойски граници” са възстановени. Във върнатата на Гърция Егейска Македония българското население се сражава срещу властта на Атина в разразилата се гражданска война 1946-1949 г. в редиците на НОФ – комунистическа организация на българоезичните жители в Егейска Македония. Над 60 000 са егейските българи сражаващи се с тръцките правителствени сили. Осъществения над тукашните българи геноцид и етническо прочистване са чудовищни. Върху Егейска Македония от англо-американската и гръцката авиация са извършени 1 467 въздушни нападения, от които над 120 бомбардировки с напалм, хвърлени 288 тона бомби и 1935 ракети, бомбардиран е дори големият град Лерин. Действията на развърнатите от Атина 240 000 наземни сили са още по-ожесточени и активно продължават и в 1950 г., цяла година след края на въстанието. Без убитите цивилни от правителствените войски с оръжие в ръка в Егея загиват още към 24 000 местни българи. Колосален брой са репресирани, пратени в затворн и лагери и интернирани, практически в Егейската област не остава незасегнато българоезично семейство. Около 1 000 000 българи и гърци са временно изселени през войната. Други 56 000, най-вече от Егейска Македония, са прогонени зад граница. Отделно 20 хиляди деца с български етнически произход са експатрирани от комунистите в страните от социалистическия блок, гръцката монархия взима още 12 000 деца от военната зона в лагери по гръцките острови под свой надзор и повечето от тях са дадени за осиновяване отвъд океана. В завладените територии властите въвеждат „Сертификат за политическа надеждност“, действал до 1962 година. Неполучирите такъв документ намат право да гласуват, да учат като студенти, нито да пътуват извън местожителството си и практически не могат да бъдат назначавани на работа. На емигрантите от негръцки етнос и до днес се препятства дори посещението в родните им места.

В старите предели след края на зимата на 1945 година се вдигат първите горянски чети. Броят на сражаващите се в 1945 г. срещу режима българи нараства до численост колото две роти – 173 горяни, за да достигне в 1951 г. числеността на полк – 3130 бойци в над 160 чети подпомагани от около 20 000 снабдители, агитатори, свръзки и помощници. Чети действат от Кулско и Белградчишко, през Русенско, Плевенско и Добричко до Трънско при София, в Пиринска Македония и Тракия.

В юли и август 1950 избухват селските антикомунистически бунтове обхванали Мизия. Селяните разтурват ТКЗС-тата и влизат в сблъсъци с пратените срещу тях милиционерски части. Вдигат се Бърдарски геран, Ставревци, Козлудуй, Бутан, Липница, Крушовене, Долни Луковит, Гложене, Царевец, Фурен, Винище, Селановци, Бързина, Чипровци, Медовница, Сухаче, Студено буче, Хайредин. В 1951 бунтове избухват във Врачанско и Видинско. Вдигат се селата: Грамада, Медешевци, Милчина лъка, Коста Перчево, Извор махала, Раковица, Чичил, Периловец, Бориловец, Каленик, Делейна, Тияновци, Майор Узуново (където е ранен милиционер), Неговановци, Косово, Балей, а в Брегово за предодвратяване на бунта има убит, за потушаве на бунта в Ново село са изпратени части на милицията, граничните войски и Дунавската флотилия, в станалите сблъсъци отново пада убит селянин, ранени са прокурор и войник. В овладяването на обстановката участват лично Тодор Живков и Цола Драгойчева. Извършени са масови арести на хиляди селяни. Във Видин, според местни жители, са събрани толкова арестанати, колкото не са виждли от потушаването на Септемврийското въстание в 1923 година. На 11 април повечето села в района са блокирани от „Държавна сигурност“ и започват интернирания. Принудително са изселени не по-малко от 1800 души. Стотици други са осъдени или въдворени без присъда в концентрационни лагери. На някои места, особено в крайграничните села, хора са отвличани и убивани, немалко селяни забягват в Югославия. Цялото имущество на осъдените, интернираните или избягалите в Югославия е конфискувано и дадено на местните ТКЗС.

На 20 април 1953 г. в тютюневите складове в Пловдив избухва първата в целия комунистически блок стачка срещу режима. Впоследствие тя прераства в работнически бунт срещу властта. Завзети са на бившите тютюневи складове „Томасян”, а пратените милиционери са разгонени. На 4 май при идването на комунистическите министри: на вътрешните работи Георги Цанков, бившия на МВР и тогавашен на промишлеността Антон Югов, подпрeдседателят на Министерския съвет Райко Дамянов, Станко Тодоров, тогава министър на земеделието, Георги Чанков – началник на Държавната планова комисия, кметът на Пловдив Никола Балканджиев и секретарят на окръжния комитет на БКП тук Иван Пръмов, стават сблъсъци с милицията при които по заповед на Пръмов, бъдещия свекър на ексеврокомисарката Меглена Кунева, са застреляни най-малко 9 работници, десетки са арестувани и пратени задълго по затвори и концлагери.

Въоръжените схватки на горяните със силите на режима продължават са непрекъснато. Четата начело с Герасим Тодоров контролира в 1947 и 48 г. по-голямата част от Санданска околия. Извършва походи и атаки чак до долината на Места – до Разложко и на юг – до Неврокопско, а също и към Горноджумайско. На 25 срещу 26 март 1951 година във видинско горанската група командвана от Иван Монов напада трудовото поделение в Кладоруб, в схватката един офицер е убит, селото е завзето и са арестувани местните комунистически функционери, след което се четата се оттегля с престрелки през границата. Три дни по-късно групата напада граничното поделение в Раяновци, войници от което са участвали в предходните престрелки, в сражението е убит един войник. Тежки сражения стават в Сливенско. Сили от 13 000 милиционери и войници от вътрешни войски блокира Сливенския Балкан. Стотици са арестувани, а някои са разстреляни на място без съд и присъда. Сливенската чета от 106 души на Георги Стоянов-Търпана, наричан Бенковски, е обкръжена от 6000 души правителствена войска. На 1 и 2 юни 1952 те водят две денонощия сражение, като накрая водени от командира си, който е ранен 12 пъти, пробиват обкръжението и въпреки тежката битка, успяват дори да изнесат ранените си. В това сражение, милицията и армията са командвани лично от министъра на вътрешните работи Антон Югов, а в бронетранспортьор, на място следи действията самият оглавяващ режима – първият секретар на БКП Вълко Червенков. В боевете падат над 40 горяни, но четата оцелява и продължава да действа. За близо 3 дни от горяните в 1952 г е превзето и удържано с. Раково, Сливенско. В периода 1949 – 1956 г. от силите на режима са унищожени 440 „банди“, като в края на 1953 г. след масовия разгром все още съществуват 736 нелегални организации и групи, а заедно с неорганизираните „вражеският контингент” спрямо Държавна сигурност възлиза на впечатляващия брой от 384 000 души. В чест на победата над антикомунистическата българска съпротива в 1954 е вдигнат огромен паметник в София, но в невъзмажноста режимът публично да признае 10 годишнага съпротива и битки на българите срещу него, колосът е посветен на някогашната „победа” на Съветската армия над България за да се напомня кой е футдаментът на режима.

С приемането на България в ООН на 14 дек. 1955 г. властта в страната е международно официално узаконена и масовата въоръжена национална съпротива се прекратява. Ограниченият държавен суверенитет на България се установява занапред като траен факт. В 1961 г. Тодор Живков разформирова двете дивизии и двете самостоятелни бригади на Вътрешни войски. Концлагерите 87 на брой в които както и в 29 затвора, са пращани голамата част от репресираните над 300 000 българи, много от които остяват костите си там, са закрити от Живков в 1962 г. и политическите затворници минават на регулярен затворнически режим, интернирени са из провинцията или са освободени. В 1963 г. ЦК на БКП, след умел бутафорен реверанс към Москва за най-пълна интеграция, по нареждане на Живков отстъпва, в 1966 той прекратява и в 1968 окончателно ликвидира провеждания дотогава антинационален курс относно юго-Македония. След споразумения с режима на полковниците на Тодор Живков през май 1973 г. Генералното консулство на България в Солун същата година отваря отново врати след 29 години, но, с изключение на неделното на манастира Зотраф в Солун възстановено на 15 септември 2008 г, български училища в Беломорието и Егейска Македония не се допускат и до днес.