Роден съм точно по време на „преброяването“. Хората от Петрич, Банско и Сандански знаят най-добре за какво става дума. По нареждане на Сталин, Георги Димитров започва да раздава насилствено македонски паспорти на българите от пиринския край. Крайната цел е откъсване на тази част от България и присъединяването ѝ към република Македония. Много хора отказват. Следва безжалостен полицейски терор практикуван от органите на ДС. В отговор на насилието някои българи се организират във въоръжени отряди. Най-известни от тях са „горяните“. В края на краищата всички са избити или пратени по лагери. Само две години след това Тито, който за разлика от Димитров отказва да клекне пред Сталин, е обявен за враг. Република Македония, от братска, става вражеска държава. „Железната завеса“ се спуска и разделя завинаги братовчеди от Вардар с тези от Пирин. Георги Димитров се прибира в ковчег от Москва, а софийските комунисти светкавично се обръщат на 180 градуса. Отново терор от органите на ДС. Отново изселване, затвори и лагери. Този път за тези, които се считат за „македонци“. В стремежа да угодят на Кремъл, българските управляващи жертват един милион българи от Вардар и със същата престъпна лекота остават на произвола на гръцките власти 500-600 хиляди български потомци останали в Егейска Македония.

Бях във втори или трети клас, когато един слънчев ден на улица Васил Коларов / днес Солунска/ усетих, че някой ме докосва по рамото. Обърнах се и видях върастен мъж с хлътнали бузи и ярки, светло сини очи.

„Аз съм дядо ти Кузо“ – каза мъжът и продължи да говори бързо, сякаш разполагаше с ограничено време. Не се оплакваше и не упрекваше никого. От него за първи път чух думи като село Екши Су и Илинден. Кузман Чеков беше първият български фабрикант на коприна. Доставчик на царския двор, след идването на комунистеческия режим, всичко построено от него беше национализирано и иззето. От страх да не пострадат и те, най-близките му роднини, с изключение на чичо ми – Жорж Чеков, го бяха отписали. Документи за собственост, нотариални актове и акции – изгорени. Върхът на всеобщата семейна неблагодарност към дядо ми беше присвояването на обширния четиристаен апартамент на улица Самуил /по това време Самуил не беше Цар, а само улица!/ от четирите му деца. Всички ние живеехме там, но името на Кузман Чеков не биваше дори да се споменава. Възрастният мъж, който ме спря на улицата, не искаше нищо освен да знам от къде е тръгнал. Той бързаше да сподели с мен неща, които вероятно никой нямаше да ми каже. Преди да се разделим, дядо Кузо пъхна в джоба ми банкнота от 5 лева и заръча срещата да си остане между нас. Няколко месеца по-късно, заедно с група съученици играехме на малки вратички в училищния двор. Тогава забелязах силуета на дядо ми, изправен до оградата. Оставих играта и отидох при него. Същият проницателен поглед, същото лице с хлътнали от недояждане бузи. Този път Кузман Чеков ми говори не само за Илинден и Македония, но и за родителите си, изпратени на заточение. Аз който учех, че Станке Димитров е най-видният борец за свобода на българите в Македония – недоумявах. Колко Македонии има? Възможно ли е да има разлика между разказа на дядо ми и учебниците и защо? Слушах странния разказ без да го прекъсвам. Той завърши както първия път. Пъхна една банкнота в джоба ми и изчезна. Повече никога не го видях.

В училище изучавахме Пейо Яворов. Той бил основоположник на българския „символизъм“, най-модерното литературно течение в началото на 20-ти век. Зубрехме гениалните строфи и обсъждахме само формата. Никога съдържанието. По едно време мислех да вдигна ръка за да кажа, че Яворов е свидетел на събития, за които не се говори. Между „Арменци“ и „Заточенци“ имаше разлика. Не го направих, защото нямах доказателства. Имах само смътно предчувстие . „И корабът се носи леко, с попътни тихи ветрове…и някога за път обратен, едва ли ще удари час.“ Безброй въпроси ми се въртяха в главата. Възможно ли беше да има съвпадение между казаното от дядо ми и написаното от Яворов? Само предчувствие не беше достатъчно. Дядо ми го нямаше и цялата рода се беше разбягала от него. Най-далече беше избягал баща ми, когато съм бил само на шест месеца. Тогава? Оставаше ми все пак възможността да търся, да пътувам и разпитвам.

В биографията на Кемал Ататюрк от турския  писател Сурю Ханиоглу, има странен пасаж, описващ изненадата на турските офицери, охраняващи конвоите със заточеници. Освен 30-те хиляди жертви, паднали по време на Илинденското възстание, значителен брой бунтовници, оковани във вериги, са изпратени в Диарбекир. По време на пътуването им, на всяка гара в Егейска Македония местното население посреща и изпраща заточениците със „Шуми Марица“. Солидарността между затворниците и техните съотечественици, изразена чрез песента,  оставя трайно впечатление на турските офицери. Кемал Ататюрк, който е родом от този край, е между тях. Турската армия по това време не е ползвала маршове. Стигнал до поста главнокомандващ, Ататюрк, по подобие на българите, въвежда песните и маршовете в турската армия.

Преди известно време, министър Румяна Бачварова подхвърли, че някои българи не знаят от къде са дошли родителите им. Това твърдение със сигурност е вярно, но не за всички, защото има хора всякакви. Има българи, които не само знаят от къде са дошли родителите им, но и къде са отишли…

Приложение:

Страница от книгата на Стоян Райчевски „Разорението на македонските българи“: