На 19 юли 1916г. в окупирания по време на Първата световна война от румънската армия Добрич е роден легендарният Димитър Светозаров Списарѐвски. Един от най-великите синове на България, български летец-изтребител, офицер, поручик. Защитавайки населението на София, става първата българска жива торпила в историята като се врязва тежък американски бомбардировач Б-24 чрез въздушен таран, по време на бомбардировките на София през Втората световна война. Признати са му три въздушни победи и е произведен посмъртно в чин капитан.
Баща му Cветозар Списаревски и чичо му — дипломатът Коста Списаревски са българи от Кюстенджа. Името на майка му е Елисавета. След Ньойския договор от 1919г., градът заедно с цяла Добруджа са анексирани от Румъния. Поради нетърпимостта на бащата към румънската окупация, семейството на Списаревски последователно се мести в Лом, Белоградчик и София. В София, Димитър Списаревски завършва Втора мъжка гимназия (днес 22-ро училище). От 1933 до 1935г. е футболист на ПФК Левски (София), за който играе в няколко приятелски срещи.
Димитър Списаревски постъпва във Военното на Н. В. училище, но е буен и непокорен и остро реагира на всяка несправедливост, затова, още преди да завърши първата година, го изключват и е изпратен да служи в Ямбол. За отлично поведение, след няколко месеца е възстановен като юнкер в училището и го завършва в 1938г. Когато е обявен конкурс за летци, той е сред първите, кандидатирали се за новата специалност. По-късно с целият випуск е изпратен на обучение в Германия. От април 1938 до юли 1939г., той се обучава в авиационната школа в Кауфбойрен. След това усъвършенства своето майсторство по висш пилотаж в авиационното училище в Шлайсхайм и накрая завършва престижната изтребителната школа във Вернойхен през 1939г. От м. юли 1939г. е в 6-ти изтребителен полк в Карлово и по-късно, в 6/3 изтребителен орляк. През лятото на 1943г. с още един български пилот е изпратен край Ламанша, където участва във въздушните боеве и усвоява в бойни условия модерната тактика на германските летци. В България е офицер във Военновъздушното и свързочно училище в Скопие, командир на 2-ра свързочна рота на летището. Тогава сам пленява тежък американски бомрардировач и го заставя да се приземи на българското летище Скопие. Впоследствие е изтеглен в София за отбраната на столицата.
На войниците си той казва:
„ “Аз съм се венчал за България.”
“Не ни трябват никакви чужденци – нито хитлеристи, нито фашисти. Ние сме българи и трябва да браним всичко българско. Името на България трябва да стои най-високо и да свети като слънце в сърцето ни.”
“Слушайте добре, извънказармените си идеи ще насипете с един вагон нафталин. Не искам в моята рота да се говори за разни Хитлер, Сталин, Чърчил, Рузвелт, Мусолини… Ви сте преди всичко български войници и нашата единствена идея трябва да бъде България.”
“Готов съм да воювам с всички, които посмеят да нападнат България, с руснаците няма да воювам, защото са ни братя, но ако братята решат да ни забият нож в гърба, няма да забравя, че съм Българин!”
Списаревски твърдо отрича антисемитизма налаган от доминиращия тогава в Европа немски националсоциялизъм, той категорично заявява:
“Аз пръв ще хвърля бомба отгоре и няма да позволя да бъдат екстрадирани евреите по Дунава!”
Списаревски е бил не само изключително физически красив, силен и изискан мъж, но и щедър и великодушен човек, веселяк и кавалер. Неговото изострено чувство за справедливост, безкрайния му патриотизъм и чисто мъжките реакции му създават много неприятности. Известни са случаите когато в Германия немски офицери отнесли се с недостатъчно уважение към България изпитват юмруците му, началникът на пилотското училище във Вернойхен полковник Остеркампф по този случай строява школата и заявява на своите възпитаници немци, че щял „да се чувства определено щастлив“, ако чуел, че някой от тях „би защитил името на Германия както този млад българин“, а пилотите нарекли българите „балкански туземци“ са откомандировани и пратени на фронта. По-късно боят не се разминава и на бургаския окръжен полицейски началник, отнесъл се обидно към летец от българската армия. В офицерския клуб в Плевен се разправя на момента с нашенски любители на немски военни маршове, които не разрешавали на оркестъра да изпълнява български песни. В Скопие защитава по същия начин местен турчин от гаврите на германски войници. Пак в Скопие в един ресторант грабва стол и попилява германски войници, позволили си волности към сервиращите им местни български момичета. Списаревски умело налага войнската дисциплина като обича, защитава и се грижи за войниците, гневът му физически изпитва фелдфебел позволил си да посегне на войник, а други началници са уволнени от армията за злоупотреба с войнишкия порцион по негов рапорт. Спаича, както го наричат, си остава непроменен. Един от най-близките му приятели, генерал-майор Стоян Стоянов, казва за него:
„За Димитър въздушният бой беше ситуация, която го наелектризираше по особен начин, правеше го още по-силен, неустрашим и самоуверен. Да победи във въздуха за него бе нещо, което се разбира от само себе си. Би разкъсал и със зъби противника, но никога не би го оставил да се измъкне невредим. […] Отстъплението в боя при каквито и да е обстоятелства му беше чуждо, противно, невъзможно за неговата натура. Той влизаше в бой така, както някога в древността суровият воин на Спарта е изпълнявал повелята на своята майка, която като му връчвала щита, е казвала: „С него или на него!“
Из спомените на о.з. полк. Петър К. Петров: „Та, като мина известно време и Списаревски се поуспокои, започна да лети често, доби увереност в себе си. А той беше добър летец.“
Спомням си, веднъж бяхме дежурна двойка с Никола Бонев, когато видяхме, че от гарата идва запъхтян Спаича. Изкарайте още един „Доган“, вика, ще летим. Излетяхме тримата и той ни отведе над Пловдив, където започна циркуси, фигури, атаки, слизаше ниско между тепетата… А ние плътно след него. Долу се събра народ да ни гледа…
Летим и не знаем какво става, защо нашият командир прави тази въздушна демонстрация над града? Чак като кацнахме, Спаича се засмя радостно и разкри тайната:
„Днес, ако, се освободи моят роден край! Добрич отново е български! Днес аз черпя!“ И ни отведе в селската кръчмичка, която се казваше „Летец“…
На другия ден го извика при себе си командирът на орляка полковник Сапунов и го наказа — един месец отстраняване от длъжност, като му възложи твърде досадна работа — да извърши проверка на войнишкото оръжие. Един месец Спаича ходи като черен облак насам-натам с папка под мишница, а колчем ни срещнеше, викаше: „И вие си начесахте крастата оня ден, а сега аз няма да летя цял месец!“ Нали ни беше командир, всичко се бе струпало върху него.“
Буен, неустрашим и дързък е поручик Списаревски и във въздуха. Отстъплението в боя му е напълно чуждо, противно и невъзможно. Полетите си той върши на максимални обороти, в учебен бой атакува с такава стръв, че понякога отнася наказания. Той заявява на другарите си:
„“..ако някога ми падне насреща противников самолет, ще го изям, па ако ще и с машината да се блъсна в него..“ “
А друг път:
„“Абе ще се блъснеш и ще свалиш поне един бомбардировач, но няма да му дадеш да мине над тая свещена земя и да я поръси с бомби!“ “
Такова е било мисленето на поручик Димитър Списаревски.
На 20 декември 1943г. групировка от 15-та въздушна армия на САЩот 150 американски бомбардировачи „Либърейтър“ B-24 Liberator (Бе-24 „Освободител“) от 376-та тежка бомбардировъчна групировка (376th Bomb Group – Heavy), охранявани от 50 тежки двумоторни двутели изтребители Lockheed P-38 Lightning (Локхийд Пе-38 „Светкавица“) от 82-ра изтребителна група (82th Fighter Group), се насочва за поредната „терористична бомбардировка“ на София, както операциите красноречиво се наричат в английските военни планове. Бойният дневник на 3/6 изтребителен орляк, в който лети Списаревски, свидетелства за битката:
„Либърейтърите“ идват към София откъм Панчерево в клинов строй по тройки, ешелонирани в тилна колона, краят на която се губи до хоризонта. Българите смело се изправят с едва 36 машини срещу 200 вражески. Формират насрещен боен ред, ешелонирани поятно, по четворки в тилна колона. Летят срещу противниковите самолети на 6000 метра височина. Българският орляк 3/6 имащ по списъчен състав 17 изтребителя Ме-109G-2 вдигайки се от летище Божурище има задачата да завърже бой с противниковите изтребители, а в това време другият орляк — 2/6, имащ по списъчен състав 24 изтребителя Девоатeн D.520, да удари бомбардировачите и да ги принуди да хвърлят бомбите си извън София. Летците предварително добре разбират, че с малочислените си сили нямат шанс да разбият и унищожат вражеската американска въздушна армада, но трябва да спечелят време за мирното население да се укрие в скривалищата и могат да нанесат болезнени загуби на нашественика като свалят няколко негови самолета, основната им тактическа цел е да разстроят противниковата формация и отклонят „Освободителите“ от курса, да не ги оставят необезпокоявани да нанесат точен удар по българската столица и да ги принудят да хвърлят бомбите си извън града. Тази цел е постигната от българските летци изтребители. При това нападение на американската авиация върху София са разрушени 113 сгради и е прекъснат релсовият път на околовръстната железопътна линия. Убити са 64 души, а други 93 са ранени.
Поручик Димитър Списаревски от 3/6 изтребителен орляк е един от пилотите на бойно дежурство на летище Божурище с Месершмит Ме-109G-2, които трябва да пресрещнат нападащите „освободители“ преди да достигнат града. Това е първият му боен полет, за който той се готви отдавна. Самолетът на Списаревски не успява да стартира, затова той излита с резервна машина, след другите. Когато достига бомбардировачите, въздушният бой вече се води. Сам с безумно смела виртуозна маневра, измъквайки се от два американски изтребителя, се насочва към група от 16 „Либърейтъра“, отървала се от българските изтребители и взела необезпокоявана курс към София. Той взема на прицел една машина, атакува устремно, без да се интересува от огъня на изтребителното ѝ прикритие, с непрестанен точен огън прострелва, поврежда тежко и подпалва този бомбардировач, но в ожесточената си битка за по-малко от две минути изразходва всички боеприпаси на бордовата картечница, а самолетът му е сериозно прострелян от бомбардировачите и охраняващите ги британски изтребители. Българинът разбира, че жив няма да излезе от котела, в който се намира. Тогава, без колебание, той насочва изтребителя си и нанася унищожителен таранен удар на водещия формацията тежък американски бомбардировач. Бомбардировачът е разцепен и са разпада във въздуха, спасява се само опашният стрелец, който е изхвърлен заедно с картечниците от ударната вълна. Самолетът на Списаревски пада разбит на височините над село Пасарел, Софийско. Тялото му е открито сред отломките. От другата страна на селото пада поразеният четиримоторен бомбардировач. Следствие лютата съпротива врагът е отблъснат, принуден е да хвърли бомбите си в полето и да се оттегли.
Има различни свидетелства за тарана, но единствен близък очевидец е Лейтенант Джон Маклендън (американски пилот на „Лайтнинг“ от изтребителното прикритие, бордов номер 43-2352, 97-а изтребителна ескадрила (97th Fighter Squadron)), който малко след това също е свален и пленен. Той дава може би най-точното описание и оценка на извършения от капитан Списаревски военен подвиг. Спасилият се в боя на 20 декември 1943г. американски лейтенант разказвайки за стореното от Списаревски, той споделя:
„“Шест минути преди да бъда свален станах свидетел на нещо нечувано и страшно … летящия като вихър български изтребител се отдалечи от поразената вече и падаща към замята наша «летяюща крепост» и хвърляйки се с цяла мощност към друга се стовари върху нея, отсече опашката ѝ и крепостта се разруши като голям дъб ударен от мълния…Наистина страшна смърт дори и за най-смелия пилот!“ “
Лейтенант Едуард Тинкър (пилот на «Лайтнинг» от изтребителното прикритие, бордов номер 43-2413, от 97-а изтребителна ескадрила), участник във въздушния бой на 20 декември 1943г., заявява:
„“Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света. За мен те изчерпват понятието ненадмината ярост в авиацията”“
Подофицер Робърт Хенри Ренър (24г, въздушен стрелец, единствения по чудо оцелял от екипажа на протаранения бомбардировач), след тарана на българина ужасен казва:
„“Настана истински ад. Ударът на вашите летци беше изключително лют.“ “
В този бой загива и подпоручик Георги Кюмюрджиев.
Димитър Списаревски, защитавайки населението на София, става първата българска жива торпила, за свалянето на един четиримоторен тежък бомбардировач са му признати три въздушни победи и е произведен посмъртно в чин капитан. Погребан е в Централните софийски гробища в Алеята на летците.
Подофицер Робърт Хенри Ренър, единственият оцелял от екипажа на сваления с таран бомбардировач, по-късно моли да се види с майката на Списаревски, за да ѝ предаде своите лични медали и ордени в знак на дълбоко уважение пред подвига и родолюбието на нейния син.
Списаревски категорично не е, и подвигът му няма общо със специално обучаваните за самоубийствени мисии японски и други „камикадзе“, неговият подвиг е най-забележителен защото той въобще не тръгва в бой с предварителен план този му полет да бъде саможертва, а храбро и дълго се бие като нанася поражения на противника до последния си патрон и тръгва с цялото си себеотрицание и патриотизъм на таран едва когато разбира, че това остава последната възможност да спре американския „Либерейтър“ да изсипе смъртоносните си бомби на мирното население на София. Героизмът му сякаш е въплатен в доскорошната войнска клетва на българите „Заклевам се да защищавам родината си мъжествено, умело, с достойнство и чест, без да щадя кръвта си и дори живота си за постигане на пълна победа над враговете.“
На 24 септември 1944г. посмъртно е произведен в чин капитан.
След 1944г., по време на комунистическото управление в България, независимо от официалната антиамериканска пропаганда, името на капитан Димитър Списаревски и неговият подвиг в защита на свещената българска земя, в защита на мирните граждани на София се споменава само в ограничен кръг специализирани публикации. Така, както не се споменава и името на другия герой, неговия чичо, Димитър Списаревски – достоен български офицер и поет, престъпно съсечен като парламентьор при сърбите в самия край на Междусъюзническата война при Злетовската река след като протестира за спазване на военната чест от подлите бивши съюзници срещу хулите и ругатните им към България.
След 1989г. мълчанието за подвига му е разкъсано. Издадени са множество книги, брошури, статии. В София недалеч от международното летище на името на героя е наречен булевард и наблизо му е издигнат паметник. Същото име носи и улицата в село Пасарел, която води до лобното му място, в началото ѝ е поставена паметна плоча. До лобното място, в местността Стражарски дол, е изграден паметен кът за героя. Улица на негово име е кръстена и в родния му град Добрич и признателните българи му поставят още една паметна плоча. В 22-ро училище в София /бивша Втора мъжка гимназия/ също е поставена паметна плоча с барелеф на капитан Списаревски. На 19 юли 2012г. е поставена паметна плоча и на фасадата на дома, в който живее Димитър Списаревски от 1932г. до гибелта си в 1943г., на ул. „Хан Аспарух“ 57 в София. Паметната плоча е официално открита с военни почести на 20 декември 2012г. в деня на подвига му в защита на София. Неговото име носи Клубът на летците “Кап. Димитър Списаревски”. Ежегодно признателното гражданство и българското войнство го почита с чествания в цялата страна, а в София се провeжда възпоменателно факелно шествие „Списаревски марш“. Посветена му е и песен – „Балада за Списаревски“, написана от Светла и Иван Илиеви. През 2009г. младата добричка писателка Кремена Желязкова издаде книгата „Наричаха го Спаич“, посветена на героя.
