Шифърът” на Левски и Македония
Запазването целостта на Отечеството е основен приоритет на националната революция
През последните дни българската общественост научи за откритата от младия историк Виктор Комбов фотография на Васил Левски в османските архиви на Истанбул. След Арабаконашката акция през есента на 1872 г. турските власти залавят комитетските архиви в Тетевен и Орхание/Ботевград. Заедно с оригинала на снимката в ръцете им попадат и други документи, включително отпечатания устав на БРЦК. И в него, и в други документи на Левски и революционната организация неизменно се говори за Македония като жива част от българското Отечество. Нека припомним, че в своя дописка до Каравеловия вестник „Свобода“ Васил Левски заявява: „… И ние сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни, с пълна свобода по земята ни там, където живее българинът – в България, Тракия, Македония…“
В тогавашните европейски карти под изписването „България“ се разбира античната провинция Мизия (вкл. Добруджа и Поморавието). Същевременно тогавашните европейски и руски учени прекрасно знаят, че Тракия и Македония също са български области. Левски много често използва понятието „Българско“, когато става дума за целокупното Отечество. Запазването на неговата цялост е основен приоритет на националната революция, на БРЦК и Вътрешната организация.
От младежките си години бъдещият Апостол на Свободата е имал срещи с българи от Македония, още повече в център на занаятите и търговията, какъвто е родното му Карлово. Още в началото на XIX век учител в града е бил Атанас Владов от Велес, наследен от Никола от Битоля. Като революционер Левски има много, и то трайни контакти с македонски българи. По време на Първата българска легия в Белград през 1862 г. Левски е в частта, командвана от прочутия войвода „дядо“ Ильо Малешевски, в която е имало десетки македонски българи. В Легията участват също Бранислав Велешки (адютант на „народния войвода“ Георги Раковски!), Стоян Македонеца (знаменосец), Христо Алексиев от Скопие, Димитър Общи от Дяково, Спиро Джеров от Битоля, Димитър Попгеоргиев Беровски, Христо Македонски и мнозина други. През есента на 1866 г. Д. И. Левски (“Дякон Игнатий Левски“, както се подписва той по същото време) е за около месец в Яш, Румъния, където гостува на отец Натанаил (1820-1906) – бъдещият митрополит на Охрид и Пловдив, родом от Кучевища, Скопско. Още имена на македонски българи виждаме във Втората българска легия от 1868 г., в която Левски е един от най-изтъкнатите участници. Разбира се, българи от Македония се включват и в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата през лятото на същата година.
Изтъкнатите изследователи на делото на Апостола Димитър Страшимиров и Иван Унджиев отбелязват, че под „чисти“ се разбират „приятели на революционната идея“, чиито имена са шифровани. Както изглежда, съдържанието на документа има връзка с писмото на Левски до д-р Константин Робев от Охрид от 6 август 1872 г.: „Докторе и драги брате, дойде най-после часът та да помислим и за Вашия край. Работата не ми позволяваше за сега да мисля и за Македония. По напред трябваше да се извърши всичко тук по-близо до брега, та постепенно да вървим все напред към Македония и Тракия. Аз помня много добре какво сме си говорили в Цариград, че там по-спокойно може да се работи… Да даде Бог здраве, като мина към Щип и Скопие, ще гледам както и да е да дойда и в вашия град, та да се нареди потребното.“
В горната „главоблъсканица“ Левски съзнателно е „замъглил“ информацията по конспиративни съображения, което прави разгадаването й почти невъзможно. Още нещо, той често съкращава имена на хора и селища до изписване с две или три букви. И все пак, в третия ред виждаме комбинацията „ГИ“. Най-близката връзка е с Панайот Гиновски (1842-1886) и неговите роднини. Днес Панайот Гиновски е представян като „македонски преродбеник“ (възрожденец). Името му влиза в историята на фолклористиката с неговия сборник от народни песни, предания и други материали, публикуван тринадесет години след смъртта му в руската поредица „Живая старина“ (1899 г.). Роден е в Галичник през 1842 г., като учи „занаята“ при своя баща Кръсте Гиновски (неизв.- 1886), а после при Гюрчин Фръчковски (около 1812 – неизв.). В края на 50-те години на XIX век Панайот Гиновски в продължение на три години е в Карлово. Тъй като тогава е твърде млад, най-вероятно е помощник на някой от дебърските майстори, пребивавали в града, както и в Сопот, Калофер и Аджар (дн. Свежен). Знае се, че по тези места са работили Макрий (Макарий) Фръчковски (1800-1859/63), брат на споменатия учител на Панайот Гиновски, и неговите синове. През 1859 г. майстор Макрий работи в Пазарджик, където умира. Колкото и да е хипотетично, буквите „К“ и „Ф“ на третия и четвъртия ред, дават приемливо съкращение на фамилното име „Фръчковски“. Връзките на фамилията с Карлово и изобщо с Тракия са трайни. След Освобождението в Сопот работи Нестор Траянов Фръчковски (1840-1919), който заедно със своя братовчед Христо рисува икони и за църквата „Св. Никола“ в Карлово. Не на последно място, неговият баща Траян Фръчковски (1809-1884) след Освобождението работи в Пловдив. Ако допуснем, че Траян е бил с „тайфата“ на своят брат Макрийи неговите синове в Карлово и Карловско, работили през петдесетте-шестдесетте години на столетието, нещата стават още по-интересни! В шифрованата записка на Левски на първия и втория ред би могло да бъде разчетено името „Траян“.
Да се върнем отново към Панайот Гиновски. В Карлово по време на работа той пада от стълба или скеле, като си чупи крака. Раната му се влошава, а баща му Кръсте идва в Карлово и го откарва в Галичник. Превърналия се в инвалид Панайот Гиновски през следващите седемнадесет години е неработоспособен. През това време обаче той събира материалите за своя сборник, като все пак е бил в състояние да прави кратки пътувания и не е бил откъснат „от света“. Престоят на Панайот Гиновски в Карлово е във времето, в което младият Васил Кунчев се е завърнал от Стара Загора и е приел монашеството. Невъзможно е двамата младежи, при това свързани с църквата и почти връстници, да не са се познавали. От запазена снимка на Панайот Гиновски се вижда, че той е имал физиономична прилика с Левски – обстоятелство, което винаги е било ценено от Апостола предвид осигуряването на легални документи (тескерета), необходими за неговите пътувания.
Сред възможните „чисти“ привърженици на революцията можем да търсим и още един зограф и резбар от Галичник, чиито митарства се пресичат с дейността на Левски. Това е Евгени Попкузманов (30–те години на XIX век – 1888 г.) – ученик на Фръчковския род, работил на различни места в българските земи. През 1869 г. е в Кривопаланско, после рисува икони в Кула, Бойница и Брегово, Видинско, а през 1872 г. работи в Скопско. Трябва да отчетем и познанствата на близкия съратник на Левски „даскал“ Тодор Пеев (1842-1904) в Кюстендил и Северна Македония. Нека не забравяме и краткото посещение на Левски заедно с Тодор Пеев в Кюстендил, Осоговския манастир и Крива паланка през септември 1872 г.
Да се надяваме, че ще бъдат открити още свидетелства за контактите на Васил Левски с будни българи от Македония. И все пак, не по-малко важно е отношението на Апостола към съсловието на художниците зографи и резбари, неговите връзки с „чисти“, доверени съмишленици от тяхната среда в борбата за „…пълна свобода по земята ни там, където живее българинът – в България, Тракия, Македония.
