ДА РАЗКАЖЕМ ЗА ЕГЕЯ ТЕРОРЪТ НАД БЪЛГАРИТЕ В ЗАПАДНА ЕГЕЙСКА МАКЕДОНИЯ 1941-1982 г. ПРОФ ДОБРИН МИЧЕВ

В резултат на гръцките клевети през октомври 1941 г. германската военна полиция напада селата Горно и Долно Крушево и разстрелва около 200 души. Тежко е пострадвло и с. Дъмбени от италианските наказателни отряди в началото на ноември с.г., където по донос на гръцката полиция са разстреляни 15 българи. Пострадали са и селата Добролища, Сливени, Маврово, Косинец, Габреш, Радигош, Стенско, Жупаница, Вишени, Поздивища, Дреновени и др.В началото на 1942 г. българите в с. Несрам и градчето Хрупища също изпитват кървавите удари на германските окупатори. В с. Дреновени са разстреляни 5 души, в Смърдеш – 2, Желин – 7, в Лудово – 3, в Добролища – 4 и др. Цели села в Костурско са опожарени – Несрам, Яновене, Радигож, Езерец, Стенско, Жужелци и др. За да тероризират българското население са създадени въоръжени групи от мохаджири в селата Ошени, Ревани, Св. Неделя и др., които се отличаввт особено много със своите жестокоси. В Леринско са изгорени до основи българските села Горничево, Елово, Св. Петка, Нерет и др.

На морален и физически тормоз е подложено българското население и в италианската окупационна зона. Системно над него се вършат арести, разпити и побоища, внушава му се, че не са българи, а „македонци“. Италианските власти провеждат политиката „разделяй и владей“. Те агитират сред македонските българи за „автономна Македония“ под италиански протекторат, забраняват откриването на български училища, издигането на българското знаме и слушането на българска музика. Военната полиция арестува по-будните българи под фалшив претекст, че са комунисти и подпомагат антифашисткото движение.

Италианските войници, гръцки полицаи и албански националисти извършват непрекъснато претърсвания в българските села и заграбват храните и покъщнината на населението. Те насилват свещениците да се откажат от Българската православна църква и да се подчинят на Тирана, забраняват на децата да учат в български училища или в Битоля и Скопие, да пишат имената си с окончанията -ов и -ев, да пеят български песни и пр.

Гръцките правителствени колоброционистки сили Тагмата Асфалияс ( Батальони за сигурност) в сътрудничество с немския сержант Фридрих Шуберт и гръцкият колаборационист Георгиос Пулос се помнят с едни от най-големите си зверства на 24 април извършват клане в Катраница и на 15 септември в Енидже Вардар, в които са убити съответно 318 и 103 души, предимно членове на Българския червен кръст и на Централния българомакедонски комитет. По време на войната про-съюзническото гръцко правителство в изгнание осъжда Батальоните за сигурност за предателство, основателят им Йоанис Ралис е осъден на доживотен затвор за измяна и умира в затвора през 1946 г., но при избухването на Гръцката гражданска война, много от членовете на батальоните са набрани към жандармерията, на страната на британците и правителството, за борба срещу партизаните от ЕЛАС. Тези групи участват активно и в борбата със СНОФ (т.н. Славяно-македонския народоосвободителен фронт) – въоръжена част към Гръцката комунистическа партия съставена донякъде от егейски българи, немалко от тях насствено „мобилизирани” от ЕЛАС и др.

За да не бъде допуснато да се членува в учредения в 1941г. в Солун Български клуб, по къщите на членовете на клуба са изписани лозунги и заплахи, че са „осъдени на смърт“ и над тях ще последва физическа разправа. Полицията привиква в участъците членовете на клуба и ги принуждава да се откажат или иска насила да им отнеме членските карти. Когато това не помага, се преминава и към убийства на членове на Българския клуб – в селището Лагадина краи Солун зверски са убити две жени – активистки на местния Български клуб. В с. Лахана е убит Хр. Чангаров, тъй като искал да стане член на Българския клуб.

В с. Екшису, известно като „малката София“, селяните събират скъсаните от гръцките власти буквари и читанки, назначават си български учители и започват да учат децата си на българско писмо и четмо. Един от тях е старият екзархийски учител Димитър Гульов, който заради това е арестуван и хвърлен в Солунския затвор „Еди куле“.

В селата Саракиново, Кронцелево и други в Мъгленско, децата присъстват на откриването на гръцкото училище, викат дружно „ура“ и напускат демонстративно първия учебен ден. Те заявяват високо пред гръцките учители, че не искат да учат в тяхното училище. Тогава учителите тръгват по къщите да ги събират с обещания и заплахи. Много родители са арестувани, бити и разкарвани по участъците под предлог, че са „комунисти“.

На 18 юли 1943 г. в Солун се провежда среща на гръцките офицери – маиор И. Папатанасиу от Централна Македония, майор Е. Дортас от Източна Македония и капитан Ан. Секеларис, на която се решава създаването на организация, която да обхване Югозападна и Източна Македония, обединяваща всички гърци от „поробена Северна Гърция“. Така се ражда националистическата антибългарска организация ИВЕ („Защитници на Северна Гърция“). Неин върховен началник е Ат. Хрисому – „очите и ушите“ на ген. Г. Чолакоглу в Северна Гърция. По-късно от тази организация се рои организацията ПАО („Всегръцка освободителна организация“), свързана тясно с Гестапо. Нейното ръководство също се намира в Солун и има свои филиали в Лерин, Костур, Кукуш, Воден, Бер, Негуш, Кожани и др., начело на които стоят фанатизирани гръцки офицери – българомразци. Главорезите на тези организации се проявяват по време на кланетата над българите от селата Катраница, Ранци и др.

Друга националистическа антибългарска организация е тази на полковник, а по-късно генерал Зервас – гръцкият Дража Михаилович. По врвме на войната Зервас командва гръцките партизански сили на ЕДЕС („Гръцки национален демократичен съюз“), които са се прославили особено със своите кървави издевателства над българските села в Югозападна Македония. Организацнята ЕКА(„Национална и социална защита“) също е създадена да води борба против българщината в Югозападна Македония.

Освен тези националистически и антибългарски организации, е създадена още „Триипсилон“, ръководена от министъра на финансите в правителството на ген. Чолакоглу – Коджаманис, фанатизиран гръкоман от Ениджевардарско. За да спечели довврието на германците тази организация се представя за националсоциалистическа.

Организацията „Етникифилия“ също води жестока борба срещу българското национално дело в Югозападна Македония и за разширяване влиянието на гърцизма под лозунга за „Велика Гърция“.

През 1942 г. положението на българското население в Югозападна Маквдония се влошава още повече и става още по-тежко. С появата на националистическите андартски отряди, командвани от полк. Зервас, както и комунестеческите отряди на ЕАМ и ЕЛАС, то започва да понася още по-тежки удари. Както гръцката администрация, така и националистическите банди и отрядите на ЕАМ и ЕЛАС нападат с голямо ожесточение българските села, заграбват и без това оскъдната храна на селяните, задигат добитъка и покъщнината им и насила мобилизират мъжете. Българите упорито отказват да се присъединяват към антифашистката съпротива поради нациоиналистическите и великогръцките й позиции по македонския въпрос.

Клеветени като комунисти от гръцката администрация, българите в италианската окупационна зона са подложени на непрекъснати репресии от властите. Така военната полиция извършва масови арести в българските села Драче, Дреничево, Желебоже, Косинец и др. Арестуваните са подложени на жестоки изтезания. Между арестуваните е и активният деец на Българския клуб Христо Руков, който е жестоко бит в ареста на италианската военна полиция в Костур. Масови арести и жестоки побоища са извършени и в с. Загоричане, Куманичево, Шестеово, Бабчор и др. от гръцката полиция. Единствената „вина“ на селяните е, че членуват в Българския клуб.

На преследвания и жестоки побоища са подложени от италианските военни власти и българите от селата в Дебърско, Стружко, Преспанско и други райони.

Жестоки се албанските изстъпления над българите в Тресонче, Селце и др. Италианските военни съдилища по гръцки доноси и клевети осъждат на смърт българи в с. Дъмбени, Костурско.

Българското население е подложено на жесток терор и грабежи от страна на италианските военни власти, от гръцката администрация, гръцките андарти и отрядите на ЕАМ и ЕЛАС. Заради терора на андартите над българското население в Драничево, Старичани, Жегожа, Брещчане, Граче и др., Костурско, селяните забягват в гората. Андартите ограбили селата като задигнали житото, покъщнината и добитъка на българите. Само от 1 декември 1942 г. до 10 май 1943 г. демаркационната линия към Битоля, която е под българска власт са преминали хиляди български семейства, за да дирят спасение от жестокия гръцки терор.

На 5 март 1943 г. значителен отряд андарти нападат с. Добролища, Костурско, като се опитват да арестуват братята Паскал и Щерьо Николови Добролитски, но братата се спасяват в Костур където с друге българи създават местно опълчение за самоотбрана известно като „Охрана” с което фактически българите в костурско въстават срещу издевателствата.

На 2 май андартите нападат и селата Търсье и Несрам. При нападенията на българските села андартите насила отвличат със себе си българските младежи. Така например при нападението на с. Езерец са отвлечени 13 души. Български младежи са отвлечени и по време на нападенията над селата Жупаница, Несрам, Четирок, Хрупища, Св. Неделя и др. При нападението на с. Куманичево милиционерите успяват да отблъснат многобройния андартски отряд. А българите в с. Загоричани, Бъмбоки и др. отказват катеюично да предадат оръжието си и също отблъскват андартите. Срещу четите на „Охраната“ са хвърлени националистически банди на полк. Пулос, както и главорезите от националистическите организации ПАО и ЕКА, които тероризират българското население. След създаването на СНОФ – партрзански батальон от комунисти македонски българи към ЕЛАС, неговите чети също са хвърлени против „Охраната“.

След нападението на с. Старичани, войводата Л. Дамянов изпраща писмо до командира на андартския отряд в гората Синачкан. В него той предлага да си разменят пленниците и добавя, че милиционерите не са нищо друго, освен честни войници, борещи се за реда в околията и за предотвратяване на насилията над българското население.

В доклад на Битолския областен управител от 10 май 1943 г. четем, че талианските военни власти продължават да се отнасят пасивно към андартите, които стават все по-агресивни и жестоки. Те продължавали да нападат българските села, да ги ограбват и опожаряват, както и да избиват безмилостно по- активните българи и близките на милиционерите. Италианският полк. А. Вениер съзнателно държи страната на гърците и с това влошава и без това тежкото положение на българското население. Вместо да оказват помощ на сражаващите се с андартските банди български милиционери, италианците обстрелвали с артилерия нападнатите от тях български села Гръче, Дреничево, Желегоже и Несрам, Костурско и ги изгорили и разрушили.

На 24 май 1943 г. една германска част влязла в сражение с андартите в българските села Сребрено, Елово, Клисура, Лозница и др. и ги опожарила, а и отказвали да въоръжат българите, за да се бранят от андартите.

По това време в района на Воденско, Леринско и Костурско действат националистическите отряди на полк. Зервас, както и отряди на ЕАМ и ЕЛАС. В състава на 28 полк на ЕЛАС на 26 август 1944 г. в с Поздивища, Костурско е създаден Трети батальон „Гоче“ с командир Илия Димов от с. Статица, Костурско, съставен от македонски българи. В голямата си част, поради непрекъснатите партизански набези и терор, българското население е избягнало в горите, изоставило селата и покъщнината си. Затова, както гръцката администрация, така и отрядите на полк. Пулос, полк. Зервас, на ЕАМ и ЕЛАС посрещат крайно враждебно създаването на доброволческите дружини на ВМРО. След като не успяват да дискредитират доброволческите дружини на ВМРО сред населението, андартите и антифашистките отряди на ЕАМ и ЕЛАС предприемат драстични насилия по селата над близките на доброволците. Те са арестувани, бити и публично разстрелвани, а къщите им разграбвани и изгорени. За да се попречи на набирането на нови доброволци, мъжете са насилствено мобилизирани в гръцките отряди. В един доклад на полк. Мирчев до Щаба на войската от 5 юни 1944 г се съобщава, че андарите са пленили четата на войводата Коста Качаунов при с. Турье – 28 души. И за да сплашат населението, изклали по най- жесток начин всички четници. Селата Гугово, Жерви, Русилово, Чеган и др. са нападнати от отряди на ЕЛАС опожарени са и са взети заложници. Командването на Воденската дружина решава да я изтегли на Каймакчалан, но по донос на ЕЛАС на 11 септември 1944 помещенията на дружината са блокирани от германците и тя е разоръжена. На 12 септември, със съдействието на английската авиация ЕЛАС напада Воден.

Защитниците на българете в Югозападна Македония – членовете на Българския клуб, на българо-македонскит екомитети, участниците в „Охраната“ и четите на ВМРО, в края на 1944 г. и началото на 1945 г. масово са арестувани, избивани без съд и присъди, или съдени и хвърлени в затворите или зловещите концентрационни лагери по островите на Бяло море. Върху българското население с нова страшна сила се стоварва тежкият юмрук на гръцката националистическа омраза и жестокост. Първата вълна на терора на ЕЛАС е насочена върху членовете на „Охраната“ и доброволци като Хр. Насков, Н. Шестеов, избити по най-жесток начин от партизаните на ЕЛАС.

На 8 юли 1945 г. специалния военен съд в Солун разглежда делото над група членове на Българския клуб в Костур. От подсъдимите 25 души са признати за „виновни“, че „са сътрудничили на българите и вършили пропаганда в тяхна полза“. От тях 7 са осъдени на смърт, 7 на доживотен затвор, а останалите на по 20 години затвор.

На 17 август 1945 г. Солунският специален военен съд осъжда 21 българиот Воденско – 2 на смърт, 5 на доживотен затвор и 9 на различни срокове затвор. През септември с.г. този съд издава тежки присъди над голям брой доброволци в четите на ВМРО от Воденско.

На 4 декември 1945 г. съдът гледа делото над 56 българи от с. Загоричане заради участието им в „Охраната“. От тях 6 са осъдени на смърт – К. Набалов, В. Лузев, К. Карадимов, Сп. Карагеоргиев, Н. Шишков и Н. Бързев, 11 на доживотен затвор, а останалите – от 3 до 30 години затвор.

На подобно съдебно преследване са подложени и членовете на Българския клуб в Солун. На 25 април 1945 г. в Солун 8 души са осъдени на смърт и 2 на доживотен затвор. Гръцката национална гвардия извършва масови арести на членове на клуба в селата Тресино, Съботско и др. Арести и претърсвания са извършени и в други български села. В Ениджевардарско и други краища също се извършват масови арести на членове на Българския клуб, като се изземва и добитъкът им под претекст, че им бил даден от клуба. Арести и грабежи над българското население са извършени и в Леринско, Воденско и Костурско.Югозападна Македония потреперва от жестокия и дивашки терор. Много българи са принудени, за кой ли път, да се спасяват като напускат със семействата си родните си огнища и да търсят спасение в България.

Арестуваните българи са обвинени като „сътрудници” на окупатора и автономисти. Така само в Костурския военен съд има подготвени 600 обвинителни акта срещу 4-5000 обвиняеми българи. В Ленинна съдебно преследване са подложени 3/4 от българите.

Като членове на „Охраната“ са подведени под съд 70 селяни от с. Суровичево, 60 от с. Върбени, 200 от с. Баница, 70 от с. Пополжани, 20 от с. Вощарани, 90 от с. Неволяни, 60 от с. Долни Котор, 50 от с. Лагино, 30 от с. Арменско, 35 от с. Ошчима, 30 от с. Герман, 40 от с. Секулево и 15 от с. Слатина, Леринско и 100 от гр. Лерин.

Въз основа на закон 412 от 1945 г. само в Костурско са съдени 4500 българи. Подобно е положението и в други краища на Югозападна Македония. Най-големият процес в Лерин се гледа на 21 март 1946 г. над 150 българи от с. Баница, Леринско. В Костур са осъдени 70 души от Костурските села „за сътрудничество” с окупатора Върху македонските българи е извършен истински дивашки погром от страна на националистическите банди и полицията.

През 1944-1945 г. в Югозападна Македония са избити без съд и присъда 400 българи, 440 жени и девойки изнасилени, хвърлени в затворите 8145, съдени 4209, осъдени 3235, 80 села ограбени, 13858 души интернирани, 1291 къщи разграбени и изгорени, 13 858 души разселени. Според други данни от 10 февруари 1945 г. до 12 март 1946 г. в Югозападна Македония са избити 1300 българи, ранени 6413, арестувани 75 000, хвърлени в затворите и лагерите 30 000, изнасилени 265, разграбени къщи 6567 и прогонени от родните си огнища 200 000 души.

От октомври 1944 г. подложеното на тежки репресии от гръцката власт местно българско население в Егея, включително много от въоръжените членове на Охрана, започват масово да се присъединяват към формирания от Македонската секция на Гръцката комунистическа партия „Славяномакедонски народоосвободителен фронт“ (СНОФ, бил преди това МНОФ, а после -НОФ), комунистическа организация на българоезичните жители в Егейска Македония, която поне не им забранява да говорят езика си и пръска мъгляви обещания за някяква защита на правата им в Гърция и дори за автономна егейска или обединена цяла в рамките на химеричната балканска федерация Македония. Така егейските българи останали без никаква друга алтелнатива за спасение от геноцид и пълно погърчване масово се всъпват във въоръжената борба на страната на Демократичната армия на Гърция срещу гръцките кралски и окупационните английски и по-късно американски въоръжени сили в кървавата Гражданската война обхванала най-продължително и най-тежко именно Егейска Македония. В 1945 НОФ има 12 чети в Костурско, 7 в Леринско и 11 във Воденско и Ениджевардарско. Те патролираат по селата, и контролират в някаква степен районите. От средата до края на 1945 имат 30 сблъсъка с противникови патрули. Най-сериозения е при паланката Мъглен, когато нападат конвой охраняващ арестувани, убиват 14 гръцки войници, пренявят 9 и освобожсадат всички арестанти, сред които има и понтийски гърци. Така в некои воденски села, дори и понтиски гърце са привлечени, а в костурско се включват и власи, които като етнос често са били с ВМРО срещу чуждата власт. Първоначално КПГ приветства решителните действия на СНОФ, но след това надделяват притесненията, че това ще доведе до откъсване на Егейска Македония и нейното присъединяване към България или Югославия. Поради това КПГ се разграничава от СНОФ, което значително намалява бойните възможности на партизаните, а и безхаберието на партийните водачи призовали след Варакиза силите си да се разоръжат, а офицерите им да се въртат по домовете си води до техните лесни арести от властта и от всичкия им команден кадър остават една около 100 с военни познания. Постепенно от разхвърляните партизански отряди и групи се сформира Демократическата армия на Гърция (ДАГ) под общото командване на генерал Маркос Вафиадис, един от най-талатливите генерали-комунисти, на него се подчиняват и местните македонски отряди които формират до 2/3 от силите на ДАГ в Егея и Еприр, където е основияг терен на бойните действия, а някои се сражават и с частите на ДАГ в Атика и Пелопонес. Устройват се училища където се чете на родния новофризиран като „македонски” език, на него се печатат книги и вестници, дори се изнасят театрални представления. Установен е пълен контрол над планините Вич и Грамос и просторна полоса от албанската и югославската граници навътре дори в Тесалия, но градовете не са овладени. На 23 декември 1947 г. комунистите провъзгласяват създаване на Временно демократично правителство и главната цел на Демократическата армия на Гърция става завладяването на жизнено важни центрове в тази територия. От 20 дек. 1947 до 6 ян. 1948 ДАГ води битка за превземането на гр. Коница населен предимно с албанци, власи и българи, но няма успех срещу правителствените гръцки войски, от 12-18 февруари 1949 г. влизат в ново сражение сега за овладяване на гр. Лерин, но след намесата на ВВС са напълно разбити. Най-ожесточените битки се водят в планинските части на Егейска Македония и Епир, като най-подходящи за партизански акции, с най-добри възможности за подкрепа от местното многобройно българско, а и живеещото край него албанско и влашко население и набавяне на провизии и жива сила. Но комунистите допускат грешки като се увличат с терора и убийствата на правителствените чиновници и свещенници и в насилствена „мобилизация” за набиране на бойци, включително и непълнолетни, което подкопава подкрепата им сред местното предимно българоезично население. На 31 януари 1949 ЦК на КПГ обявява правото да се формира независима от Гърция обединена македонска држава за да спечелят пълната подкрепа на населението, което и става. Получаването обаче на съвременни американски самолети, инструктори и бойна техника, като и прилагането на тактиката „изгорена земя“ от правителствените войски и тяхното големо числено превъзходство не може да бъде преодоляно без адекватна на англо-америкенската помощ за противника, която може да дойде само от комунистическите държави, но СССР отказва спазвайки Ялтенските договорки със САЩ, а сателитите му не смеят да противоречат. Въстаническите, предимно българоезични, села са горени с напалм от английската окупационна и кралската гръцка авиация, бомбардирани са десетки селища, включително град Лерин. Върху Егейска Македония са извършени 1467 въздушни бомбардировки и нападения, над 120 нападения с напалм, хвърлени 288 тона бомби и 1935 ракети. Действията на наземните сили са още по-ожесточени и репресиите продължават години след края на гразжданската война. Към огневата мощ с която се е сдобил противника се прибавят и стратегическите грешки на комунистите като отстраняването на командващия на партизаните генерал Маркос Вафиадис и непоследоветелността в опита да се приобщи НОФ чрез приемане на решение за присъединяване на Македония към планираната Балканска федерация. Допълнителен удар е затварянето на югославската граница от Тито, след преориентирането му към Запада. Така партизаните губят своите най-надеждни тилови бази. До пролетта на 1949 г. партизаните са изтласкани от до големите партизански бази в планините Вич и Грамос, които са превзети до края на месец август в Битката на Вич и с Битката на Грамос. Гръцките правителствени сили губят във войната 12 777 убити, 37 732 ранени и 4257 изчезнали. Сред партизаните, в състава на чиито сили с български етнически произход са над 60% от бойците и над 20 % са девойки и млади жени, са убити 38 839 души, 20 128 са пленени и около 20 000 се предават. Партизаните убиват 4 124 граждански лица, в това число 165 свещеници. Броят на убитите цивилни от правителствените войски не е посочен, но предвид мащаба и начина на водене на военните действия и репресиите е в пъти повече и вероятно, общо от Македония до Пелопонес, да е от порядъка на 100 000 или повече. На мини се взривяват 931 души. Били са вдигнати във въздуха 476 обикновени и 439 железопътни моста. Унищожени са 80 железопътни станции. Десетки хиляди хора са репресирани, пратени по лагери и насилствено интернирани. Около 1 000 000 са временно разселени през войната. Към 56 000 емигранти, предимно от Егейска Македония, спасявайки се бягат от Гърция. Отделно 28 хиляди деца (20 000 от тях с български етнически произход и 8000 с гръцки), много от тях деца на партизани и помагачи, са изпратени от комунистите в страните от социалистическия блок, монархията настанява други 12 000 деца от военната зона в лагери по гръцките острови под свой надзор, повечето от тях са дадени за осиновяване отвъд океана. На българоезичните егейски емигранти, на албанците и всички които не са гърци завинаги е забранено завръщането в родните им места. Дори 33 години след гражданската война в приетият в 1982 г. в Гърция „Закон за националното помирение” дискриминационно ясно е постановено, че да се завърнат в родните си места е могат само на лица с гръцка националност. В 1947 официално са направени първите следнацистки концлагери в Европа – зловещите Макронисос, Трикери, Икария и Ярос, като най-големият Макронисос е наричан «Гръцкя Дахау» Той действа до 1958 като „военен лагер за превъзпитение” и като военнен затвор до 1961г. На 7 март 1951 г в лагерите и затворите в Гърция има 40 000 политически затворници и концлагеристи, само в Икария концлагеристите са 12 000, а през каторжния концлагер Макронисос през 1947-1950 г. преминават 27 000 обикновени и мобилизирани военнослужещи и такива „мобилизирани” за военна служба без оръжие, 1100 неблагонадеждни офицери, плюс чисто граждански лица 30 000 арестувани и депортирани, включително 5 000 жени и дори невръстни малки деца, жените после са пратени в Трикери – първият в Европа концлагер, който е направен в 1913 г. за българите от Солун и Егейска Македония и сега е отворен отново. За цялото население властите въвеждат т.н. „Сертификат за политическа надеждност“, действащ до 1962 г., чрез който се удостоверява, че неговият собственик не се придържа към опасни убеждения; без този документ гърцките поданици не са имали право да гласуват, да учат във ВУЗ, да пътуват извън местоживеенето си и практически не са могли да получат работа. На българоезичните, каквито са мнозинството прогонени с война емигранти, и на другите от негръци етнос албанци и власи и пр. завинаги е отнето правото да се завърнат в родните си земи, а на останалите там употребата на майчиния език дори в дома се преследва и изкоренава най-жестоко. От 1958 до 1963 г. са особонно ивтензивни репресиите за изкореняване на езика и насасждане на гръцко самосъзнание у «Βουλγαρικά εντόπια» (българските туземци), българският македонски говор за пореден път е жестоко преследван и напълно забранен, народните песни дори на сватба, може само са се свирят, но е сгрого забранено да се пеят заради българския им език, цели села са принуждавани публично групово да полагат клетва, че ще говорят само на гръцки и това се отразява в пресата – атинският в-к „Сфера“ 1 септ. 1959 г.: „Близо до Флорина три села се заклеха…„Заклевам се в Бога, народа и честта си да не говоря повече български…“, леринският в-к „Елиники фони” на 8 авг. 1959 пише за такава практика , костурският в-к „Фони тис Касторияс” на 4 окт. 1959 съобщава за същото доброзорно случило се в с. Требино кожанско, с. Брещени костурско, с. Крапещита леринско. Дори в 1982 г. шефа на гръцката служба за национално сигурност Димитрис Капеларис с протокол №16502-3042/16.02.1982 разпорежда 9 специални мерки по такава политика за погърчване на Егейска Македония. Десетилетия територите населени с беломорски българи, албански чами и др., с македонски власи и с турци. са под специален военно-полицейски режим и надзор, който не е изчезнал напълно и до днес. гръцката държава има отделно мивистерство за Егейска Македония и Беломорска Тракия със седалище не при правителстнтово в Атина, а в Солун като генералгубернаторсгво. Немислимо е откриването на училища български език, като изключение е допуснато едва в 2008 г. за неделното училище на Зографския манастир и на отвореното отново чак в 1973г. Българско консулството в Солун и още някои Беломорска Тракия, но не и в Македония.

Независимо от над един век чудовищен терор за етническо заличаване южните български говори са широко разпространени и днес от гръцко-турската до албанската граница, от Софлу при устието на Марица, през Ксанти и Солун, чак до Костурско, Воденско, Леринско и Преспа.