ФАРЧЕ РАЗГОВАРЯ С ПЕТЯ АЛЕКСАНДРОВА
Петя Александрова е родена в Ямбол, но израства и учи в Сливен, където има корени по майчина линия. Завършва висше образование във Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий”, специалност “Българска филология”. Работи като редактор във в. “Труд”, сп. “Родна реч”, в. “Жена”, сп. “Еволюция” и др.
Александрова е автор на 35 книги, главно за деца, някои от които са със стихове, други – с приказки в проза. Има много награди, а някои от творбите й са публикувани в учебниците за 1-4 клас. В нейното творчество има книга- анкета със Станка Пенчева, юношеска повест, куклена пиеса, сценарии за анимационни филми, стихосбирки с любовна поезия, художествена публицистика. Напоследък пробва перото си в късия разказ, а ето че миналата година се появи и нейният първи роман за деца „Дея Орхидея и госпожа Маншон“.
Разкажи някоя интересна случка от детството си
Случките, за които се сещам, съм разказала в малки разказчета и повечето от тях са публикувани. Ето една от тях, в нея разказвам за смокинята, моето любимо дърво.
Никой не ми го е казвал, но аз си знам и вярвам, че цветята в градината на мама, копринените ластари на асмата, нежните листенца на индришето в саксията, крехките розови гъби по стъблото на кайсията в задния двор – всички те са направени от същия материал като мен самата. Ние сме нещо като роднини. И затова се отнасям с тях внимателно. Та не са ли цветовете на далчетата дори по-нежни от моята кожа? Не ме ли гледат лалетата с цветните петна на камбанките си съвсем като с очи? Не тече ли от прекършените стъбла сок, също като кръв? Аз откривам в тях изражения като у хората – някои ми изглеждат срамежливи, други горделиви, трети – измъчвани от незнайно каква мъка, замислени…Говоря си с тях, милвам ги, хокам ги понякога… Да откъсна цвете от градината? Много ми е неприятно. Струва ми се, че другите ме гледат с ужас и омраза, че крещят подире ми: „Убийцааа!” А то самото хлипа от болка, защото след два дена ще е повехнало и ще го хвърля в кофата за боклук. Сутрин целувам хризантемите в разпукващите се пъпки точно така, както целувам мъничките котенца в стиснатите муцунки – за последното мама ме ступа веднъж… Сигурна съм, че те всичко виждат, всичко разбират. Че ми се сърдят, когато отсъствам или забравям да ги поливам. Че са привързани към мен и ме търсят, чакат, надяват ми се….
Но най-скъпа ми е смокинята на двора. Харесвам гладката й здрава кора, която никога не надрасква краката ми, за разлика от зарзалата. Смокинята ми дава идеално скривалище под бодливите си, лепкави в жегата листа. Зная съвсем точно на кои клони мога да се отпусна изцяло, като на трон. Промъквам се и лазя ту в едната страна на короната, ту в другата ,сякаш съм си в тайния си дворец и влизам в различни зали. Смокинята ми утолява глада, когато току-що съм се върнала от училище, а обядът още къкри на огъня, мама още прави салата, татко още не се е върнал…
Нищо лошо не може да ме сполети от смокинята, никога. Та тя ми е пръв приятел! Затова когато моята приятелка Васка ми казва, че със смокинови клончета може да си направим татуировка, нито за секунда не се колебая – да, готова съм. Как ще стане това? Със смокиново мляко? Засмивам се снизходително – Васка да не си мисли, че не знам нищо за смокиновото мляко. Колко пъти се е случвало, особено когато бързам и не беля плодовете или когато смокинките не са още съвсем узрели – тогава белият смокинов сок блика обилно и аз неминуемо се изцапвам. После бузите ми неприятно смъдят, а ръцете трудно се измиват. Понякога от това мляко в ъгълчетата на устните се появяват почти незабележими ранички, но кой ти обръща внимание на такива неща, кой!
Изчакваме с Васка мама и татко да тръгнат за работа и да останем сами в двора. Разрязваме по дължина по едно тъничко клонче. После допълнително от тях режем парченца – всяка според своята буква. Моята е лесна – П, ама Васка доста се мъчи с нейното В. Нагласяме парченцата – всяка върху своята лява ръка – с разреза, от който избива мляко, надолу, към кожата. Здраво привързваме ръцете си с големи носни кърпи. За половин час. После хвърляме всичко.
Отначало нищо не си личи, но до вечерта кожата ми на това място се издува в мехур, като изгорена. Дигам и температура. Нашите са изплашени и викат лекар. Никой не разбира какво става, а аз, естествено, не искам да обяснявам. След няколко дни, когато мехурът го няма, кожата се обелва на това място и тайната е разкрита – на ръката ми се появява белег във формата на буквата П. Години наред, все по-избледняващ, този белег си личеше. Сега вече не си личи, но аз знам, че е там, над лакътя на лявата ми ръка, невидим само за очите. Като детството.
Кога започна да пишеш?
Според мен желанието да пишеш идва с четенето. Чуждите думички, чуждите мисли, чуждите преживявания пораждат у теб желание и ти да кажеш (да напишеш) нещо свое. Това е същият порив, който ни кара да се опитваме да изпеем някоя току-що чута хубава песен, макар и да сме сигурни, че нямаме никакви певчески умения и опит. Просто ни се иска, то напира у нас! Та така и с мен – писането ми дойде след първите прочетени книги. Опитвах се да си измислям разни истории, нещо като приказки или като разказчета. Фантазии някакви. На девет години написах първото си кратичко стихотворение. После, години наред, поезията беше моята най-голяма радост и най-голяма мъка. Радост, защото всяко хубаво стихотворение ме пренасяше в свят на хармония, на музика, на красота. Но… хубавите стихотворения бяха в чуждите книги, а това, което аз се опитвах да пиша, беше несръчно, неумело, несъвършено. И ме караше да се чувствам безсилна, ядосана на себе си, обзета от съмнения. Бях вече в гимназията, когато публикувах първите си стихотворения в местния окръжен вестник. Но и тогава бях наясно, че едва-едва, почти случайно, докосвам тази магия…Че съм в началото на пътя, че има много какво да науча. И най-важното може би – че ученето, познанието, не е най-сигурния начин да бъдеш добър поет, има и нещо друго… Свисше, както се казва. Това, което наричат „дар от Бога“. Нито се научава, нито се добива, нито се купува.
Дали е по-трудно да пишеш за деца или за възрастни?
Не правя разлика между писане за деца и писане за възрастни. Имам едно и също чувство за отговорност пред думите, един и същи срам ме измъчва, ако не съм успяла, една и съща радост ме обзема, ако успея. Може би в някакъв, чисто технически смисъл, писането за деца е по-трудно, защото пролуката към детското съзнание, детската фантазия, детската чувствителност е по-тъничка, по-крехка… По-трудно се промъкваш, повече трябва да внимаваш.
Какво те вдъхновява да пишеш?
Вдъхновението е нещо, което трудно се обяснява. Както и много други неща: кой може да каже от какво се пораждат любовта, тъгата, желанието да прегърнеш, да гушнеш някого… Ами апетита? Ами порива да тичаш, да летиш, да се смееш? Нека учените да мъдруват над тези феномени, аз няма да си губя времето. Детското общуване е много плодоносно за мен. Понякога в трамвая или в автобуса нарочно сядам до деца и „подслушвам“ какво ги говорят… Какво ги впечатлява, какво им е смешно, с какво се хвалят…Но най-лесно е за детския писател да се рови в собственото си детство – ако има добра памет, това може да е възможност и за хубава поезия, и за хубави приказки, разкази, романи дори.
Как се чувстваш когато имаш срещи с деца?
Срещите с деца са като срещи с извънземни същества – трябва да намерим общ език, а обикновено разполагаме с малко време. Но желанието да се опознаем е голямо и често пъти излизам от такива срещи с блеснали очи и зачервени бузи, сякаш съм преживяла отново първата си любов. Или първият си успех.
Обичаш ли да четеш и какви книги четеш?
Четенето на книги си остава най-голямото ми удоволствие и сега, когато се налага по цял ден да стоя пред компютъра, когато очите ми бързо се изморяват, а вкусът ми е вече доста капризен. Когато бях малко момиченце, с еднаква бързина и интерес „поглъщах“ всяка детска книга, взета от библиотеката. Съзнавах, че не всичко ми харесва в еднаква степен, но никога не оставях недочетена книжка, никога. Сега, когато си избирам книги в библиотеката или в книжарницата, много внимателно я разглеждам, чета представянето на автора на корицата отзад, чета понякога предговора, отварям и се зачитам по средата на книгата… Имам любими автори, естествено, които отдавна са ми спечелили сърцето и когато ми попадне тяхна книга, радостта ми е голяма. Все едно, че на гости ми е обещала да дойде любима приятелка от детинство. И сега, както някога, мога да чета няколко книги паралелно – приключенски роман, и весели приказчици, и закачливи стихове за най-малките… Обичам книгите, в които авторът умее да се шегува.
Твоето послание за нашите читатели…
Сприятелете се с книгите. Това приятелство никога няма да ви разочарова. Книгите няма да ви предадат, няма да ви изоставят, няма да изклюкарят вашите тайни, няма да ви научат на нещо, което ще ви навреди. Благодарение на това приятелство ще се научите да се изразявате по-красиво и по-точно, а това е един много ценен дар в живота. А ако решите да пишете, въоръжете се с много търпение. Няма значение на колко години сте, можете да почнете още тази вечер. Пожелавам ви успех!
ЗAЛЪГАЛКИ-ПРЕСПИВАЛКИ ЗА ДЕЧИЦА МАЛКИ
АПЕТИТ
Какво ще желаете днес за обяд? –
попитали шипковия мармалад.
Той кимнал любезно от своя буркан:
Аз пазя диета и нищо не ям.
Но щом настоявате, само за днес
злояди деца ми сервирайте. Шест!
ПРЕДЛОЖЕНИЕ
Ала-бала, ала-бала,
баба без да ще заспала.
И извряло във котлето
до капка млекцето.
Баба сърди се, мърмори,
ама що да стори…
-Отсега нататък, знам,
най-добре е да не ям.
Най-добре е всяка крава
мляко с биберон да дава.
ДЕ ДА ЗНАЕХ!
Гледам – някаква хралупа.
В нея някой тупа-лупа.
Някой вътре в тъмнината
нещо кълца, май салата…
Има ли рога, опашка?
Ходи ли в студа с фуражка?
Викам му – не отговаря.
Позвъних – не ми отваря.
Пратих му емейл, дори
есемеси сто и три.
Чукам, блъскам, умолявам…
Де да знам, че прекалявам.
Де да знам, че там, стаен,
някой кълца лук зелен
и ме чака да ме схруска
с малко лук вместо закуска.
НА ПАЗАР
Една мама Писана,
тръгнала отзарана
да купува герданчета
за децата писанчета.
Вървяла, вървяла,
но на ъгъла спряла:
„Май че съм огладняла!
Извинете, писанчета,
ала вместо герданчета
ще ви купя шаранчета!“
ЕЙ ТАКА СЕ РАСТЕ!
Ябълка в клоните, заруменяла,
цяла нощ спала, спала, спала…
Но вече събудена, пита: „Де я
тази малка лудетина Дея?
Имам вълшебство, срокът изтича,
Дея, момиченце, тичай! Тичай!
Трябва цялата да ме изядеш!
И ведна-а-а-га ще порастеш!“
