"Социализмът трябва да стане по необходимост малко буржоазен, а буржоазията, малко социалистическа“.

На 29 юни 1879 г. е роден проф. Александър Цолов Цанко̀в - професор в Софийския университет, български икономист, юрист и политик, до 1907 г. е член на Българската работническа социалдемократическа партия, след това водач на партия Демократически сговор, а по-късно на Народно социално движение.
Когато избухва организираното по заповед на Комунистическия интернационал /Коминтерна/Септемврийско въстание 1923 г., той е начело на коалиционното правителство.
В опита си да се справи с „болшевистко-комунистическата опасност“, през януари 1924 г. правителството прокарва Закон за защита на държавата, с който се обявяват за незаконни всички организации, които си поставят за цел насилствено вземане на властта. През април същата година с решение на Върховния касационен съд са разтурени БКП и свързаните с нея Партия на труда, Общ работнически синдикален съюз и Български комунистически младежки съюз.
Като политик Цанков оставя добри следи в областта на социалното законодателство. Прокарва редица закони, свързани с работническото законодателство, социалните осигуровки и осем часовия работен ден, въведен от Янко Сакъзов.
В края на годината правителството стабилизира своите позиции. В промишлеността и земеделието се наблюдава голям ръст на производството. Стабилизира се българският лев и намалява безработицата. В цяла Европа и в България е налице отлив на работниците и селяните от революционната борба. Тези промени не се забелязват от ръководството на БКП (т.с.), което под натиска на Коминтерна продължава подготовката на ново въстание. На „белия терор“ на правителството отговарят с бомбени атентати, убийства на сговористи и поява на терористични чети. На 16 април същата година военният център на БКП (т.с.) подготвя атентат в църквата „Света Неделя“ по време на опелото на о.з. генерал Константин Георгиев (убит от нелегални). Целта е да бъде унищожено присъстващото на ритуала ръководство на Демократическия сговор. В резултат на мощния взрив са убити над 140 офицери, генерали и невинни граждани, сред които и деца. Между жертвите няма нито един министър. Царят закъснява за опелото и остава невредим. Атентатът и последвалото обществено недоволство от действията на комунистите дават възможност на правителството да нанесе мощен удар върху БКП (т.с.) и БЗНС. Продължава екзекутирането без съд и присъда на водещи фигури от БКП (т.с.) и БЗНС (Петко Д. Петков, Тодор Страшимиров и т.н Избит е елитът на организациите. Направена е поправка в „Закона за защита на държавата“, която предвижда смъртна присъда не само на „извършилите общественоопасно деяние“, но и за хората които им помагат
В своя реч след „априлските събития“ в 1925 той заявява: "Аз отговарям само на въпроса: запазихме ли държавата? Да!Аз съжалявам за жертвите, които се дадоха, но нас не ни смущава никоя сянка. Ние сме чисти в своята съвест. Нас и историята ще оправдае."
Цанков има съществен принос за успешното ликвидиране на гръцката агресия над България през есента на 1925 г. По време на т. нар. Петрички инцидент, войските на ръководената от диктатора Теодорос Пангалос Гърция нахлуват в Петрички окръг и окупират десет села. Съпротива е решено да оказват четите на ВМРО и местни доброволци-милиционери. Редовната българска войска не се намесва по нареждане на военния министър генерал Иван Вълков, а само изчаква на позиции северно от град Петрич. Цанков и Вълков се обръщат към Обществото на народите, което предупреждава и двете страни да прекратят бойните действия и изпраща военните аташета на Франция, Великобритания и Италия да следят гръцкото изтегляне. Гърция е осъдена в Обществото на народите да изплати на България обезщетение от 30 милиона лева.
На 4-ти януари 1926 г. Александър Цанков е принуден да подаде оставка от премиерския пост под натиска на умереното крило в Демократическия сговор.[13] Той е председател на парламента до 1930 г., а до края на управлението на Демократическия сговор – министър на просветата. През 1932 г. се отделя от Демократическия сговор и основава Народно социално движение, което е забранено, заедно с останалите политически партии, през 1934 г. Народното социално движение е за силна „надпартийна власт“, за решаващата роля на „водача“, за активната намеса на държавата в стопанския и социалния живот, за намаляване ролята на парламента в държавното управление и др.
Цанков се обявява категорично против „расовата теория“ и активно участва в спасяването на българските евреи, като се присъединява към Димитър Пешев и подписва заедно с него и още 41 депутати от проправителственото мнозинство петицията парламентарен протест и я внасят в Народното събрание за да осуетят депортацията. По-късно и под силен натиск някои се отказват от подписите си, но не и Цанков. В парламента той най-активно протестира в защита на Димитър Пешев когато след петицията е снет като подпредседател на НС.
1944 г. Ал. Цанков и семейството му емигрират. Той се установява във Виена, където на 16 септември формира антикомунистическото Българско национално правителство в изгнание, подкрепяно от Нацистка Германия. Първоначалното му седалище е в хотел „Империал“ във Виена, а след февруари 1945 – в селцето Алтаусзе, Щирия в Австрийските Алпи.
За покровителстване на формирования, извършващи гонения и убийства на привърженици на обявената извън закона БКП, на 1 февруари 1945 Цанков е осъден задочно на смърт, 5 милиона лева глоба и конфискация на цялото имущество от т.н. Народен съд.
Съден, както и Димитър Пешев и още 20 от подписалите петицията за спасяване на евреите депутати, за покровителства на престъпления, включително „гонения срещу евреите“. През 1948 г. Александър Цанков заминава за Буенос Айрес, Аржентина, където остава до края на живота си. В изгнание живее скромно, поддържан от децата си и пише две мемоарни книги – „България в бурно време“ и „Моето време“, които след 1990 г. са издадени в България. Цанков е привърженик на консолидирането на политическата емиграция около Симеон Сакскобургготски и през 1955 година се среща в тази връзка с Йоанна Българска в Мадрид. Умира на 27 юли 1959 г. в Буенос Айрес. Присъдата му от т.н. „Народен съд“ е отменена с Решение №243 на Върховния съд на РБ. Отнетото му при т.н. „Народен съд“ на 16 ноември 1944 научно звание „академик“ е възстановено посмъртно на 16 октомври 1991 г.

Един от най - противоречивите, ненавиждани, охулвани и възвеличавани български политици - Александър Цанков, налаган през периода на комунистическия режим с прозвището „Кръволокът Цанков“.

УЧЕН И ПРЕПОДАВАТЕЛ
Ражда се на 29 юни 1879 г. в Оряхово. Завършва класическа гимназия в Русе, специализира политикономия и държавни науки в Мюнхен, Бреслау и Берлин. Оттогава се заформя любовта му към немската култура и обществено устройство, фундаментът на прословутото му германофилство. Александър Цанков се утвърждава като водещ български учен и унивеситетски преподавател. През става професор по политикономия, ректор е на СУ през 1919 - 1920 г., а за големите си научни постижения е избран за академик през 1935 г. Автор е на редица важни и основополагащи научни трудове - “Македонският въпрос и Балканският съюз” (1906), “Войната на народите. Икономическа студия” (1916), “Политическа икономия” (1931), “Капитализъм и комунизъм”(1933), “Трите стопански системи. Капитализъм, комунизъм, националсоциализъм” (1942). В емиграция написва две ценни мемоарни книги - “Моето време”(1949) и “България в бурно време”(1954).
ПОЛИТИЧЕСКА ДЕЙНОСТ
1. В Българската работническа социалдемократическа партия /БРСДП/
По същото време започва и политическата му дейност. Става член ва БРСДП, а след разцеплението й на 6 юли 1903 г. минава на страната на широките социалисти /БРСДП - широки социалисти/ 4 години по-късно, където видна фигура е неговият брат Асен Цанков.
Възгледите му еволюират през годините - от привърженик на Маркс, той става съратник на Янко Сакъзов, а след 1922 г. постепенно оформя своя самобитен политико - икономически модел на страната ни, съчетаващ елементи на социалната справедливост и държавно регулирания капитализъм. Като цяло одобрява засилената държавна намеса в икономиката. Цанков се обявява за създаване на „върховен стопански комитет“, който да изготвя стопански планове, и за национализация на определени икономически сфери. Той заявява, че „социализмът трябва да стане по необходимост малко буржоазен, а буржоазията, малко социалистическа“.
2. Създава Народния сговор
Цанков следи процесите след вземането на властта от Стамболийски на 22 май 1920 г., разбира, че БЗНС е тръгнал към курс на дългогодишна дружбашка диктатура, някакъв местен вариант на болшевишката власт в Русия и на 15 март 1922 г. е инициатор на създаването на Народния сговор, който оглавява след убийството на председателя му Александър Греков на 21 май 1922 г., застрелян от дружбашки агенти. Изграждането на подобна силна мегаструктура е свързана и с много трудности. Александър Цанков разчита на потенциала на старите съглашенофилски партии, но 2 техните лидери - и когато са в затвора, вкарани там като виновни за народната катастрофа след референдума на 19 ноември 1922 г., и след като са освободени от Цанков на 27 юни 1923 г. - трудно се примиряват друг да води бащина дружина в лицето на военни и безпартийни. Особено арогантно се държи с Александър Цанков лидерът на ДП Александър Малинов, който след като научава, че на 10 август 1923 г. е създаден Демократическия сговор от Обединената народно-прогресивна партия, Демократическата партия, Радикалната партия и Народния сговор, инициира същия ден с писмо до ЦБ на ДП разцепление както в нея, така и в току-що формирания сговор. Цанков обаче не унива.
3. Деветоюнския преврат 1923 г. – министър-председател
Съвместно с Военния съюз организира и провежда блестящо преврата на 9 юни 1923 г., сваляйки от власт земеделския вожд Александър Стамболийски. Въпреки изричното му желание животът на Стамболийски да бъде съхранен, за да бъде съден, поради самоуправството на
Славейко Василев на 14 юни с .г. е извършена кървавата вендета във вилата на селския вожд в Славовица.

Цанков разполага с благосклонния неутралитет на Комунистическата партия спрямо Деветоюнския преврат. Благодарение на организационния на Комунистическата партия- секретар Тодор Луканов, бързо е ликвидиран инцидентът в Плевен, начело с Асен Халачев, а с това е сломено и неосъщественото деветоюнско въстание. Разоръжени и арестувани членове на “Оранжевата гвардия” на Стамболийски
4. Потушаване на т.нар. Септемврийския бунт
След пристигането от Москва на Георги Димитров и Коларов екстремистките сили в БКП вземат връх и, пренебрегвайки аргументите на безспорните авторитети Благоев и Луканов, решават на 20 септември 1923 г. три дни по-късно да избухне т. н. Септемврийското въстание. Парадоксалното е, че то е потушено твърдо и безкомпромисно, с много кръв и жертви от бивши широки социалисти като Цанков и Димо Казасов. В своите мемоари “Бурни години”, излезли през 1949 г., когато и Цанков довършва своите в Аржентина, Димо Казасов лицемерно лее крокодилски сълзи за този класов конфликт, дал 5000 жертви, потушен с активното му съдействие на транспортен министър, от чийто кабинет правителството всъщност координира действията си срещу метежниците. От това взривоопасно време е добре да цитираме фрагмент от един прелюбопитен документ, излязъл като правителствено становище, но всъщност написан от Казасов. Става дума за Манифеста към българския народ от 26 септември 1923 г. и напечатан на следващия ден във вестника на широките социалисти “Народ”, на който Димо Казасов е главен редактор. В него се казва дословно следното: “Организаторите на метежа не са ликвидирани. Те не паднаха! Те дезертираха. Те се изпокриха като окаяни пъзльовци и днес просят снизхождение от правителството за неизкупимото си престъпление.”Истината е, че главните виновници за започналата гражданска война - Димитров и Коларов - се измъкват към Ниш по предварително подготвен канал над село Чипровци на 28 септември и още на 2 октомври бързат да напишат своето прословуто Отворено писмо до работниците и селяните в България.
5. Отново Министър-председател на правителството на Демократичният сговор след парламентарните избори ноември 1923 г.
У нас обаче по това време се лекуват раните от гражданската война и успоредно с произнасяните присъди на заловените борци за работническо-селска власт се провеждат и избори за НСна 18 ноември 1923 г., спечелени убедително с цели 172 мандата от Демократическия сговор.
- ВЪТРЕШНА ПОЛИТИКА
Правителстовото на Цанков е вече легитимирано и бърза на 4 януари 1924 г. да прокара Закона за защита на държавата. Прибягва и до добре познатите хватки от близкото минало - забранява БКП и сродните й организации, но позволява на Работническата партия, а тя е правоприемник на БКП, да участва в политическия живот в страната. През 1925 г. от крайно настроени дейци на БКП първо е убит на 14 април героят от войните и народен представител от Демократическия сговор ген. Константин Георгиев, след това задграничният център на комунистите, чрез Коста Янков, планира и провежда кървавия атентат в църквата “Света Неделя” на 16 април 1925 г. , при който загиват 149 души от националния ни елит, около 500 са ранени – сред тях е и Александър Цанков. Отговорът на правителството е безкомпромисен. На 20 април е обявено военно положение, съдилищата работят по бързата процедура, а от т. н. неотговорни фактори загиват такива видни опозиционери като интелектуалците Сергей Румянцев, Христо Ясенов, Петко Д. Петков, Харалампи Стоянов, Гео Милев… В своя реч след „априлските събития“ в 1925 той заявява: " Аз отговарям само на въпроса: запазихме ли държавата? Да!
Аз съжалявам за жертвите, които се дадоха, но нас не ни смущава никоя сянка. Ние сме чисти в своята съвест. Нас и историята ще оправдае."
След издълбаната за кратко кървава бразда между народ и управници, започва стабилизиране на капитализма у нас.

Икономиката ни постепенно преодолява следвоенната криза. Цанков укрепва лева и с политиката си на протекционизъм стимулира производството. Той не забравя своя политически произход и създава фондовете за безработица, трудови злополуки и болести, модернизира трудовото законодателство и отпуска кредити за преодоляването на продоволствената и жилищна криза. Като просветен министър Александър Цанков обръща специално внимание на стройно изградената и безупречно функционираща система на средното образование у нас.
- ВЪНШНА ПОЛИТИКА
Във външната си политика правителството му се придържа към клаузите на Ньойския мирен договор, но същевременно се стреми да разкъса изолацията на страната ни и да подобри отношенията й с нейните съседи. Във външнополитически план, правителството на Цанков е в практическа изолация. Съседните балкански държави и покровителстващите ги Велики сили се опасяват, че то ще се стреми към реваншистка политика. Югославската армия се съсредоточава на границата с България, Югославия дава убежище на бягащите от репресиите комунисти и земеделци. Цанков признава сключената от Стамболийски Нишка спогодба в опит да намали напрежението, но Белградпродължава да дава подкрепа за нелегалната българска опозиция.
Близки връзки Цанков демонстрира единствено с режима на Мусолини в Италия. Мусолини лично обещава да сътрудничи при облекчаването на репарационните плащания по Ньойския договор. В подобряване на междусъседските отношения правителството постига определени успехи. На 4 септември 1924 г. подписва споразумение с Гърция, с което се признава българското население в Егейска Македония. Под натиска на Белград обаче Атина се отказва от договореностите и на 19 октомври 1925 г. правителството на Пангалос дори предизвиква пограничен конфликт, нареждайки на войските си да окупират Петрич. Намесата на Англия, Франция и Италия и декларацията на Цанков, че стриктно се спазва Ньойския договор, предотвратяват интервенцията. Ден преди инцидента, на 18 октомври 1925 г. е сключен и Договор за приятелство с Турция, но цената е прекалено висока - премахва се възможността българските бежанци от Източна Тракия да се завърнат по родните си места, а имотите им стават собственост на турската държава.
Острата обществена реакция срещу това решение принуждава наследилият го премиер Андрей Ляпчев повече от половин година да отлага ратификацията на договора. Самият Цанков посещава Обществото на народите и гостува в Белград и Букурещ между края на декември 1924 и началото на януари 1925 г.

6. След оставката 1925 г. - създава партия Народно социално движение
Настроенията срещу него нарастват в края на 1925 г. и на 4 януари 1926 г. той подава оставка, предавайки властта на другия безспорен водач на Сговора -Андрей Ляпчев. Александър Цанков, който е депутат между 1923 и 1934 г. и от 1938 до 1944 г. сменя министерската банка с тази на парламентарен председател. От 15 май 1930 до 29 юни 1931 г. е отново просветен министър в кабинета на Ляпчев. Цанков инициира разцеплението на Демократическия сговор от Буров и на първия му конгрес на 16 май 1932 г. в кино “Роял” създава своя структура, станала основата на Народното социално движение. Това движение набира голяма популярност и може би е щяло да спечели властта в страната, ако на 19 май 1934 г. вместо предвидения му конгрес не се осъществява от звенарите прочутият преврат, който на 14 юни забранява всички политически партии, вкл. и Цанковата. Александър Цанков напомня за себе си на 12 април 1935 г. с известния си призив да се пази честта на монарха, а военните да не се месят повече в политическия ни живот и да се приберат в казармите, който отправя само 3 дни след завръщането си от 8 дневното си заточение на остров “Света Анастасия, съвместно с Кимон Георгиев, което и става повод за свалянето на правителството на ген. Пенчо Златев на 21 април с. г., тъй като за акцията си не е информирало двореца.
На изборите за 24 ОНС на 27 март 1938 г. Цанков е избран отново за депутат, вадейки необичаен късмет, да не влезе в противоборство със стария си противник Малинов, починал седмица преди това. В парламента - 24 и 25 ОНС, като цяло подкрепя правителствената политика, но се противопоставя на депортирането на българските евреи.
7. Председател на задграничното национално правителство в Австрия.
На 2 септември 1944 г. напуска страната и възглавява задграничното национално правителство в Австрия, след като опитът му за преврат през август се проваля. Необяснимо е, защо в мемоарите си не говори нищо за тази си дейност и за емисиите на радио “Донау”, в които има и призиви за създаване на български военен корпус в състава на Вермахта по подобие на ген. Власов. Народният съд на 1 февруари 1945 г. задочно го осъжда на смърт като депутат в 25 ОНС. Отнема му се и званието “академик”, възстановено едва на 16 октомври 1991 г. В меморната си книга “Моето време” пише с тревога за бъдещето на България. Изгонен е от Австрия през 1949 г. и следващите 10 години живее в Буенос Айрес, където умира на 80 години на 27 юли 1959 г. Борис Цветанов смята, че е отровен от агент на ДС. Това обаче трябва да се подплати с убедителни доказателства. Този изтъкнат български политически деец е знаел отмъстителната сила на комунистите, затова винаги се е движел с охрана, вкл. от немска овчарка, странно е да се допусне, че в Аржентина ще има пробив в охранителната система и ще си отиде нелепо като цар Борис Трети. Вероятно умира от естествена смърт, след като е свършил всичко, за което е бил преодопределен на тази земя.
ПОГРЕШНО СМЯТАН ЗА ПРЕДСТАВИТЕЛ НА ФАШИЗМА У НАС
Въпреки че на 2 декември 1936 г. е приет на специална среща в берлинската райхсканцелария от националсоциалиста Адолф Хитлер, все пак неговите възгледи се разминават с основни пунктове на фашистката идеология:
1. Цанков държи на монархията, въпреки големите си разочарования от цар Борис Трети; *Фашизмът е за република.
2. Твърд привърженик е на парламентарно - демократичната система, чиято основа е плурализмът и многопартийността, и е за адекватно функциониращо Народно събрание. *Фашизмът е за тоталитарна еднопартийна държава.
Той не е антисемит и в акцията на 17 март 1943 г. се подписва в протестното писмо срещу депортирането на българските евреи в лагерите на смъртта. *Въпреки че самият Мусолини е срещу антисемитизма, под натиска на Хитлер се приема т.нар. Расов манифест - свалят италианското гражданство от евреите в страната и с него и съответните позиции и професии. Расовите закони обявяват италианците за част от арийската раса и забраняват сексуални контакти или бракове между италианци и тези, които се смятат за „нисша раса“, основно евреи и африканци.Хитлер е разочарован от липсата на антисемитизъм у Мусолини. Мусолини и армията в окупираните райони открито опонират на германските усилия да се депортират италиански евреи в нацистките лагери.

Ползван материал: Борислав Гърдев , преподавател по история и теория на киното във Великотърновския университет