ГОРНОСЕЛЦИ В СТАРИ СНИМКИ И СПОМЕНИ – ЕДНА ПОКЪРТИТЕЛНА ИСТОРИЯ ОТ ИГОР ЛОРЖЕВ

/по спомени на Комня – седемгодишна при отвличането й/

При едно от нападенията на Хаджи Селим в Горно юбриерен на 10.07.1913 г., били откраднати реколтата и добитъка на селото. Редовната турска войска /270 войници и 1 офицер/, която се е намирала в Горно юбриерен, изпратена да въдворява реда си затваряла очите, а понякога и войници вземали участие в безчинствата.
На 10.09.1913 г. турската войска в Горно юбриерен получава заповед да се насочи към с. Каратепе /Черни рид/. Напускайки селото турците вземат със себе си всички запаси от жито и едрия добитък. Междувременно по време на Междусъюзническата война турците са превзели Одрин и на 13.09.1913 г. същата редовна турска войска се връща в селото, подкрепена от кавалерия, като в селото първо нахлува башибозукът. Поводът за нападението е, че хората от селото са помогнали на четата на Стефан Караколев, минала през селото на път за селата Каратепе /Черни рид/и Папазкьой /Попско/. Горно юбриерен е обградено от всички страни от турски башибозук и редовна войска. Селото е в тревога. Всеки както може бяга към с. Деведере /Камилски дол/, за свободна България /стара България/. Бягат и всички българи от околните села. Горите около река Арда са пълни с хора от селата Горно юбриерен, Покрован, Хухла и др. Редовната войска, която е напуснала селото се връща заедно с турска кавалерия и стигнала до местността „Инджирлипазлака” /близо до селото/.
Тодор Мариновски, който е съсед на Стоян Ангелиев, последен напуска селото по пътя за „Дълбокото” дере. Не очаква да чуе и види хора, но стигайки до къщата на Стоян Ангелиев чува, че се бие мляко в бурило за масло. Отклонява се към къщата и извиква: „Стояне, ти тука ли си още? Турската кавалерия е на „Инджирли пазлака”. Идват да ни изколят. Цялото село е избягало”. Стоян скача веднага в къщи при жена си Мария и й казва, да вземе бебето и да бягат след него, защото турците идват. Взима един хляб, слага го в торбата, хваща за ръка дъщеря си Комня и побягва навън. Мария с бебето Димитър тръгва да бяга след него по пътя за м. „Каратопрака” и „Дълбокото” дере. В това време селото е запалено от четирите страни. Преди Стоян и Мария да излязат на открито, пътя им препречва един турски кавалерист с насочена пушка и думите: „Дур бе гяур” /”Стой бе невернико”/. Стоян поглежда жена си и извиква: „Скачайте във фендека”, а сам той вече е във въздуха над дълбокия фендек, зейнал пред тях. Чува се изстрел, но никой не е улучен. Турчинът ги преследва с коня, но поради неравния терен, не успява да ги настигне. Стоян настойчиво нарежда на жена си и децата как да го следват, но дъщеря им Комня изостава и жена му иска да й помогне. Тогава Стоян казва на Мария: „Ти искаш всички да ни убие. Остави Комня сама да се спасява”. Така Комня е изоставена при водопада „Скоката” на „Дълбокото” дере от родителите си. Стоян се спира на една теснина, където водата изтича от издълбания кръгъл дълбок вир, сред мраморната заоблена стена и преминава на другия бряг. Помага на жена си с бебето и тя минава реката. Турчинът се отказва от преследването и дръпва юздата на коня си в посока на село Долно юбриерен.
Комня се опитва и тя като родителите си да прескочи реката, но се подхлъзва и пада във вира. Дрехите й я задържат на повърхността и тя след продължителна борба успява да се добере до стеснението, където успява да се изтегли от другата страна на реката. Детето се разплаква. Родителите й са побягнали в гъстата и висока дъбова гора, а започнало да се стъмнява. Страхува се от тъмното и че е самичка, но умората си казва думата и тя седнала да почива до един храст. В този момент чува човешки стъпки. Поглежда по посока на стъпките и вижда една баба с разпокъсани дрехи, разчорлена да върви към нея. Успяла да я познае –била баба Мариновска /майката на Тодор Мариновски/. Бабата познла Комня и пита: „Какво правиш сама тука чедо”? Момичето отговаря: „Нашите ме изоставиха”.
Баба Мариновска завръщайки се в селото намира бабата на Комня – баба Ангелийца и й разказва за детето.
А в това време изоставеното в гората дете дълго плаче, но накрая успява да заспи и се събужда от викове и говор на жени. И Комня е спасена.
В селото след опожаряването останали едва двадесетина по-здрави къщи. Бабите омитали от къща на къща остатъци от брашно и месели питки, за да нахранят децата.
На 14.09.1913 г. Комня сяда с другите деца да закуси. Навън се чува турски говор и по стълбите се чуват стъпки. Всички изтръпват – в стаята влизат добре облечени и въоръжени със саби и пищови турци. Това бил Махмуд Мухтар, командващ 3-ти анадолски корпус през Балканската война и адютантът му. Командващият оглежда всички деца и се насочва към Комня, хваща я през кръста, повдига я нависоко и я понася към адютанта си. Подавайки му я, казва да я изнесе навън. Баба й се опитва да я издърпа от него, да си я вземе. Вайка се, какво ще каже на сина си, като се върне. Махмуд Мухтар и отговаря, да му каже, че я е взел за своя дъщеря. Започва разправия, писъци, плач. Нарежда на всички да останат в стаята и излиза навън към конете, които са вързани за Бучанкината църница – при Сухата чешма. Бабата на Комня върви след тях, плаче и моли да й върнат детето. Махмуд се обръща, хваща се за дръжката на сабята и й нарежда: „Или се връщай, или ще ти отсека главата”! Бабата остава насред пътя вкаменена от ужас. Турците яхват конете. Махмуд поема Комня, пришпорва коня си към с. Покрован, на път за Ортакьой /Ивайловград/.
В Ортакьой спират пред едноетажната бяла къща на гъркинята Жишовица, която знае български език. Командващият Махмуд Мухтар й нарежда да гледа Комня като свое дете, казва й, че след седмица ще дойде лично да си я вземе. И действително – в уреченото време той пристига с един каруцар арменец и адютанта си. Дава Комня на каруцара. Арменецът му казва, че ще го чака в 18 часа пред вратата на черквата „Свети Георги” в Одрин. Махмуд пристига в уреченото време с адютанта си и една българка – баба Мария. Пред входа на черквата Комня е предадена на баба Мария, на която и е заръчано да я гледа и пази две седмици, когато ще дойде да я вземе.
На 05.10.1913 г. Комня се събужда във влака от Одрин за Истанбул., в луксозно купе, цялото в бяло. Вътре са Мухтар с адютанта и са наредени много лакомства – локум, симид, бонбони, стафиди, портокали, сусамки и др. Махмуд я подканва да яде. Комня след време разказва: „Бях примамена от лакомствата, опитах от всичко и заспах сладък сън”. На разсъмване влака спира на Оцетна гара в квартал Саркази, Истанбул. На перона ги посреща турчин, който ги извежда на ул. „Орду”, където ги чака файтон. Кочияшът е облечен в червено кадифе, а файтонът се понася по калдъръмената улица на стария Истанбул. Отиват в зимния дворец „Топкапъ”, където спират до една бяла двуетажна къща с много зеленина, цветя и алеи. Влизат в къщата – в една голяма стая. Махмуд разпорежда на един евнух и в стаят влизат няколко жени и две деца – момиче и момче. Комня не знае турски и не разбира какво си говорят, но по-късно разбира, че е казал на персонала да се отнасят с нея, като с негово дете и че от този ден, тя вече е негово дете. Две хубави млади жени й казват, че те ще отговарят за отглеждането и възпитанието й. Махмуд напуска стаята, а младите жени завеждат Комня в една обзаведена стая с две големи и едно средно голямо легло, маса, 3 стола, гардероб, библиотека, шкафчета и други вещи. Първото нещо което правят е, да я изкъпят и преоблекат в техни дрехи /шалвари и забрадка/, след което отиват на закуска в друга голяма стая с дълга маса и много столове. След закуската започва запознаването на момичето с къщата и двора. Комня не разбира говора, но се досеща от жестове и знаци, които й правят двете жени. Другите деца не я приемат и непрекъснато й казват, че тя не е тяхно сестриче. В удобно време я преобличат в по-хубави дрехи, къносват ноктите й и я водят на гости, театър, хиподрума, джамии, църквата „Света София”, Босфора, Златния рог и други места и забележителности в Истанбул. В рамките на 9 месеца Комня забравя българския език и започва да говори само на турски език.
Междувременно на 16-ти септември 1913 г. се подписва Цариградския договор за приключването на войната. Според него трябва да се освободят и върнат всички български деца. За целта турското външно министерство урежда 5 салона в Истанбул, в които задължително да се излагат по списък и в определено време българчета.
Стоян Ангелиев – бащата на Комня взел от къщи турски златни лири и заминал да търси детето си, като започва да плаща на баба Жишовица, арменския колар, баба Мария и в Истанбул, за да открие салона в който е изложено детето. Когато отива в салона, Комня я няма, няма я и в списъка на изложените деца. Тогава отива в Руското консулство и разказва, че Турция не спазва Цариградския договор. Руският консул иска среща с турския министър-председател – Кемал паша. Пашата уверява консула, че лично ще застави Махмуд Мухтар паша да изложи момичето в големия приемен салон на Султана в летния дворец на Босфора, сутринта в 8 часа на следващия ден. На другата сутрин бащата отива с представител на руския консул. Посреща ги представител на турското външно министерство, отговорник за салона. Влизат в салона откъм мъжкия вход. Децата изправени викат на турски: „Истимем баба” /”Не искам татко”/. Комисията оглежда залата, а Стоян посочва с пръст детето си Комня, която също вика, че не иска баща. В това време Стоян се запътва към нея и когато я приближава, тя го познава, сепва се, спира да вика, че не иска баща – когато той е до нея. Тя извиква: „Баба” и се хвърля на шията му в прегръдка. Тогава представителят на руското консулство казва: „Какво по-добро доказателство, че са баща и дете”? Турският представител се разпорежда за предаване на детето на бащата. Стоян хваща детето си за ръчичка, благодари на представителя и напуска големия салон на двореца през голямото мраморно стълбище. Отиват на парахода, за да пристигнат в пристанището Еминеню. В парахода му прилошава от всичкото това вълнение и припада; след кратко време пристигат в пристанището. От там по улица „Кенеди” /”Крайбрежна”/ отиват на гара Сиркези и хващат влака за Одрин. От Одрин пеша стигат до с. Сива река, Свиленградско. Преспиват в свои роднини, които ги нахранват с печени листа от лапад, тъй като нямало брашно за хляб. На другия ден през селата Мезек, Куртален /Вълче поле/, Дъбовец /Хамзач/ и Ибабук /Ставри Димитрово/, стигат до Долно Юбриерен. Тук вече живеят българи от Горно юбриерен. Стоян е изнемощял и не може да продължи. Остава в роднини, а Комня придружена от баба Мариновска се прибира в къщи. Пред къщата им в Горно Юбриерен бабата пита момичето: „Чия е тази къща”, а то отговаря на турски: „Нашата е”. Комня разбира български, когато й говорят, но не може да говори български и отговоря на само на турски. Посрещат я всички близки и постепенно започва ежедневния й живот със семейството.