Кои са тронките, какво знаем или не знаем за тях и какво казват етнографите.
Легенди за Тронките
Една легендата разказва: Когато цар Петър пътувал за Цариград, минавайки през Странджанско-Сакарския регион, бил впечатлен от красотата на местните девойки. Скоро след това се разчуло как царят възхитен разказвал, че красотата на жените в този край била достойна да краси трона му. И оттогава им излязло името „Тронки”.
ТРОНКИ се наричали жителите на ямболско, на юг от ЕРКЕСИЯТА /запазен и до ден днешен пограничен окоп между България и Византия, който започва от Черно и стига до Бяло море/. Това е областта Загоре, дарена на Кан Тервел от безносия Юстениан. Впоследствие земите на юг от ЕРКЕСИЯТА преминават в състава на българската държава и българските канове. После царе им казват следното: „Вие няма да плащате царски десятък, вие сте хора на трона и от вас се иска, ако има заплаха от юг, а тя все оттам основно е била, да влизате в бой и да задържате нахлуващите, докато се подведат основните войски на България от север.” Затова и жените по нашия край като царски хора започват да носят т.н. тронски коронки и шлейфе на главите си, а на сукманите да пришиват т.н. ПЕРАЛКИ – нещо подобно на униформите на римските командири.
Предполага се, че от този край са взимали яки, смели и безстрашни мъже за бойци във войната с Троя – Троянската война. Много от тях не се завърнали, а на завърналите се им викали Троянци и Тронки.
Друго предание от по ново време гласи, че когато княз Фердинанд станал цар, поискал да си изберат красива народна носия за да направят литография, която да популяризира сред народа него и царицата. Били им представени народни носии от всички региони на България, но княгиня Елеонора избрала носията от елховския край. Тази носия най много и се харесала, защото на пазвата и отдолу сукманите били обшити със сърма и красиви бродерии. „Тази носия е достойна за трона” – възкликнала новата царица. Фердинанд и Елеонора сядат на трона облечени в носията от нашия край ( виждал съм глинена кана с литографията им), а носията била наречена тронска – т.е. – достойна за трона. А хората които пък носели тази носия – тронки.
Някой пък, коментират с усмивка така наречения „тронкски” харакер – хора които са твърдоглави, инатливи и с тях на глава не се излиза.
Странджанско-сакарският край е разположен предимно във равнинни и хълмисти местности и землища. От тук винаги са минавали важни пътища както за Одрин и Цариград, така и за вътрешността на страната. Тези пътища са били ползвани и от завоеватели и от разбойници. Трудно биха оцелели хората по тези земи ако характера им не беше твърд.
А какво казват етнографите за тронките.
Група села в района на Странджа и отчасти в Ямболско и Елховско са известни с названието тронки, тронковци. Тя граничи на запад с рупската област, като обхваща селата по горното течение на р. Факийска и продължава на юг до Лозенград (дн. гр. Къркларели в Турция). Значителна част от жителите на самия Лозенград също се е числяла към тронското население, заедно със селата Пейчова махала, Ефеклер, Кабаклия, Ковчас, Горна канара, Долна канара, Българско Кадиево, Коджа тарла, Тастепе, Раклица, Каракоч и др., в някои от които са живели и рупци. Тронкските села днес са разположени основно в планинската част на община Средец – Момина църква, Факия, Кирово, Голямо Буково, Горно и Долно Ябълково, Караджово, Проход, Поляна, Сливово, Тагарево. Тронски са и селата Голямо крушево, Горска поляна, Болярово, Вълчи извор, Ружица, Голямо Шарково, Малко Шарково, Воден, Стралджа в Ямболско.
За названието на тази група население се приема най-често версията, че то произлиза от думата „тронка”, „тро“, „троа“ (т.е. диалектен израз за „малко”) („дай ми тронка ляб”), която се употребява в района. Според Ст. Младенов тя е лексикален македонизъм. Тронките не са старо местно население за посочените региони, а се заселват тук в първите векове на османското господство (ХVІ в.) от западните български земи (Кюстендилско, Софийско, Ихтиманско). Диалектолозите говорят за факийско-грудовска говорна група, чиито носители, въпреки ранното си преселване от западните български райони в югоизточните, са живели доста обособено, консервирайки езика и редица други черти в културното си развитие.
Според автори като С. Табаков и Г. П. Аянов голяма част от населението на Западните покрайнини и Моравско била преселена в Одринско и Странджа. Още от ХV в. се срещат сведения за насилствено разместване на население от запад на изток – българи от Пирот и Ниш били изпращани в Тракия, Странджа и Анадола. За тях е характерен т. нар. „ке”-говор (частицата за бъдеще време е „ке”).
Българският историк Хр. Гандев пише, че същите села са проучвани от Мария Велева. Според нея местният женски сукман е някакъв старинен вариант, който не се среща в останалите околни села. В шевичната украса се използва т. нар. „цепен бод”, който е типичен за Западна България и не се използва в другите села. Не по-малко специфично е и местното женско забраждане „прябър”. То представлява двуплата бяла кърпа с втъкани, предимно червени геометрични мотиви, характерно за младите омъжени жени. Терминът „кошуля”, който се използва за обозначаване на ризата в говора на тронките, също е локализиран само сред тях и отново сочи западнобългарски особености. Интересен диференциращ белег се съдържа и в названието на шевичния елемент тронче, с който местното население свързва произхода на своето локално прозвище – тронки.
Главният поминък на тронките в миналото е земеделието, за което благоприятстват и природо-географските условия в района. Второстепенно значение имат овцевъдството и говедовъдството. В района на Лозенград особено значение има и лозарството.
Литература
1. Аянов, Г. П. Българи в Южна Странджа и съседните области. – Известия на Народен музей, т. I. Бургас, 1950.
2. Български диалектен атлас. T. 1. Югоизточна България. Ч. II. Статии. Коментари. Показалци. София, 1964.
3. Български диалектен атлас. Т. 2. Североизточна България. София, 1966.
4. Гандев, Хр. Българската народност през XV в. Демографско и етнографско изследване. София, 1988.
5. М. Младенов. Названия и прозвища на групи българско население (образувани по техни говорни особености). – Известия на Института за български език, кн. XII, 1965, 199-222.
6. Черкезова, М., Ст. Райчевски. Историческа и етнографска характеристика на Странджа от средата на XIX до началото на XX в. – В: Странджа. Материална и духовна култура. София, 966, 7-22.
