https://www.facebook.com/Алтъна-разказва-350837408645946/
– Йове, от мен да помниш, че хубавите ябълки се
ядат много бавно, в тишина, та да им усетиш магията! И само хубави работи да си представяш, докато
ги ядеш, трябва. И аз ти нося нещичко: прясно сиренце, бито масло и гърненце със сладко къпиново. Откога го глася за тебе! Хайде да идем при майка ти, та
и тя да хапне! Хем сладко, хем блажно с масълцето.
Рада честичко идваше в тая къща. Хем на щерка си нещо ще помогне, хем някоя мъдрост ще каже.
Алтъна не всякога приемаше съвет, но все пак се
вслушваше в думите ѝ, а Йова, която растеше мълчалива, попиваше жадно туй, що излизаше от устата
бабина. И този път Димитровица не измени на себе
си и заразказва:
– Едно време играехме на прескочи кобила и челик,
а лятос, в най-голямата жега, влизахме в Малка Арда
и дърпахме пълните кошове с риба. Кога стомасите
ни огладнееха, ошмулвахме чуждите джанки. Деца…
едно през друго късахме, смеехме се, сбирахме в скута си краден плод, с лепкави пръсти замръквахме.
Детска работа… И да се скарахме за нещо, сръднята ни дълго не траеше. Една зарзала ни сдобряваше. Нас, селянчетата, от мънинки на труд ни учеха.
Я вода да донесем, я леща да отребим, я яйцата от по-
лога да приберем, я вълна да чепкаме… Тъй растяхме
и ни се услаждаше коматът. Но по-честити, по-весели бяхме от гражданчетата. Градските деца по-друго
играеха. Топки и кукли им купуваха и книжки с шарени картинки. По градски тертип, ама все едно под капак растяха. Вардеха ги да се не изцапат, да се не ударят, да ги не ужули слънце. Не дай си боже в одаята
пчела да влети. Майките им се спущаха да я пъдят, да
им не ухапе рожбите. Пък и тя живинка е. От Господа е предвидена да се множи. На празник дребни пари
им даваха, че и на сладкарница ги водеха. После богаташките мамини щерки гергеф ги учеха да шият. А
има ли нещо по-гиздаво от нашенската шевица? Писана, везана, да прославя чак ръката женска.
Алтъна слагаше дърва на огъня и завърташе втората тава с ябълки. Видно беше, че шета припряно и
умът ѝ е другаде.
– Калино, дойдох да ви видя, а ти пак работата редиш. Един път не съм те видяла да почиваш. И Йова
тъй учиш, чувам, като тебе да е.
– Добър ден, мамо! Тъй е редно. Момата от малка
на труд да навикне. Решила съм всичко, що умея, да
ѝ покажа, та да умее и тя да преде, да тъче, софра да
слага и своя рожба да гледа.
– Работата не пресилвай! Ще я свършиш наполовина или не тъй, както си трябва. Сетне ще излезе,
че нащураво си се мъчила. Тъй знам аз още от мойта
майка. А за Йова хубаво си наумила, ама карай поспокойно, да ѝ не убиеш мерака!
– С работа си залъгвам мъката, мамо. Инак, ако
скръстя ръце и ноги, не спирам да мисля за Дойчина. И сърцето ми бие с все сила, ще речеш, че съм
дивеч, от ловец подгонен.
– В една къща работата никогаж не свършва. Я
тури чай да пийнем! Мъката ти едва ли мож да плува, в чай да я удавим. Ама спусни след билките и
шепа борови връхчета, че скоро ще захладнее, а болестите само туй и чакат, че са от мравките повече!
Младата невеста бързо сложи чайничето на огъня и водата скоро закъкри весело. Лечебните треви заклокочиха и изпълниха одаята с ухание. После
Алтъна подаде по чаша ароматен чай на Йова и на
майка си, седна до тях и рече:
Из “ Обич“, Ивелина Радионова
