Последните дни на Солунската Българска гимназия и заточение на о.Трикери
„До 16 юни всички ученици получиха училищните си свидетелства и почти всички си заминаха. Още от зори на 17 юни сядам в учителската стая да пиша като началник на пансиона рапорта си до директора. Към два часа вече подписвам го, готов съм да го поднеса на г.директора. Излизам от стаята и чувам по двора бързи стъпки и говор. Златков и Шатев приказват нещо на бай Мицо, питат го за войниците. Нещо лошо става в града, добавят колегите още запъхтяни, гръцки патрул се движи, агенти по ресторантите арестуват българи. Събрани всички, стоим, смутени сме, озадачени. Минута-две след това, грабвам сламената си гарсонетка, искам да видя положението в града. На улицата съм, в ръце разтворен френски вестник „Ендепандант“. Вървя бавно, оглеждам се, виждам усилен гръцки патраул по улица „Сабри паша“, с бърз ход отива в северна посока. Гражданите пък някак смутени, кепенците се спускат на някои магазини. На централната улица понамръщено възбуден гръцки патраул кара трима със смачкани фуражки невъоръжени български войници, единият с окървавено лице. Гражданите търговци като подплашени, говорят тревожно, махат ръце. Усилвам хода си. Завивам на десно и срещу мене колона гръцки войници, въоръжени под строй в усилен ход бързат към запад. Вървя с разтворения вестник и завивам на юг по улицата за гимназията ни. Виждам гръцки войници, въоръжени влизат в двора на къщата откъм източната страна на гимназията ни.
Пред входната желязна врата на гимназията съм. Влизам си, напътвам се към стълбището. От излизането до завръщането ми в гимназията, гръцки войскови части заели къщите от източната и западната страна на гимназията и пансиона, картечница били монтирали. Явно станало, че ще нападнат гимназията ни. Чуват се единични пушечни гърмежи в града, зачестяват. Събрани всички, обмисляме какво да се прави. Началникът на българския войнишки пост казва, че ще изпълнява заповедта и войнишкия си дълг до край – няма да допусне гръцки войник в охраняващия му обект. Всеки от тях тримата вече е заел позицията си…
Неочакван пушечен залп към двора ни от насрещната източна къща. Мигновено лягаме по корем на земята и допълзяваме зад основите на откритото мраморно стълбище. Втор залп от същото място. Пълзешком се домъкваме в трапезарията. Стрелбата зачести. засили се по зданието. Стъклата от прозорците на парчета шумно хвърчат, падат, мазилката от стените се кърти, сипе се. Прахоляк е запълнил трапезарията. При пушечната и картечна стрелба из града, още и на топовни гърмежи, всеки по свой начин, с думи, охкания, закани, гняв, от време на време изразява душевното си състояние. Тътнежите от артилерията се сливат с непрекъсваните пушечни и картечни гърмежи. И в това време ясно до стената ни чува се тропот на група войници и команда: Емброс педя! Напред момчета! Удари се чуват по желязната врата, отсечени пушечни гърмежи и веднага стон – „о,о,мана му“. Явно е, че Ранко с няколкото изстрела е ранил или повалил някои от нападателите…Не се мина много време и откъм двора ни долитат думите: „Българи, предайте се!“…Мълчим. Мъчително напрежение у всички ни. След малко по-силно: „Чувате ли, българи, предайте се, войската ви е пленена.“…
Подреждат ни набързо по двама. Шатев и аз сме начело на колоната. Подкарват ни към главната, крайбрежната улица, в западна посока. Натам преди малко по нея караха под конвой голяма група обезоръжени български войници, пленници – „ехмалоти“. И нас карат натам не само като „ехмалоти“ – пленници, но и като „комитаджидес“-комити!…Завиваме към пристанището. По кея тичат въоръжени гръцки войници. Тичат към параходите до кея. На кея пред парахода „Мариета Рали“ сме. Настаняват в парахода пленените български войници и офицери и задигнатите граждани-българи. На палубата сме. Пред нас в краката зее дупка…на къде?! Шатев пред мене стои, а аз зад него пред дупката. Войникът гневно, кръвнишко, ударва го с приклада на пушката по главата, кръв потече по лицето му. Павле залитва. Озлобеният войник силно с приклада го блъсва в зеещата дупка и Павлето не се видя. Обърна се към мене, изви приклада си, бутва ме и аз се катурвам в зеещата черна дупка. До Павлето от левата му страна седнал с клюмнала глава, нищо не говорещ, друг човек, оказва се секретарят на българската църковно-училищна Солунска община, секретар и на митрополията, Христо Батанджиев. Но вечерта през дупката в трюмчето се натикват гневно още 50-55 души българи, Солунски граждани. В тремчето и дишането е невъзможно. А горещина, жега, жажда, възмущения, закани, проклятия, охкания!…Шурбанов, секретарят на мъжката реална гимназия, е в несвес. След полунощ почувствуваме, че нещо се строполи. Виждам долу паднал човек с обляно лице в кръв и пяна. Батанджиев е…Узнахме, че управляващият Солунската българска епархия архимандрит Евлоги бил хвърлен в морето…
В тесен залив се движи параходът – от дясно висок скалист бряг, от ляво – малък, низък трихълмист, каменлив остров, тук таме с маслинени дървета и шубраци. Параходът изви на ляво, доближи се до източния бряг на острова. Да, ясно е, тук, на този остров ще ни свалят. Спущат лодките. Охраната гръцки войници са вече на брега, заемат местата си. По острова не се виждат никакви хора…Поименен списък при спущането на острова нито за войниците, нито за нас гърците не направиха. Само ни преброиха. Отегляме се нагоре по стръмното, но накъде?…С Павлето, Златков и Иван търсим земя под скала и дънера на маслинено дърво един до други или наблизо да намерим място за спане под открито, ни постилка, ни покривка. Близко до нас се устройват и няколко млади момчета, едното блядо без няколко предни зъби и други 3-4 негови другари. Оказва се, че са ученици от мъжката гимназия, едва запазили живота си в пансиона на гимназията, където били нападнати като нас. Гърците убили другаря им Илия Лютвиев от Прилеп и Димитър Велев от Скопие, като на абитуриента Петър Колищърков избили предните зъби. Разправяше това със насълзени очи абитуриентът Кирил Лазаров, висок на ръст, блед и много добър момък от Кавадарци, с него бе и брат му, по-малък от него…
На третия ден групата ни се увеличи, пристигна друг параход. Отдалече гледаме на брега слезли от различна възраст нови комитаджии…След 2-3 дни наред с други продукти за кухнята ни дават консервирано говеждо месо в тенекиени кутии от Русия. Стоварват още български пленници войници и „комитаджии“ българи от Енидже Вардар, Гюменджа, Гевгели, Костур, Лерин…
Всички пленници ни преместват в западната част на острова. Тя не е тъй стръмна и скалиста…Не се минаха много дни от настаняването ни в западната част на острова и пламна остра гастрическа болест. Много души от цивилните, главно с мъчителни страдания, изгубиха живота си там. Първа жертва на тази болест стана началникът на откритата в Солун българска телеграфо-пощенска станция през войната г-н Николов, тих по нрав, мил човек. След него се заредиха много и от цивилните и от войниците. При напущането ни на падината, източната й част бе осеяна цяла с гробове. Там е и гробът на дядо Васил Мончев, който след продължително и мъчително боледуване се бе превърнал на сянка и угасна…Не искам да премълча ужасното положение и състояние на кроткия, скромен, добродушен основен учител, струва ми се от с.Бугариево, Георги Петров. Върлуващата гастрическа болест го е повалила била в един шубрак. Бедният, едвам го познах – с полуотворени замъглени очи, бледо-синьо лице, изпокъсани дрехи, цял в нечистотии, накацали по него мухи, а по полуоголените изранени бедра малки червейчета пъплят. Гърчи се, в агония е. Докато ида и дойда до него с водица, мъртав е. Тежки, много тежки кошмарни дни и нощи се изживяха при това положение на острова…
В едно такъво напрегнато състояние, измежду пленниците войници се разнесе вестта за съставяне на списъци за освобождаването им от плен и връщането им в България. Дойде параход за българските войници пленници и с тях параходът отпътува за България. След неколко дни идва втори параход, заминаха с него останалите пленници войници. Мъчително е душевното ни състояние и телесно сме изтощени. Смъртта всеки ден коси живота на някого. Към средата на ноември сме…Когато дойде параходът, всички бързаме, помагаме си да се качим. В парахода сме вече, на брой около 150 души…“
https://www.solunbg.org/…/spomeni/311-karayanev-atanas.html…
