Ямболската крепост – първата и една от малкото оказали сериозна съпротива на османците
Автори: Петър Петров, Цветан Ревански
Ямболската крепост възниква на полуострова на река Тунджа като част от византийската отбранителна система през периода 971 г. – 1049 г. Тогава България пада под византийска власт. Според холандския специалист по османистика професор Махиел Кийл, тя обхваща площ от 4 хектара с население 1200-1400 души, а в друг труд посочва 3 хектара с население 1500 души.
Според Стефан Бакърджиев по данни от съвременна техника тя обхваща около 3,4 хектара. Дали е имало предградия не се знае.
Византийските автори я описват като много хубава крепост между Балкана и Странджа. Като крепост на границата между България и Византия много често тя преминава в ръцете на българи и византийци.
След битката при Русокастро между цар Иван Александър и Андроник III на 18 юли 1332 г., византийците напускат завзетите области и градовете между Тунджа и Черно море, в това число и тогавашният Дъбилин, отново влизат в границите на българската държава.
През 1356 г. в града е поставен надпис, който гласи: „В дните на благоверния цар Иван Александър, синът на брат му Михаил-Господин Шишман постави този стълб при Дъбилин в лято 6865 (1356 г.). Който го разруши, да е проклет от Бога и от 318-те богоносни отци!“.
Този Михаил-Господин Шишман – племенник на Иван Александър, е бил управник на Ямбол по това време. За същия се твърди от ямболски учител, че в народния фолклор е възпят не цар Иван Шишман, а именно Михаил Шишман и то заради героичната отбрана на Ямбол.
В началото на 1373 г. ордите на Тимурташ бей превземат Елхово и в ранната пролет достигат крепостта Дъбилин. Обсадата започва през пролетта и продължава през цялото лято. Защитниците на Ямболската крепост я бранят упорито.
Ето как турският хронист ходжа Саадедин описва тази обсада: „Тимурташ бей без бавене се отправил към Ямболу. Осланяйки се на яките крепостни стени, нейният заинатен и злобен владетел (тогавашния владетел на Ямбол се смята, че е роднина на Иван Александър) тръгнал по пътя на съпротивата и разкола, та се затворил в крепостта си. Когато пукнала пролетта, прославените воини се разположили в подножието и се вкопали в бойна позиция. Вестоносци им били изпращаните нагоре стрели и гранитни гюлета, а посланието им – грохотът на мечовете. Ревът на бойните им барабани отеквал сред скалисти зъбери и огласявал величието на исляма, а вопълът на тръбите им се извивал, за да покани безпомощния ветрогонец към пропастта на гибелта. Най-после жалката тълпа негодници видяла превъзходството на газиите и муджахидините и разбрала, че трябва да предаде крепостта и се приготвила да се покори. Поради просташката си надменност, обаче, неверниците решили да се съпротивляват още няколко дни. И тогава мекият пролетен въздух се сгорещил и превърнал в пещ вътрешността на крепостта, а огнени обсадители спрели дъха им и им взели здравето. Настъпилата горещина, която развалила храната и водата /виното/ им, ги принудила да се предадат”. /Преводът е на Мария Калицин/.
Османският хронист е принуден да признае, че градът капитулира едва след избухналата епидемия.
В крепостта на мястото на сегашния физкултурен салон на ПТГ „Иван Райнов“ е имало църква, името на която не се знае. Легендите разказват, че, когато турците нахлули за пръв път в нея, ограбили църковната утвар, подиграли се с иконите и ги изгорили на огън сред църквата. В това време, когато се разположили около огъня да се греят, вратите се затворили в голяма сила, някои останали вътре и измрели от глад. Всички усилия да отворят вратата били напразни. Господ ги наказал за светотатството, заключава народното предание. Дълги години след това старите жени палили свещи на мястото на църквата.
След падането на крепостта населението било разпръснато – едни били убити, други заробени, трети превърнати в войнугани (помощна войска на османската армия, която настанили в сегашния квартал Каргона). От запазен италиански документ се вижда, че в град Кандия на о-в Крит е продадена българка Мария от селището Диамбол.
Войските на Тимурташ спират по-нататъшните си завоевания след превземането на Ямбол през 1373 г. и се завръщат в Адрианопол. Причината за това са многобройните жертви, дадени от османците.
Героичната и продължителната защита на ямболското население срещу турските завоеватели е една от най-ярките страници от историята на града през Средновековието. Тя представлява достоен пример за това как трябва да се брани родната земя.
Литература:
- Иван Джурелов и Петър Петров, „Ямбол древен и млад, весел град“ 2007 г.
- Петър Петров Разказ за миналото на Ямбол 2019 г.
- Махиел Кийл „Хора и селища в България през османския период“ 2005 г.
