ЩЕ ОЦЕЛЕЕМ И БЕЗ БЪЛГАРИЯ РАЙНА МАНДЖУКОВА

Преди повече от 20 години един банатски българин ми каза нещо, от което много ме заболя. Бях току що постъпила в Агенцията за българите в чужбина, когато ме изпратиха в комантировка в Банат, на празника на Стар Бешенов. Годината бе 1993, тъкмо-тъкмо България беше започнала истински да опознава сънародниците си в близките и далечни страни, започна да работи създадената предната година агенция за българите в чужбина, влезе в сила ПМС 103… Изобщо очертаваше се един сериозен интерес към българите в чужбина от страа на държавата. И на фона на този оптимизъм изведнъж чух: „Оцелели сме без България 300 години, ще оцелеем и още 300…“ Няма да коментирам повода, предизвикал тежките думи. Дори не съм много сигурна и дали го помня. Но помня болката, която усетих

Болката беше двойна. От една страна, стана ми обидно, че ето, България толкова прави, опитва се, а среща неблагодарност. От друга обаче разбирах, че в конкретния случай бешеновци имат право, и че аз, като българка от една друга чужбина, не само че мога да ги разбера, но и съм солидарна с тях.

И болката остана.

Аз продължих да работя в агенцията и дълги години се идентифицирах с българската държава, с нейната политика за българите по света. Много често съм заявявала, че тази политика трябва следва преди всичко интересите на България, повтаряла съм, че не е уместно да се търси в тези взаимоотношения кой на кого е длъжен. Но усещането за кръстопът, за разпъване между тук и там, между ние (България) и ние (българите в чужбина) се връщаше всеки път, когато разбирах, че не така трябва се случва едно или друго, не по този начин трябва да реагира България, че грешките, които допускаме, се дължат на прословутите и изтъркани до скъсване „липса на координация между институциите“, „отсъствие на държавна политика (стратегия, доктрина)“, но най-често – на елементарно непознаване на общностите или конкретните ситуации.

И всеки път се сещах за думите на възрастния банатски българин и се молех да не ги чуя пак.

Но ги чух отново. Този път в Унгария. От лидера на българската общност там, млад, образован, успял да консолидира общността и търсещ пълноценни, изградени на партньорство взаимоотношения с България. А България не можа да намери средства за да запази 100-годишното българско училище. После ги чух и от българите в Чехия, на които „майка-България“ отне Дома…

И все пак не вярвах, че някога ще ми се иска аз самата да ги произнеса и то по отношение на моята Бесарабия.

Но ето че дойде, изглежда, и този момент. За пореден път България вместо да изпише вежди, на път е да извади очи.

Говоря за… (Всъщност, в момента полагам сериозни усилия да не използвам прилагателни – никакви! Ама никакви...) Говоря за реакцията на българския Парламент на административната реформа в Украйна.

Впрочем, дори не за това. Защото за мен нещата са пределно ясни. Аз зная къде е на крушката опашка. Ясно ми е кой е инициаторът „проблемът“ да бъде разискван в българските коридори на властта, на кого е изгодно това и защо имено тези хора и политически партии го подкрепят. Точно затова не съм се включвала в никакви дискусии във ФБ и съм избягвала да коментирам някъде другаде. В крайна сметка българскиите парламентаристи, подкрепили декларацията, ще се успокоят с чувството за изпълнен патриотичен дълг и всичко ще приключи. И затова нямам никакво, ама никакво желание да коментирам самата декларация. Мога само да се срамувам за нея…

От друга страна обаче информационните ми канали продължават да преливат от материали по темата. Авторитетни български телевизии, вестници и интернет-платформи продължават да разчепкват темата, повтаряйки при това едни и същи неверни факти, и да демонстрират незнание и нежелание да знаят как стоят нещата всъщност.

Колеги журналисти! За толкова години, за толкова ходения в Бесарабия (да, защото вие сте ходили там, за разлика, например от българския посланик в Киев, който не е!) не разбрахте ли, че Болградския район е български. За каква подмяна на националния състав и асимилиране говорите? На колкото и в каквата и да е конфигурация да се преформатира, той пак ще си остане български. На каквито и да е административни единици да бъде разделен, българите пак ще са мнозинство! Отвори ли някой поне Уикипедия да напише Болградски район. Ще ви излезе всичко – население, езици, национален състав на района. При това статията е на български. Защо никой не мисли, докато пише? Защо никой не пита? За да угодим на властта? Или не, по-скоро ето най-накрая можем да покажем какви патриоти сме и колко милеем за нашите сънародници в Бесарабия, които лошата Украйна притеснява. Сега ще види тя – няма да я пуснем в Европейския съюз! Боже…

Но ако сме толкова патриоти, защо никой в България не отрази изявлението на друга група представители на същия този Болградски район начело с Viktor Kurtev, учредител на неправителствената организация Центр за развитието на Бесарабия, които подкрепят реформата и смятат, че тя положително ще се отрази не само на икномическото развитие на селата им, но и в културно отношение? Те не са ли бесарабски българи? Тяхното мнение не е ли важно за България?
Ако сте толкова патриоти, защо никъде в материалите няма и думичка за българите извън Болградския район? Моето село е в Измаилския район, съседният, но за разлика от Болградския, българските села са само 6 и са разположени така, че в момента са в различни общини. Ако има опасения за размиване на българското, то е за тези села, за селата в Саратския, Арцизския, Тарутинския райони, където действително в една ОТГ попадат български, украински, руски, молдовски села. Но нашата смела журналистика и подгряваната от нея будна фейсбук-общественост нямат никаква представа за това. Преписахме прес-релийза на Народното събрания и се чувстваме горди. И както винаги, изобщо не ни интересуват самите бесарабските българи. Важното е да има атрактивно заглавие, скандално съдъжание, а може и размахване на пръст (е не мога да се сдържа: в един от коментарите във ФБ един изтъкнат журналист подчерта че „ако Украина иска да влезе в Европейския съюз, трябва да спазва правилата“ ).

А бесарабските българи в Бесарабия четат в интернет (да, да, нищо че са бедни и нещастни и от време на време някой в България инициира някаква акция как да ги спасим, преселвайки ги в запустелия севеозапад или в Странджа, въпреки това, представете си, те също имат интернет) колко сме загрижени и как самоотвержено парламентът на България се застъпва за съдбата им и си задават все същите въпроси за образованието в България, за българското гражданство, за културното сътрудничесто и много други, които все остават без отговор.

И си казват „200 години сме оцелели без България, ще оцелеем и следващите двеста“.

И аз съм убедена, че ще оцелят. И бесарабските, и банатските и българите в Унгария и в Чехия. Но без България.