Литература църковно-византийска]
Литературата, която се разви у българите, е първата и обща литература на цялото православно славянство. Тук се явяват най-старите писателя на тоя език, комуто дават название старославянски и който и до днес остава за църковен език на православните славяни.
След смъртта на Методий в Моравия († 885) преследването на учениците му от страна на немско-римското духовенство принуди ги да се оттеглят в България, гдето тяхната деятелност стана начало на широкото развитие на старославянската литература. Заедно със своите учители, те са известни под названието св. седмочисленици (у българите, „Седмопочетни“): освен Кирил и Методий в това число са били: Климент, Горазд, Наум, Ангелар и Сава. Най-деятелен от тези ученици беше Климент. Цар-Симеоновият век беше „златен век“ за българската писменост. Сам Симеон бе възпитан в Цариград и получи даже названието половин-грък заради голямата му византийска ученост; в Цариград той стана ревностен християнски книжовник. Той покровителствуваше новото просвещение на своя народ, предизвикваше богословски трудове, преводи от гръцки и т.н., и т.н.; неговите съвременници, както напр. съставителят на изкусния Симеонов (Светославов) „Изборник“, му плетат похвали, натруфени по византийски. Не без основа е забелязано, че в преводите, станали по негово поръчване, се вижда не случаен, а с намерение направен избор и че той, според както се види, желаеше широко да присади гръцкото образование в България. Той при всичките си господарствени работи не само сам намираше време да се занимава с преводи; но събра около себе си цял кръг от образовани хора, и според свидетелството на едного от тях „изпълнил с книги своите палати„. Зарад това Симеоновото време беше особено благоприятно и за утвърдяването на християнството, и за разпространението на писмеността: тогава й биде турено здраво основание…
Учениците на Кирил и Методий, които бягаха в България, действуваха повечето като разпространители на християнството, и тяхната памет се е спазила и до последно време, особено в югозападния български край (т.е. в западна Македония).
Сам цар Симеон, както казахме, се занимаваше с литературни трудове. Нему приписват превода на обширното събрание словата на Иван Златоуст (на брой до 135), под название „Златоструй“ (най-старият списък от ХІІ в.), макар той по всяка вероятност и да не го е сам или всичките само той превел.
Климент, наричан в заглавията на неговите съчинения „Славянски епископ“ е бил епископ Величский и е оставил много свои съчинения, но те за жалост до сега още не са напълно издадени и изследвани († 916). Те са повечето проповеди, похвални слова на светиите, и, според както мислят, жития на славянските Апостоли (тъй наречените „Панонски жития„) и похвални слова пак на същите. Неговата деятелност още не е напълно разяснена, и някои учени (напр. Голубински) се съмняват даже дали действително той е бил ученик на Кирил и Методий.
На Горазд, един от св. седмочисленици, Шафарик приписва (намира за възможно да се припише) Панонското житие на Методий. За него са известни само някои отзиви, че бил много учен мъж, съвършено добре знаял езиците гръцки и славянски и бил най-пръв сътрудник на Методий.
Друг плодовит писател в Симеоново време е бил Йоан, известен под името „екзарх български„. Нему принадлежат: преводът на Дамаскиновото богословие под название „Небеса„; „Шестодневът„, който съдържа тълкувание на първите глави от Моисей за създанието на света; преводът на гръцката граматика на Дамаскина, приспособен към славянския език; преводът на Дамаскиновата Диалектика или философия, а най-сетне няколко поучителни слова. У Йоан – очевидно преобладават учени стремления. Шестодневът („шестоденье, съписано Iоанном презвитером ексархом от св. Василiя, Iоана и Сеурияна и Аристотел философа инех“) е съставен по византийките източници и образци: на Василий Велики, Йоан Златоуст, Севериян Гевалски и съвършено спазва тяхната манера (вкус, кроеж); екзархът споменава и езическите гръцки мъдреци напр. Платон, Аристотел, Θалес, Диоген и т.н., и т.н., само заради това да изобличи техните лъжливи езически понятия за предмета, когото те излагат. В предисловието на тая книга, Йоан се обръща към цар Симеон; в началото на шестото слово той описва великолепието на царските палати и на храмовете и величието на самия цар.
Към църковното поучение се отнасят и трудовете на епископа Константин, когото тоже причисляват в числото на учениците на Кирил и Методий и на деятелите в Симеоновия век. Той е превел проповедите на Атанасий Александрийски против арианите, поученията на Златоуст и т.н. със свои собствени притурки, и най-сетне е написал още и молитва в стихове, гдето между другото се говори и за кръщението на славянското племе – това е първият в славянската писменост паметник от изкуствена поезия.
Да споменем още и монаха Храбър, на когото статията „О писменах“ (сетне стана класическа за старите буквари и е най-старото свидетелство за изнамирането и характера на най-старата азбука: Храбър писал в това време, когато „били още живи хората, които са виждали Кирил и Методий“, следоват[елно] в X столетие.
Имало е без съмнение и други писатели и преводачи; имената им ние не знаем, но като резултати от техните трудове, освен поменатите, останали са и други многочислени преводи от съчиненията на църковните отци, които трябва да се отнесат към тази най-стара епоха на българската литература: те са се и спазили отчасти в твърде старите списъци. Тъй към X-ХІІ век трябва да се отнесат преводите на поученията на Йоан Златоусти, Григорий Богослов, Ефрем Сирин, Кирил Йерусалимски, Теодор Студит, Лествицата на Йоан Лествичника, „пандектата“ или поучителните слова на Антиох, тълкуванията на псалтира – приписвани на Атанасий Александрийски, някои други тълкувания на разни книги от св. Писание; преводите на „Пролога“ или сборник от кратки жития на светии, и преводите на някои отделни и пространни жития.
Освен собствено църковните поучителни книги, в тая литература се явяват и друг вид произведения. Както в трудовете на Йоана Екзарха се виждат намерение да усвои на българската писменост научно съдържание, тъй за същото свидетелствува и прочутия Симеонов „Сборник“ (преписан сетне в 1073 г. за руския княз Святослав и известен под името на същия княз), който съдържа в себе си „сбор от многих отец в кратце сложен, на памят и на готов ответ“, гдето се намират извлечения от св. отци, а тъй също и сведения по разните клонове на тогавашното знание.
По-нататък тук срещаме цял отдел исторически книги, именно цял ред преведени византийски хронографи (в изчислението на които ние малко ще излезем от пределите на стария период). Такава е хрониката на Йоан Малала „Изложение за годините на света“; славянският текст не е впрочем чист превод на гръцкия първообраз, особена компилация (съчинение от откъсъци из разни други съчинения), гдето Малала е допълнен от други източници; допълненията съставляват Палея, или история на Ветхия Завет, и Александрия, или баснословната история за Александра Македонски. За преводач на Малала обикновено считали презвитера Григорий, но неговото име стои в това място на компилацията, гдето съвсем няма текста на Малала, и указването на неговия труд може по право да се отнесе към ветхо-заветните допълнения. Но преводът по всяка вероятност принадлежи на Симеоновия век, и в ХІІ в. от него веч се ползували руските летописци. Още повече се отразили в руската летопис хрониката на Георги Амартол. Тя имала два различни старославянски превода: единият от българска редакция („Временник впросте“ и пр.), другия от сръбска („Летовник вкратце“ и пр.); първата послужила като един от източниците на старата руска тъй наречена Несторова летопис, и мислят, че самият неин превод е станал не в България, а в Русия. Отношението на самите редакции на Амартол е таквоз, щото главният техен изследовател Ундолский предположил за тях два различни гръцки оригинала и различавал „Георгия Грешника“ (Амартола) в българската редакция, от „Григория Калугера“ в сръбската.
Окончателното разяснение на това нещо се затруднява с това, че [на] славянски Амартол, както и Малала остават до сега още неиздадени. Не е издаден също още един български превод на гръцкия хронист Константин Манасий, който впрочем принадлежи на среднобългарски период, именно на половината на ХІV в.1 На юг била преведена и хрониката на Симеон Метафраст: „Съписанiе мvра от бытiя и летовник“. В компилацията от Малала се намират доста големи откъсъци от Йосиф Флавий, които дават право да се предполага, че тоя историк тоже рано се е появил в славянския превод. Сетне и кратката хронология на Никифор (напечатана при издаването на руските летописи)2.
По-нататък да споменем и за другите явления на българската литература, които също трябва или могат да се отнесат към най-стария период…
Но паметниците, които указахме тук, веч ни откриват историческото значение на българската литература като господстваща литература на православното славянство в стария период. На което племе специално и да принадлежи. старославянският език, на българите неотемлено принадлежи историческата заслуга за основанието върху тоя език, тази литература, която нацяло премина у сърбите и русите и им достави готова подпорка за развитието на тяхната собствена писменост. Тая връзка се утвърди за много векове; произведенията на старобългарските писатели вардеха своето значение във всичкия стар период на православно-славянската литература; езикът стана на общ литературен език, като се видоизменяваше, разбира се, в звуковете и формите си под влиянието на местните наречия, но като спазваше същевременно и общата основа.
А доколко е голямо историческото значение на съдържанието на тая литература, може да се види от следующите думи на един от най-добрите съвременни познаватели на старославянската литература, Ягич:
ако за византийците почти едногласно припознават това добро, че те са били прилежни компилатори на умствените съкровища на своите прадеди, то на техните славянски ученици – ако някога в Европа добият понятие за тяхната средновековна литература, без съмнение със същата охота ще им отдадат поне тази смирена похвала, загдето те са били прилежни преводачи на византийската ученост.
И наистина, освен латинската, няма друга европейска литература, която би могла еднакво със старославянската (т.е. старославянската със своите български, сръбски, и руски клонове) да покаже в твърде стария превод всичкия грамаден за нас от Библейско-богословско-Литургическите произведения на християнските гърци. Ако оставим настрана съвременното оценение на тия произведения и живо си представим въззренията на тогавашните времена, според които нямало по-свещено занятие, освен това, то никой не би могъл да откаже културното значение на тая преводна деятелност на славяните в средните векове. Разбира се, че от сегашна наша точка зрения, най-твърде охотно би отдали много богословски фолиянти за една тънка тетрадчица от средновековни – народни песни или от друго нещо подобно.
За общата история на литературата, изучванието на старославянската писменост има още и тоя особен интерес, че като ни предава византийската литература, тя спазва отзив и от друго едно движение, което ние не можем още да проследим по гръцките произведения, спазва (както ще видим по-нататък) паметници твърде интересни въобще за изучванието [на] общоевропейските средновековни легенди (народни предания).
Старите руски ръкописи от стария и особено от средния период, представляват едно множество паметници от поучения, повести, жития, апокрифи (книги, на които авторите не са известни), книжовно-народни предания, византийски историци, които или без съмнение са от български източник, или поне носят следи от южнославянско произхождение. Българските прототипи на тия произведения сега са твърде редки, защото българските ръкописи са се губили в бедствията на по-подирната българска история, или даже са нарочно изтребвани от гърците във време на турското покоряване; но руските списъци, които са ги спазили, дават ни възможност да съдим за разпространението на старобългарската литература по всичката област на старото православно славянство. Твърде малко знаем ние и хронологията на тия паметници, тъй щото тяхната история може да бъде определена само в общи черти. Характерът на старата и сетне [на] средната българска литература, както се веч вижда в първите писатели, беше църковно догматически, легендарен, исторически, във византийския смисъл. Това бяха повечето преводи от църковните гръцки писатели, а тъй също и собствени произведения в същата обща манера, която повечето пъти не ни дава възможност да се открият специалните народни черти на писателя. Църковният език, който се здраво утвърди след трудовете на първите български писатели, правеше тия произведения общодостъпни за всичките грамотни от славянското православие. Църковните сношения на русите с българите и със св. Гора, твърде близкото съседство на сърбите с българите утвърдиха между тях разменяванието на ръкописите. Атон (св. Гора) играеше твърде важна роля в тая литературна зависимост.
Всеки православен славянски народ си имаше там свой манастир (Зограф – български, Хилендар – сръбски, Пантелеймон – руски); тези манастири бяха предмет на благочестиви странствувания, събираха много архиви, подаръци и приношения и вземаха деятелно участие в литературното движение; тук се събираха и преписваха голямо множество ръкописи – от там се разнасяха по разните славянски земи; Атон имаше няколко свои писатели. Отпосле, когато паднаха и двете господарства: българското и сръбското, и тяхната литература дойде до краен упадък, тук продължаваха да съществуват макар и слаби предания за древността (миналото), и както някога, книгите отиваха от славянския юг на север, тъй сега пак дохождаха тук стари и нови църковни книги от север (из Русия). На сръбските и българските писателя от средния период – справедливо забелязва един историк – вероятно много нещо им е било съвършено неизвестно, и това, което у тях (сръб. и бълг. писатели) е било преведено на няколко века, се е спазило до наше време само в руските списъци, или даже в самите оригинали, се е твърде рано преселило в Русия, и сега още може да се намери само там. Но колкото и забележителен да е тоя „разцвет“ на славянската литература в България, в нея още от самото начало се показаха две слаби страни, които сетне по същия начин се отразиха и в руската, и в сръбската по-слаба писмености.
