Как комунистите унищожиха Българската армия: Разгромът на българското офицерство след 9 септември 1944г.
Няма по-черна дата в най-новата история на България от 9 септември 1944. Датата, на която с помощта на съветската армия 17 часа след нахлуването є в България бе извършен преврат и властта бе заграбена от комунистите.
Тъмночервен мрак покри хубавата ни Родина, в който взеха надмощие най-низките човешки страсти – завист, отмъстителност, омраза, жестокост.
Комунистите знаеха, че войската, по-специално командният є състав и особено офицерският корпус, е най-опасният им враг. Но те въпреки че се страхуваха от него, не можеха, а знаеха и че не трябва да го ликвидират изцяло и веднага, тъй като нямаха кадри от свои съмишленици, с които да го заменят, за да водят войната, която обявиха на Германия. И изпратиха войската ни да се бие срещу германците, като гонеха три цели. Първо, да създадат престиж на комунистическото ръководство на държавата. Второ, на основание дейното ни участие във войната срещу Германия след нейното завършване България да бъде призната от победителите за съвоюваща страна. И третата цел, за момента може би най-важната – войската и нейните командири – офицерите, да бъдат пратени далеч от страната и да бъдат ангажирани в бойни действия, които да им отнемат възможността да реагират и да противодействат на комунистите, когато разчистват сметки с противниците си и налагат с терор властта си.
От поставените цели те постигнаха само тази – третата. Българският народ обаче плати скъпа цена – 34 548 убити и ранени млади хора и огромни финансови средства за тяхната безсмислена и безрезултатна така наречена Отечествена война.
Офицерите дадоха най-голям процент убити – два пъти по-голям от този на всички убити български воини в тази война. И това е най-голямото, но и най-скръбното, жестоко и кърваво доказателство за проявените от тях чувства на дълг и жертвоготовност.
И наистина, офицерите взеха участие във войната само защото Родината ги призова да є осигурят чрез нея статут на съвоюваща страна, колкото и малка да беше вероятността за това. И те откликнаха на този зов, независимо че Родината в момента се управляваше от комунисти.
Военният министър генерал Дамян Велчев направи опит да помогне на колегите си офицери, като издейства прословутото 4-о постановление на МС, с което се освобождаваха от отговорност за минали деяния офицерите, взели участие в Отечествената война. Но още със самото оповестяване на постановлението комунистическата партия се обяви против него, организира митинг и „по волята на народа“ то беше анулирано.
За да поставят офицерите под пълен свой контрол, а и за да назначат на платени длъжности привържениците си, комунистите създадоха във всички поделения от рота нагоре освен войнишки комитети и институцията „политически офицери“ с длъжност „помощник-командир“. Тяхната основна задача беше да шпионират строевите командири – офицерите, а също да следят настроенията сред войниците, за да може навреме да се откриват „вражески“ изказвания, действия и тенденции и да се вземат мерки срещу тях.
В голямото си мнозинство помощник-командирите бяха прости и озлобени хора, които поради невежеството и мнителността си бяха в постоянен конфликт с командирите си. Всяка заповед на командира, преди да бъде изпълнена, трябваше да бъде одобрена от тях. Това нарушаваше основния принцип във войската – единоначалието. Ето защо помощник-командирът или политическият офицер беше един вреден придатък, чуждо тяло във войската, което рушеше дисциплината и намаляваше боеспособността є.
Въпреки пречките и унизителните условия, при което беше поставено,
офицерството изпълни с достойнство дълга си
и изнесе на плещите си и тази т. нар. Отечествена война със своето умение, професионализъм, дисциплинираност и саможертва.
И какво получи в замяна?
Още в навечерието и в първите дни след 9 септември 1944 комунистите в цялата страна започнаха невиждани по своите размери, жестокост и отмъстителност погроми върху всички, които по какъвто и да е повод бяха предизвикали в миналото тяхното недоволство и завист или които в момента застрашаваха и представляваха потенциална опасност за тяхната власт.
Жертви на развихрилия се терор станаха повече от 30 хиляди души, избити по най-зверски начин само в първия месец и половина след злокобната дата.
При тези набези на комунистическите шайки в жилищата на жертвите се извършваха безсрамни обири под формата на обиски, а също и изнудвания на близките им за пари с лъжливи обещания за тяхното освобождаване.
Важен обект на тези акции бяха офицерите, от които за периода септември – ноември 1944 бяха арестувани 1050 души.
Между избитите бяха ген. Атанас Стефанов, командир на IV армия, застрелян в Луковит на улицата, ген. Петър Цанков, началник на Школата за запасни офицери, хвърлен от V етаж на Държавна сигурност.
Много показателен за безграничната жестокост и подлост, с която започна и се провеждаше унищожването на офицерството, беше случаят в Хасково.
Партизани и политически затворници от този край правят предложение на командира на Хасковския полк полковник Велико Маринов да се организира официално побратимяване между тях и войската. Основанията са, че досега изключителни обстоятелства са ги поставяли с оръжие в ръка един срещу друг, но новата народна власт иска да ги обедини и да ги поведе заедно срещу общия враг – фашизма.
Предложението е прието. Пред щаба на полка са построени партизани, войници и офицери. Очаква се идването на командира на полка. Но когато той излиза от щаба с група офицери, започва съвсем изненадващо стрелба с шмайзери, след което на плаца лежат труповете на командира полк. Маринов, на кап. Иван Чукурлиев, пор. Начо Гюлмезов и на още 6 души офицери и подофицери.
Денят е 13 септември 1944, 16 часа. Мисля, че всякакъв коментар е излишен.
Не е възможно да се опишат всички подобни случаи. Но заедно с тези единични своеволни акции комунистите изработиха подробна и по-продължителна програма за пълния разгром на заварения офицерски корпус, принадлежащите към който бяха наричани с омраза и злоба „царски“ или „фашистки“ офицери.
Дългосрочността на програмата се налагаше само от актуалната за тогавашния момент задача – започването на бойни действия срещу германците, за които комунистите нямаха никакви подготвени кадри, но и от необходимостта част от това предопределено за унищожаване офицерство да бъде оставено по-дълго време на служба, за да обучи техните кадри.
Разбира се, удължаването на процеса за ликвидиране на българските офицери съвсем не попречи на неговото неотклонно, стриктно и жестоко провеждане, което се извърши на няколко етапа.
След вандалските избивания без присъди беше поставена за изпълнение следващата точка от програмата – т. нар. народен съд, една напълно противоконституционна по правомощия и състав институция, която включваше пак убийства, затвор и материално ограбване, но вече постановени и оформени с някакви присъди.
Този съд осъди 292 офицери. Ето само някои от тях, получили смъртни присъди и екзекутирани:
Генерал княз Кирил Преславски – регент
Ген. Никола Михов – регент
Ген. Теодоси Даскалов – министър на войната
Ген. Трифон Трифонов – началник на щаба на войската
Ген. Никола Наков – командир на I армия
Офицерите от Щурмовото артилерийско отделение – командира майор Иван Стоянов, кап. Димитър Пангаров, пор. Димитър Церовски и много други.
Общо избити без съд и присъда бяха повече от 35 души.
След като през 1945 дейността на „народния съд“ беше прекратена, съдебните преследвания продължиха чрез обикновените съдилища. Много офицери бяха осъдени на дългогодишен затвор, а полк. Антон Кръстев – на смърт, по съдебните процеси за формиране на антикомунистически организации, известни като „Цар Крум“, „Военен съюз“ и „Неутрален офицер“. Тези процеси се използваха за масова разправа с офицерите. Само „Неутрален офицер“ включваше към 120 обвинени.
При планомерното провеждане на програмата за разгрома на офицерите най-голям брой от тях бяха засегнати от уволненията. Така например до края на т. нар. Отечествена война бяха уволнени 956 офицери. Най-масовите уволнения обаче бяха извършени през 1946 с мотивировките „за груби фашистки прояви“ и „в интерес на службата“. Те обхванаха 1887 офицери.
Крайно недостоен и унизителен беше начинът, по който уволненията ставаха достояние на засегнатите офицери: те научаваха за тях преди всичко от дългите списъци с имената им, отпечатани в органа на комунистическата партия в. „Работническо дело“. Едва доста по-късно им беше връчвана заповед за това по служебен път.
Последните единични остатъци от разгромения вече „царски“ офицерски корпус бяха уволнени през 1958.
Но програмата не приключи с тяхното уволнение. То не беше достатъчно. Те трябваше да бъдат смачкани и обезвредени и като граждани. Защото комунистите знаеха, че тези хора, възпитани в родолюбие, достойнство и почтеност, никога няма да възприемат техните нереални, неосъществими и безнравствени идеи и практики. И затова след уволнението им от войската много от тях бяха пратени в концентрационни лагери или изселвани от местожителствата им и въдворявани в малки градове и села с целите им семейства.
Така например само в концентрационния лагер „Белене“ през периода 1951-1953 имаше 92 офицери, между които ген. Иван Вълков – бивш министър на войната, ген. Васил Баларев, полковниците Игнат Младенов, Светослав Будинов, Георги Преславски, Димитър Младенов, Христо Бърдаров – адютант на НВ цар Борис III.
А изобщо преминалите през различните комунистически концлагери офицери възлизат на не по-малко от 300 души.*
Формални основания за жестоките мерки спрямо офицерите бяха шаблонните, голословни и недоказуеми обвинения, че са фашисти, врагове на народа и че говорят против властта. А истинските причини всъщност бяха да се съсипят те и семействата им, а жилищата им да бъдат дадени на „заслужили другари“.
Във всички тези случаи съвсем ясно личеше безчовечната тенденция – колкото е по-голяма личната таргедия на „царския“ офицер, толкова по-добре.
Когато такива офицери кандидатстваха за работа или за следване в университета, щом се разбереше какви са били, веднага получаваха категоричен отказ. Затова немалко от тях, за да могат да изхранят семействата си, бяха принудени да стават хамали, каруцари, строителни и земеделски работници или общи работници по производителни кооперации и заводи.
Изобщо, съвсем няма да е пресилено, ако се каже, че цялата програма за разгрома на българското офицерство след 9 септември 1944 се изпълняваше напълно според чудовищната максима на Сталин –
„има човек – има проблем, няма човек – няма проблем“
Затова „царските“ офицери бяха убивани, изтезавани, изпращани в концлагери, принуждавани на робски труд, изселвани, уволнявани.
На всички участници във войната и завършили средно образование беше дадено правото да следват без предварителен конкурсен изпит желана от тях специалност във висше учебно заведение. Това обстоятелство, придружено с много късмет, даде възможност на някои от уволнените да преодолеят политическите бариери, да завършат второ – цивилно висше образование и да станат ценени лекари, инженери, юристи, икономисти.
Но общото за уволнените офицери беше, че каквато и работа да извършваха, те се отличаваха със своята дисциплинираност, трудолюбие и акуратност. Така бяха научени.
Днешните български офицери нямат никакви или много оскъдни сведения за служебния живот и човешката трагедия на своите предшественици, а тези сведения в повечето случаи са получени от политически пристрастни източници. Ето защо би било много желателно те да научат цялата истина не само за съдбата на своите колеги от недалечното минало, но и за този богат на поуки период от историята на Българската войска. Така връзката между минало и настояще ще се закрепи и заякне, за да може по образувания мост на приемственост да се насочат и предават и на бъдещите поколения офицери родолюбивите и морални традиции в Българската войска.
А тази много важна задача може да бъде достойно изпълнена от днешните офицери, които в голямото си мнозинство са искрено деполитизирани, демократично настроени и много добре подготвени военни специалисти.
Реформата, която успешно се провежда сега в Българската армия, има за цел да я освободи от всички несвойствени за нея функции и задачи, да редуцира числения є състав до оптималния размер и да увеличи още повече боеспособността є, за да бъде тя напълно в състояние да се справя с всякакви предизвикателства и да защитава целостта и независимостта на държавата.
С оглед на всичко това особено препоръчително е, ако в раздела на реформата, която засяга образователните програми на военните училища, се обърне изключително сериозно внимание на нравствено-възпитателното въздействие, за да може тези училища да бъдат генератори не само на отлични знания и умения, но в още по-голяма степен и на най-ценните човешки и воински добродетели – родолюбие, достойнство, чувство за дълг и отговорност, доблест, жертвоготовност.#
*Общият брой на офицерите от ВНВУ в Българската войска към септември 1944 беше 2804 души, при мирновременен състав на войската приблизително 120 000 души.
Любомир Банковски
с