Огнян Минчев*

Нека сме наясно – заслужаваме подигравките, които получаваме. Ние много добре знаем какъв е приносът на първата българска държава (която доста източници по история наричат „първа българска империя“) за приемането делото на Кирил и Методий и за създаването на средновековната култура, написана на кирилица. Тази култура, която занесе Благата вест и на изток, и на север и на запад. Тази култура, чийто език цивилизова угрофинските варвари на Скития и ги съхрани – донякъде – от поглъщане в редиците на Ордата. Култура, от която много векове по-късно покълна класическата руска литература. Знаем – трябва да знаем, че сме дали светлина на света. Какво повече от това? Какво друго ни е нужно, за да познаваме себе си, миналото си, върху което да проектираме възходите и паденията си? Защо ни е необходимо да се гневим на дребно, че някой си на североизток не бил признавал нашите заслуги? Е какво от това, че не ги признава? Това срам за нас ли е или за самия него? Това, че някой се отрича от получената благодат – това обедняване на дарителя ли е или

обедняване – обнищяване на отрицателя?

В Русия живее велик народ, с велика държава и велико самочувствие. Тези хора не могат да ни простят, че след като ни яздиха по един брутален начин в продължение на половин век ние все пак пожелахме да възвърнем свободата си на избор. Приеха като лична обида факта, че се смятаме за принадлежащи към Европа, а не към Евразия. Въпреки, че сме на границата между двете и разбираме до известна степен и едните, и другите. Възползваха се от раненото ни самочувствие на уязвена нация, от разделението ни на „русофили“ и „русофоби“, породено именно от битието ни на граница. За пореден път ни ограбиха брутално с помощта на нашите „олигарси“, пуснали срещу рушвети монополите на Газпром и Лукоил. Наложиха драконовски мита на нашите стоки за да могат да ни изнудват. Напълниха ефира и мрежата с клевети за нашата „мизерия под управлението на Европа и НАТО“.

Глупаво е да се ловим на това хоро – на хорото на унизителния български комплекс за малоценност пред Русия, създаден целенасочено от Азиатския департамент като огледален негативен образ на великодържавния руски комплекс за превъзходство.

Комплексът ни за малоценност се реализира в два еднакво неразумни модуса

Първият – модусът на себеунижаващото се „русофилство“, модусът на полуидиота – братушка, който гледа на Север с малоумно преклонение. Вторият – модусът на яростното „русофобство“, което изригна и на 24 май в гняв срещу поредното пренебрежение на Големия брат към нашите собствени заслуги. Е защо? Какво ни интересува, че ни пренебрегват? Имаме в наследство уникалната култура на старото българско царство. Имаме в наследство светлината, която сме дали на света. Никой не може да ни ги вземе. Оставете „мъртвите да погребват своите мъртви“ – в Москва, в РКИЦ-София и навсякъде другаде. Ние трябва да вървим по своя път, по пътя на собственото си достойнство и със съзнанието за това, което сме били и можем да бъдем. Ако на някого му е весело да се упражнява в подигравателна пошлост – моля! Какво ни засяга нас това. Никой не може да те обиди или унизи – ако ти самият не го допуснеш и не го поискаш.