Струва ли ви се, че в работата си се сблъсквате с все по-некомпетентни хора? Че колкото по-невеж е някой, толкова по-гласовит и напорист е? Че знанията и експертизата се ценят по-малко от всякога? Че в политиката, медиите, обществения живот, културата и пр. има все повече случайни хора, които не притежават необходимата компетентност, умения и качества? Е, напълно сте прави. Имаме проблем, при това системен и глобален.

Това, че хората не знаят много неща, не е новина. Но вече живеем в свят, в който невежеството се приема за достойнство. Да отхвърлиш експертното мение е равносилно на това да демонстрираш независимостта си от дискредитираните елити, пише професорът по национална сигурност Том Никълс в статия за списание „Форин афеърс“ (Никълс е автор на книгата „Смъртта на експертизата“). Принципните и информирани аргументи са знак за интелектуално здраве и жизнеспособна демокрация, но те вече са заменени от гневни крясъци, отбелязва професор Никълс. Проблемът вече се осъзнава от мнозина изследователи в глобален мащаб. Учените вече алармираха, че наблюдаваме тревожна липса на критично мислене, която образователните системи не просто не запълват, а възпитават.

Въпреки общоприетото мнение, че виновници за тази огромна промяна са новите технологии, в частност новите медии и социалните мрежи, те не са причината, а само катализатор и амплификатор на по-дълбоки и по-отдавнашни процеси – възможността всеки да се информира за секунди и да се изкаже публично за още толкова създава илюзията за заличаване на границата между тези, които наистина знаят и тези, които си мислят, че знаят. Със сигурност, сред причините за бума на невежеството е главоломно нарастващата комплексност на съвременния живот, с която хората не могат да се справят и това им създава чувство на несигурност, тревожност, объркване и гняв. А хората не обичат подобни чувства и правят всичко възможно, за да ги отхвърлят.

Известен е ефектъкт на Дънинг-Крюгер в психологията, според който некомпетентността сама по себе си пречи на човек да я осъзвае. Т.е. глупавият няма как да разбере, че е глупав. Доказано е, че повечето хора оценяват самите себе си по-високо, отколкото биха ги оценили останалите.  На повечето хора им липсва качество, наречено „метазнание“ (по Том Никълс) – , т.е. знанието за собственото знание, сбособността да оцениш реалистично спсобностите си и да познаваш собствените си граници. В крайна сметка, доказано е, че най-малко компетентните хора най- малко осъзнават, че не са прави, най-малко способни са да научат каквото и да било, за да компенсират невежеството си, но за сметка на това са готови на всичко, за да го прикрият.

Отгоре на всичко, психологията отдавна е установила, че хората са склонни да отхвърлят информацията, която противоречи на мненията и нагласите им. В комбинация с невежеството, склонността на хората да подбират информацията, която потвърждава мненията им и това ги кара да се чувстват прави, е благодатна почва за бума на фалшиви новини и конспиративни теории. Които са необорими, защото който се опита да ги оспори с рационални аргументи, напрактика ги легитимира и влиза в схемата им, отбелязва професор Никълс.

В оправдание на нарастващото недоверие към „експертите“ (разбирани като хора със специализирани знания и умения в определена област) трябва да признаем, че да минаваш експерт днес е далеч по-лесно отпреди 30, че дори 20 години, например. Широкият достъп до образование (което принципно не е лошо нещо) даде възможност на мнозина да се сдобият с дипломи, зад които не винаги стои реално знание. А в медиатизирания свят е по-важно не какво е всъщност, а как изглежда и колко се харесва. Медиите бълват псевдоексперти по всякакви въпроси и по този начин едновременно компрометират експертността и удовлетворяват желанието на зрителя да потвърди собствените си убеждения във всички случаи – щом те дават по телевизора, значи знаеш и значи си прав, а щом и аз, зрителят, мисля по същия начин, значи и аз съм прав. А ако не мисля така – това ме прави независимо мислещ, значи още по-прав. Тънката разлика между правото на мнение като гражданин и правото на експертно мнение, от гледна точка на специализираното знание в определена област, е ключова, но уви – отдавна премината. Но както отбелязва професор Никълс, демокрацията означава равенство пред закона и равни политически права, а не означава равенство на мненията, независимо от аргументите, които ги подкрепят.

Неговата тревога, както и на всички, алармирали за проблема, не е просто академичен плач по изгубения престиж на знаещите. Критичното мислене и рационалните дебати са кръвоносната система на демокрацията – без тях да е просто куха форма, процедура. Която може лесно да се корумпира и да се обърне срещу собствената си същност. Как граждани, които не знаят, не искат да знаят и отказват да чуят, правят информиран избор? Как изобщо информираният избор е възможен, когато в публичните дебати рационални аргументи са заменени с „гневни крясъци“? Как сме сигурни, че така избраните представители имат знанията и компетентностите, които се очакват от тях, за да взимат решения? Възможно ли е те, въпреки собствената си некомпетентност, да чуят съветите на експертите и да вземат отговорни решения? Как гарантираме, че експертите не злоупотребяват със знанията си, за да се възползват от некомпетентността на взимащите решения и да прокарват решения в услуга на частни интереси, вместо в името на общото благо?

Отговорът е – няма как. А по-лошото е, че няма лесен отговор на въпроса какво да се прави. Разбира се, знанието е ключът, но как изведнъж милиарди хора да станат информирани и знаещи? Едва ли по метода на Артър Кларк с падналия от небето камък, който маймуните докосват и се превръщат в разумни човешки същества. Най-вероятно ще преживеем сериозни катаклизми, които ще ни принудят отново да потърсим начини да открием тези, които знаят и да им гласуваме доверие да ни извадят от кашата. И ако първото вероятно ще се случи още в рамките на нашия живот, второто няма да дойде нито скоро, нито лесно. За нас, вярващите в знанието, остава само надеждата, че усилията ни днес ще послужат на децата ни да направят каквото трябва утре.

Ралица Ковачева