Възрожденецът Партений Павлович е личност, която е преоткрита сравнително скоро в българската историческа памет. Дълго време над Партений тегне забравата и невежеството. А именно той е прекият предшественик на големите възрожденци Паисий Хилендарски и Софроний Врачански – те се явяват негови първи приемници. Партений е първият новобългарски (българославянски) писател, той въвежда автобиографичния жанр и в българската, и в сръбската писмена традиция. Той е и първият български поет, който създава стиховете си по образци, познати му от чуждите литератури. Специфичното при този български възрожденец, роден и израсъл в Силистра, е, че той не се задържа дълго в българските земи. Неговите духовни търсения го отвеждат в Сърбия, където с течение на времето се издига до сръбски епископ.

Българският произход на Партений обаче е извън всякакво съмнение. Неговото име и делата му будят гордост у българите, а днес библиотеката в родния му град Силистра носи неговото име – Регионална библиотека „Партений Павлович“. Защо той следва да бъде определян за предшественик на първите просветители на българския народ – Паисий Хилендарски и Софроний Врачански? Народното просвещение през Възраждането у нас започва по линия на православното вероизповедание, българския език и история. Затова като начало на Възраждането се сочи 1762 г., когато е написана „История славянобългарска“ от православния монах и родолюбец Паисий Хилендарски.

Преди Паисий живеят други книжовници от български произход – дейци на Католическата пропаганда по българските земи. Става дума за Петър Богдан, Филип Станиславов, Петър Парчевич и др. Те обаче са представители на изолирано явление, политическо по характер, което не се корени в народната традиция. А Българското просвещение продължава традицията и се опира на историческата памет, за разлика от просвещението на запад, което скъсва с традицията и се разграничава от миналото. У нас народът усвоява писмената форма на своя език въз основа на книжовните „кирилски“ (на кирилица) паметници. А дейците на Католическата пропаганда настояват на своята вяра, на латинския език и латиницата, с което работата им остава чужда и неразбираема за масовата част от народа.

Най-характерното за първите български просветители е, че особено пламенно подчертават разликите между „своето“ и „чуждото“. Това е нарочната им цел и идва да покаже: „Ето, ние сме тук, ние сме себе си и изобщо не приличаме на вас, другите!“ В този смисъл следва да се схващат многобройните нападки на предшественика на първите ни възрожденци, Партений Павлович, спрямо „агаряните“ (османците) и католиците. Тези остри негови думи не са продиктувани толкова от злоба и омраза към друговерците, колкото от осъзнатия дълг за защита на родното от посегателства.

Сега нека се каже по същество кой е Партений Павлович и какво полезно по-конкретно е направил за народа си. Партений Павлович е роден в Силистра някъде между 1695 и 1701 г., а умира на 29-ти април 1760 г. в Сремски Карловци. В зрелите години от живота си Партений Павлович приема монашеството. Служи в сръбската православна църква, където се издига значително в йерархията. Важно за нас, българите, е книжовното му наследство. Партений е достоверен исторически източник на епохата си – той живее в най-мрачните години на османското владичество. Партений непринудено описва османския произвол над християните. Най-важният му творчески принос за историята е неговата „Автобиография“, от която получаваме сведения не само за живота му, но най-вече за нерадостната участ на българите под османска власт.

Тази оригинална творба обаче не е публикувана изрично приживе, а науката я открива наново. Това става през 1905 г., когато Д. Руварац обнародва „Автобиографията“ в едно сръбско списание. Иначе най-ранното споменаване на Партений Павлович в историческата наука е през 1868 г. и отново касае книжовната му дейност. С годините са издирени и други писмени свидетелства от Партений, но „Автобиографията“ си остава неговият най-важен труд. Тя обхваща периода от началното обучение на Партений, получено в родната Силистра, и достига до 1757 г., три години преди смъртта му. Първо той учи в гръцкото килийно училище при хаджи Тетрадий: „первое мое учение до октоиха и апостола, и псалтира.“ В граматиката напредва при известния цариградски учител Палеолог. През 1714 г., завършил началния образователен курс, заминава за Букурещ. Там се учи в най-доброто румънско училище – Академията „Свети Сава“, наричана още „Бейска“ академия. В нея се преподава на гръцки, а помощен език е румънски. Предполага се, че Партений е посещавал същевременно и славянското училище при манастира „Свети Георги Стари“. Тукашното образование формира младежа като личност. Той е особено повлиян от древногръцката философия (най-вече Аристотел) и антикатолическата книжнина. Сякаш предвидливо се подготвя за бъдещия си интелектуален сблъсък с католическия свят.

След като завършва образованието си в Букурещ, възнамерява да следва в Падуа – Италия. Тогава започват необикновените му странствания и патила. Едва влязъл в Трансилвания, споделя, че католиците го пленили и „положили“ в „окови железни“, тъй като го сметнали за подозрителен. Завели го при своя генерал, който скоро се смилил над невинния и го пуснал на свобода. Партений продължил пътя си, но в Хърватия претърпял „няколко ударения с железа“ по раменете. Причина станали пак местните католици, които го подозирали, че е враждебно настроен към тях, заради православното си вероизповедание. Макар и още твърде млад и все още светско лице (не е приел църковен сан), Партений се държи твърде предизвикателно. Пристигнал в Италия, където пътешествал в няколко града. В Италия влязъл в местна католическа катедрала, където на висок глас заявил: „Папата не е истински пастир, а лъжлив, защото е извършил схизмата в Христовата църква“. Едва се спасил от линч след тези думи. Обиколил Флоренция, Рим, Неапол и Бари, но заради склонността си към спорове никъде не се задържал задълго. Партений е силно възмутен от това, което разбрал за римокатолиците: някога „жена изкусна в учението“ била „за папа избранна и поставленна“ (вероятно визира в „Автобиографията“ легендарната папеса Йоана). А пък западната църква с годините се била превърнала във „вертеп разбойнически“.

През 1719 г. Партений посетил остров Корфу, а после и Янина – Албания. Учил в Сиатиста и Костур при йеромонах Методий Антракитис математика, логика и философия. Увлякъл се по светската философия (рационализма на Рене Декарт), заради което е привикан лично от цариградския патриарх (1721 г.), който го принудил да се отрече от „философските си заблуждения“.
В следващите години Партений пътува по поклонническите места на Балканите. Посещава Охрид, където вижда превърнатите в джамии „наши красни църкви.“ Съобщава, че „агаряните“ (турците) в града не допускат на „нашите християни“ да бият камбаните си за богослужение. Буйният Партений не се примирил с това, а поръчал на местен майстор да направи клепало за православна черква и лично започнал да го удря, за да подканва християните на богослужение. Изпатил си, както съобщава, само с „няколко удара по главата и раменете от агаряните“. Спасил го от смърт „тогдашния там паша“ на турците.

По време на поклонническите си пътешествия Партений вижда теглилата на християните под османска власт. В Ниш „зловерните агаряни“ са превърнали най-хубавите църкви в джамии. Партений научава за „погинали заради вярата си“ българи: Пахомий, ученик на Йосиф Брадати, „го посекли агаряните“; на един хилендарски монах от Родос му отсекли главата, защото не пожелал да се потурчи и пр. Разбираме също и за някои християни, които от страх и малодушие приемат исляма. Партений си спомня паметна картина от детството си в родната Силистра, когато разгневените агаряни предавали „нам християните на поробение“, в плен или смърт, измисляйки си различни клевети.

В „Автобиографията“ е предадена вярно картината на произвола на „агаряните“ (мюсюлманите) над християните. Християнските храмове са обръщани в джамии, християните са бити и изтезавани, като се случва да приемат исляма, за да се спасят от мъки или смъртни заплати. Католиците също се представени в лоша светлина, защото са разчетени политическите им домогвания към земите на православните християни. Партений силно се надява, че един ден с помощта на Русия православните християни ще отхвърлят османското владичество. Подобна надежда храни и наследника му Софроний Врачански. В крайна сметка тъкмо тези очаквания се оправдават в исторически план.