Често се разсъждава върху значимостта на владетелите от средновековна България. За велики български царе са определяни тези, при които нашата страна не просто стои стабилно на европейската карта, но налага доминация в европейския Югоизток. Великите владетели успяват да обединят в едно обширните територии, населени с българи. Или пък се отличават с нещо изключително в положителен план, което се помни, почита и слави векове след тяхната смърт – например Покръстването на българския народ или разцвета на старобългарската книжнина и култура, наричан „златен век“. Традиционното схващане е, че достойните наши владетели са онези, при които Българското царство е обединено, а във военно отношение страната ни спокойно може да съперничи на всички свои съседи. В този смисъл не са много владетелите ни, които могат да бъдат определени като „велики“ или „достойни“.

Разбира се, има и откровени неудачници на престола. Те се оказват неподготвени за тежестта на българската корона и напускат безславно историческата сцена. По средата, между успехите и неудачите, между величието и позора, на страниците на историята ни стои един от известните владетели на Второто българско царство. Това е цар Борил (1207 – 1218 г.), известен още и като Борил Асен, сестрин син на царувалия преди него Калоян (1197 – 1207 г.) – победителя на кръстоносците.

Ироничното в историята на Борил е, че и той подобно на предшественика си Калоян може да бъде именуван за победител на кръстоносците. Малко след победата при Одрин, Борил също сломява непобедимите в Европа кръстоносци. Това става в битката при Бероя (Стара Загора) през 1208 г., която е част от разразилата се т.нар. „война за Тракия“, водена между българи и латинци. Малко по-късно през същата година (31-ви юли 1208 г.) латинците „си връщат“ с победа при Пловдив, но така или иначе не става дума за окончателен или тотален разгром на българите. Части от Тракия с прилежащите крепости остават в български ръце.

Само трима владетели в българската история са участвали в походи срещу Константинопол. Те безусловно са поставяни сред най-великите ни. След Тервел (срещу арабите), Крум и Симеон (срещу византийците), и Борил участва в поход срещу Константинопол, който тогава е столица на Латинската империя. Във „войната за Тракия“ Борил се съюзява никейския император Теодор I Ласкарис и атакува, макар и неуспешно Константинопол. Но колцина знаят за това постижение на Борил.

Да се нарече Борил „недооценяван“ или „подценяван“ владетел също не е редно. В наши дни се правят редица опити за историографската му реабилитация. Истината е, че Борил не е никак слаб владетел. Той е добър военачалник. Води балансирана външна политика, служи си с премерен риск. Печели битка срещу кръстоносците на император Анри. Справя се, макар и половинчато, със сепаратизма на противниците си Алексей Слав и Стрез.

Добър дипломат и желан външнополитически партньор е. Сключва династически бракове със силните унгарци и с латинците. Заради приятелските отношения с унгарците, по-късно подкрепени и от брака между дъщерята на Борил и унгарския престолонаследник, те се притичат на помощ на Борил, срещу разбунтували се кумански вождове и „четирима родственици“ в северозападна България. Така че на международната сцена България на Борил е сериозен играч, равностоен на латинци, византийци, сърби и маджари (унгарци). За никой от противниците на българите по онова време в европейския Югоизток не може да се каже, че представлява сериозна заплаха или че притежава превъзхождащ военен ресурс.

Борил е един от най-ревностните владетели в религиозно отношение. През 1211 г. той свиква църковен събор на противобогомилска основа, вследствие на който е издаден прочутият „Борилов синодик“ (документ, който оповестява решенията на синода). Борил изобличава зловредните еретици по българските земи, нарекли себе си „богомили“.

Борилов синодик

„И заповяда да се свика събор. И като се събраха всички архиереи, свещеници и иноци, а и всички боляри, и голямо множество от останалия народ, и царят узна, че всички те са се събрали, веднага излезе със светлата си багреница и седна в една от големите тогава църкви, докато съборът се разположи пред него и от двете му страни. И заповяда да доведат сеячите на безчестието, но не ги запрети отведнъж, ами ги хвана с голяма хитрост, като им каза да отхвърлят от себе си всякакъв страх и свободно да изложат хулното си учение.

А те, за да уловят царя и тези, които бяха с него, обясниха подробно цялата си злославна ерес. А царят и тези, които бяха с него, дълго им отвръщаха с мъдри въпроси от божествените писания, докато не разобличиха злословното им мъдруване. Онези стояха неми като риби и бяха напълно обзети от недоумение. А благочестивият цар, като видя тях окончателно посрамени и дявола паднал, а Христос възвеличаван, се изпълни с радост и заповяда да ги пазят, както и прелъстените от тях.“

В тази ситуация виждаме българският владетел в много достойна светлина. По блестящ начин той се разправя с рушителите на реда – богомилите, които са срещу всяка власт, било то царска или църковна. В царско лице българският народ намира своя желан покровител, който в най-нужния момент да се противопостави на „триж проклетата и богомерзка богомилска ерес, която започна тогава прескверният поп Богомил“.

Сега да споменем и слабите страни в управлението на Борил. Мнозинството от изследователите в миналото го окачествяват като лош владетел. Опират се на известието от Георги Акрополит, че след смъртта на Калоян „царската власт над българите взел синът на сестра му, по име Борил, който се оженил за вуйна си“. Като извод се налага негласното обвинение срещу Борил във властолюбие: той взема царската власт, а не я получава по право. И за целта дори се жени за вуйна си, царицата от кумански произход, която се предполага, че участва в заговора за убийството на Калоян. Така че, волно или не, Борил се оказва замесен в боричканията за власт, които извеждат именно него до царския трон. В този смисъл той е схващан като узурпатор на трона, обаче трябва да се каже, че това е твърде силно обвинение.

Все пак Борил принадлежи по майчина линия на рода Асеневци, той е племенник на българските царе. Освен това липсва пряк наследник на трона – Калоян има син, който обаче не живее в България и не е известно да предявява желание за короната. В такъв случай легитимни претенции към властта може да предяви синът на стария цар Асен – Иван (бъдещият цар Иван Асен II) . Но така и не става, а наместо това „синът на Асен, който бил още дете, бил взет тайно от някого и отведен при скитите“.

Защо ще крият официалният претендент за българския трон, отвеждайки го тайно при скитите, т.е. куманите? Защото неговото присъствие в Търново, види се, не би се понравило на завзелия властта с насилие Борил.

Какви са последиците от възкачването на Борил на трона? България губи близо 1/3 от територията си. Това става следствие от разразилата се феодална анархия. Тъй като Борил не унаследява правомерно трона, защо тогава равните нему по достойнство да му се подчиняват? Защо да не си вземат и те парче от българското царство, откъдето да си управляват, независимо от централната власт в Търново? Такава е мотивацията на братовчедите на Борил, Алексий Слав и Стрез (за Стрез се предполага, че може и да му е брат).

Стрез откъсва от властта на българската корона голяма част от Македония, заедно с бившата столица Охрид, подкрепян дейно в това отношение и от сръбския крал. Алексей Слав пък се укрепява в Родопите, където на негова страна са латинците. Латинският император Анри Фландърски дава незаконната си дъщеря за жена на Алексей Слав. По този начин, с подкрепата на един отцепник се цели, разбира се, обезсилване на централната власт в България.

Властолюбивият Борил ще остане в историята като добър, макар и не толкова успешен пълководец. Успява да извоюва победа над уж непобедимите латински рицари и да участва в обсада на Константинопол – все паметни събития за един български цар. Неуспехите му и отрицателните оценки за личността му идват оттам, че той няма достатъчно легитимност на трона, а това позволява бунтове и раздробяване на българската територия и от външни, и от вътрешни врагове.

В крайна сметка липсата на достатъчна легитимност довежда и до свалянето му от власт – Иван Асен се връща да си потърси правото върху бащиния трон. Борил е ослепен, а цар на българите става Иван Асен II, последният ни могъщ владетел.