През Средновековието Поморавието и Тимошко са част от българската държава, а под сръбска власт биват твърде кратко. Няколко десетилетия сръбско управление през XIV век не успяват да променят етнодемографските характеристики на региона. Всички руски и западноевропейски пътешественици в османско време потвърждават, че този обширен район е преимуществено български. Бертранд дьо ла Брокиер, който минава през Ниш в 1433 г., пише, че Морава дели Сърбия от България. Едуард Браун, който преминава през областта през 1673 г., също пише за река „Българска Морава“ и река „Сръбска Морава“, които обозначавали и границите между двата народа.

През 1704 г. в своя пътепис сърбинът Йеротей Рачанин отбелязва следното:

„Дойдосмо у Ниш на ужину и паки 8 конак на Бугарску Мораву под Курвин град.“

Не само Поморавието, но и Тимошко е с преимуществено български характер, въпреки че в този регион и до ден днешен има сериозно влашко присъствие. Сръбският автор Д. Момирович издава през 1839 г. на руски съчинението „Краткая исторія и географія Сербіи”, в което казва следното:

„Броят на жителите на Сърбия е около един милион и двеста хиляди. От тях сърбите са около един милион, българите до 150 хиляди, власите около 43 хиляди, турците до 4 хиляди, а циганите около 2 хиляди“.

Редица автори, сред които Константин Иречек, Стефан Веркович, Феликс Каниц, потвърждават, че голяма част от населението на Сърбия е съставено от българи.

Ранното освобождение на Сърбия от турско владичество, за разлика от България, която остава под османския ярем, дава възможност на сърбите да прокарат влиянието си в Поморавието. Така например, при голямото Нишко въстание, сръбските власти насърчават въстаниците и дори им обещават подкрепа, а сръбски агенти се опитват да прокарат идеята за присъединение към Сърбия.

Тъй като евентуалното разширение на сръбската държава в посока Босна, Войводина и Банат е блокирано от Австро-Унгария, на управляващите в Белград не им остава нищо друго освен да насочат погледа си към стратегически важната долина на река Морава. Древният римски път от Ниш през София до Цариград е главното военно и търговско сухопътно трасе между мегаполиса на Босфора и Централна Европа. Същевременно, контролът над Моравската долина би дал на сърбите възможност да проникнат и в Македония по долината на река Вардар. Редица сръбски учени и общественици като Илия Гарашанин започват да прокарват идеята, че Поморавието, Македония и дори Софийско, са изконни сръбски земи.

Шанс за обсебването на тези важни територии става Руско-турската освободителна война. Сърбия се включва на руска страна, но за разлика от руските и румънските войски не участва активно в сражения, тъй като Османската империя фокусира силите си в основния театър на военните действия, а именно срещу Русия.

Сърбите успяват лесно да окупират Нишко, Пиротско, Трънско, Брезнишко, Кулско и други райони на Западна България. Още през декември 1877 г., пиротчани, вярвайки в освободителната мисия на „братята“ сърби, посрещат сръбските военни части с хляб и сол. Първенците на Пирот обаче са шокирани, когато командирът на Тимошкия корпус им казва, че сръбската армия е пристигнала, за да ги присъедини отново в „сръбското отечество“.

Още на 3 януари 1878 г. сръбската Скупщина приема редица мерки за засилване на полицейското и военно присъствие в Поморавието, а освен това пристъпва и към административното им реорганизиране, за да постави областта под твърдата си власт, а Великите сили пред свършен факт.

Управляващият Нишката епархия на Екзархията – митрополит Евстатий Пелагонийски – поздравява сърбите, че са дошли редом до руснаците да дадат „независимост и свобода на България“. В отговор сърбите се опитват да подкупят гордия български духовник, като му предлагат да стане глава на цялата сръбска църква, ако подпише благодарствен адрес до княз Милан и приеме да подкрепи сръбската кауза в региона. Българският духовник категорично отхвърля това примамливо, но аморално предложение, защитавайки твърдо националната идентичност на поморавци.

Евстатий Пелагонийски – защитник на българите в Поморавието

Разбрали, че с подкупи и примамливи предложения няма да дебългаризират Поморавието, сърбите прилагат изпитаното средство на терора. През февруари 1878 г. сръбските власти се опитват да приложат натиск над пиротските първенци, за да ги принудят да подпишат верноподанически адрес до княз Милан. Неуспехът на сръбската акция води до затварянето при изключително тежки условия на 48 градски първенци. Самият митрополит Евстатий Пелагонийски, въпреки сана си, е интерниран от сърбите в Крушевац.

Но сръбските усилия не дават резултат и независимо от терора, пиротчани се включват в общобългарския благодарствен адрес до цар Александър II след подписването на Санстефанския мирен договор.

Сърбия взима мерки да си осигури и подкрепата на Великите сили. В това отношение особено благосклонна към Белград е Австро-Унгария, която иска да отклони евентуални сръбски претенции към Босна, а в същото време и да засили влиянието си на Балканите чрез Сърбия. Белград изпраща в Петербург юриста Милосав Протич, чиято задача е да се застъпи пред Русия за обединението на Сърбия с т.нар. „Стара Сърбия“, включително и Видинско. Сърбите изпращат и специална карта до руското главно командване, на която са представени претенциите им, а именно анексиране на Дебър, Велес, Горна Джумая (дн. Благоевград), Кюстендил, Радомир, Драгоман, Белоградчик, Кула и Видин. Иначе казано – целият български запад. Слава Богу, мисията на Протич е неуспешна и той съобщава в Белград, че Русия не само не е склонна да даде на сърбите Видинско, но и че възнамерява да остави по-голямата част от Поморавието, с изключение на Куршумлия и Прокупле, в български ръце. Помощникът на министъра на външните работи на Русия Гирс заявява на Протич, че българските и руските интереси към момента са еднакви и „не бива да се предава българско племе на Сърбия“.

Карта на сръбските претенции спрямо българските земи от 1878 г.

Въпреки това изказване, в крайна сметка по Санстефанския договор Сърбия получава Нишко и Лесковацко. Нещо повече, по Берлинския договор и след силното застъпничество на Австро-Унгария, Сърбия получава Пирот и Враня. Още на 25 май 1878 г. външният министър на Сърбия се среща с граф Андраши във Виена, където получава австрийска благословия за сръбското разширение в посока Пирот и Враня, при положение, че сърбите се откажат от всякакви планове за Новипазарския санджак и Митровица. На Берлинския конгрес Белград получава категоричната подкрепа на Виена, която също така настоява за промяна на санстефанската граница на сърбите, с цел да се разшири турската територия между Черна гора и Сърбия.

Така на Берлинския конгрес Сърбия се увеличава с 10 972 кв.км и 299 хиляди души население, мнозинството от които българи.

Княз Дондуков-Корсаков

След подписването на Берлинския договор, получила Пиротско и Враня, Сърбия продължава да настоява и за Трънско, Брезнишко, Драгоманско, Радомирско, Царибродско, Белоградчишко и Кулско. С тази цел сръбските войски продължават окупацията на Трън, Брезник и Кула, въпреки че Великите сили вече са определили българо-сръбската граница. Военно-административните сръбски власти предприемат незабавни мерки за насилствената сърбизация на населението не само в Пирот и Враня, но и в Трънско, Брезнишко и Кулско. Последват и нови репресии, в резултат на които няколко българи са убити, а 45 са арестувани. Окупацията на територии от вече създаденото Княжество България води до неодобрението на Великите сили, които са определили границите, и по-специално до остро противоречие с Временното руско управление. В крайна сметка, княз Дондуков-Корсаков заповядва на руски войскови части да навлязат в Трънско и Видинско и ако трябва да прогонят сърбите със сила. Така на 27 май 1878 г. в Трън влизат руски военни, а сърбите се изтеглят. Западните предели на Княжество България са спасени.

Не така щастливо се развиват събитията за българите в Пирот, Враня и Ниш. Границата между двете държави е укрепена от сърбите, а контактите между градовете и селата ограничени до минимум. Българският учител в Пирот Елисей Манов пише следното:

„Този, който си позволяваше да я прекрачи (границата, б.р.) и отиде в България, за него връщане няма.“

Много пиротчани са принудени от сръбския терор да избягат в българския Цариброд, който дотогава е незначително селище, но именно след пристигането на преселниците от Пирот се разширява.

Пълно настъпление срещу българщината се провежда в цялото Поморавие. До свещениците в църквите се изпращат заповеди, които гласят, че новородените трябва да се кръщават само със сръбски имена. Съставени са дори и списъци с позволени имена. Повсевместно села, градчета, планини, гори и местности получават нови, посърбени имена. Стотици български учители, духовници и будни граждани са подложени на непрекъснати полицейски разпити, тормоз, прогонване и дори мъчения.

Фактическо военно положение в цялото Поморавие се запазва дълго време след Берлинския конгрес. Въпреки сериозните усилия, асимилацията върви бавно и трудно. Българите се съпротивляват и израз на това е широкото им участие в т.нар. Тимошка буна през 1883 г.. Отговорът на сръбските власти е брутален и след потушаването на размириците, 819 души, голяма част с българско национално самосъзнание, са осъдени на смърт или хвърлени в затвора.

Че българското съзнание било все още силно си личи от факта, че по време на Сръбско-българската война пиротчани помагат на Българската армия, а мнозина от тях се включват и в директните сражения със сърбите. Масово в сръбската армия и особено в Шумадийската дивизия, окомплектована в Нишко, има дезертьори и войници, отказващи да се бият с българите.

Репресиите продължават и след войната, когато княз Милан изпраща майор С. Магдаленич, за да накаже пиротчани за „сътрудничеството им с врага“. Следват кървави репресии, при които редица пиротчани са екзекутирани без съд и присъда, а други са тикнати в арестите, бити и измъчвани.

В крайна сметка сръбските усилия се увенчават с успех и когато през 1915 г. българските военно-административни власти навлизат в Поморавието, една голяма част от населението вече е сърбизирано. Отчасти това се дължи на факта, че тук българското национално Възраждане започва по-късно, а в някои населени места българското просветителско дело е твърде слабо. Прави впечатление, че където е имало български училища и борба за църковна независимост по турско, като в Пирот например, българското национално самосъзнание е по-устойчиво и издържа дълго време на сръбските асимилаторски опити.Поради това Белград насърчава хиляди сърби от Шумадия да се заселят в Поморавието, където получават земя.

Проф. Анастас Иширков

В периода на Първата световна война в Поморавието и Македония е изпратена научна експедиция, която е проект на Главния щаб на Българската армия. В рамките й в Поморавието пътуват проф. Анастас Иширков, проф. Беньо Цонев и проф. Георги Данаилов. Те внимателно и добросъвестно описват етнографските характеристики на региона и потвърждават българския етнически характер на поморавското население. Ето какво пише проф. Анастас Иширков за Поморавието:

„У моравските българи българското съзнание е заличено у младите поколения, но то още тлее у старото, което си спомня за българските черковно-училищни борби, а някои отделни лица се дори гордеят с тая своя деятелност. В селата се запазил старинският говор доста чист. Сърбите са се грижили малко за училищата в селата на тая област и голям е броят на неграмотните, много села, па дори големи села не са имали нито черква, нито училище. С изключение на малко фанатизирани със сръбски дух граждани населението би бързо привикнало на българско управление, би станало в късо време толкоз българско, колкото е населението в Брезнишко, Трънско, Белоградчишко и другаде в западните покрайнини на стара България.“

За съжаление, България губи Първата световна война, Поморавието окончателно остава под сръбския ярем, а съдбата му споделят Босилеградско и Царибродско, които са подарени от Франция на Кралството на сърби, хървати и словенци с Ньойския мирен договор. Опитите за сърбизация и дебългаризация на шопското население в Западните покрайнини и дори в България, продължават и до ден днешен.