„Не нам, господа офицери, не Вам, Ваше Величество, а на обикновения български войник се дължат чутовните победи.“

Борис Стоянов Дрангов е роден на 3/15 март 1872 г. в Скопие /когато градът е в гранците на Османската империя/, в семейството на Стоян и Гюрга Дрангови. Баща му е заможен търговец на дървен материал, който не завещава голямо богатство (голяма част от имуществото си дарява на Скопски черкви) на петте си деца, а им повтаря, че трудолюбието е най-ценното, което човек може да притежава. Осигурява им много добро образование. От малък Борис мечтае да бъде военен и заминава за София, където през 1891 г. е приет във Военното училище.
Началник на училището по това време е Кирил Ботев - брат на Христо Ботев. Дрангов е зачислен към Първа юнкерска рота. Той е сред първенците на випуска по успех, но прямият му характер на няколко пъти го конфронтира сериозно с консервативните порядки на системата.
Въпреки всичко, той завършва училището с отличен успех и на 1 януари 1895 г. е произведен в първи офицерски чин - подпоручик. Избира за свое офицерско поприще кавалерията и е назначен за младши офицер в Трети конен полк в Пловдив. Докато служи там, написва своята "Подробна програма за обучение на младите и стари войници в пехотата", която поставя началото на българската военна педагогика.
През 1898 г. е преместен във Втори конен полк в Лом, като командир на ескадрон. На 1 януари 1899 г. е произведен в чин поручик.
По това време Дрангов се включва в нелегалната офицерска организация "Български освободителни братства", чиято задача е да помага в национално-освободителната борба на българите в Македония и Одринско.
През юни 1903 г. Втори конен полк е преместен от Лом в Радомир. По това време Кюстендилският окръг, който включва и Радомирска околия, е основна база на македоно-одринската освободителна борба. Точно тогава подготовката за Илинденско-Преображенското въстание навлиза в своята заключителна фаза. Подобно на много други офицери, особено родените във все още поробените български земи, Дрангов напуска военната служба, за да участва във въстанието. На 17 август, на път за Македония, от Кюстендил той изпраща писмо на съпругата си, в което пише:
"В тоя тържествен миг, аз, без да се колебая, поставям Отечеството по-високо от семейството, неговата доброчестина по-горе от нашите лични блага...".
Заедно със съвипусника си Владислав (Славчо) Ковачев Дрангов предвожда чета от 120 души, която действа в планината Плавица, Кратовско. Водят само едно сражение - на 29 август 1903 г. против 300 души редовен турски аскер. Опитните командири успяват да спасят четата, тя дава само две жертви, а са убити 25 османски войници.
След неуспешния край на въстанието, Борис Дрангов се връща в България и отново заема заслуженото място в армията. Изявил се като способен командир, той е изпратен да завърши висше военно образование в чужбина - от 1904 до 1907 г. следва в Николаевската генералщабна академия в Петербург, която завършва с пълно отличие. Междувременно на 3 януари 1905 г. е произведен в чин ротмистър (капитан от кавалерията).
След завръщането си в България е назначен за командир на ескадрон в Десети конен полк в Шумен. От март 1909 г. е офицер за поръчки в Щаба на войската. На 4 септември 1910 г. е произведен в чин майор и е назначен за преподавател по тактика във Военното училище в София.
Сред курсантите е и бъдещия писател Чудомир, който споделя впечатленията си от личността на подполковника: „Още щом ни посрещна, щом се яви пред нас, подполковник Дрангов ни грабна и покори. Висок, строен, опънат като струна, със сини очи, които магьосват, той сякаш непрестанно гореше. И какъв изключителен оратор… Голям педагог, сърцевед, когото чувствувахме повече като добър баща, отколкото началник… Неизброими качества на човек, войник и вожд притежаваше Дрангов и мъчно биха се изброили в това тясно място, но начело на всички стоеше, без съмнение, личният пример.“
С обявяването на мобилизацията за Балканската война на 17 септември 1912 г., майор Дрангов получава назначение за началник-щаб на Първа бригада от Първа Софийска пехотна дивизия. С нея участва в едни от най-славните сражения през войната - при Гечкенли (22 октомври 1912 г.), Чаталджа (17 ноември 1912 г.), Одрин (13 март 1913 г.), Селиолу, Ески-Полос и Петра. Длъжността му не предполага пряко участие в бойните действия, но той често е на най-тежките участъци, сражава се заедно с войниците и бързо печели обичта и уважението им.
"С блага дума те накарува да умреш", казвали подчинените му.
При овладяването на Селиолу (в Лозенградската операция през октомври 1912 г.) лично предвожда една от дружините в атака. За проявения героизъм е награден с Орден "За храброст" IV степен.
През Междусъюзническата война (1913) се сражава със сърбите при връх Бубляк.
Дрангов вижда редица грешки на висшия команден състав по време на двете Балкански войни и не ги премълчава. Той отправя упреци срещу бившия началник-щаб на Действащата армия ген. Иван Фичев и инспектора на кавалерията ген. Александър Танев. Засегнатите генерали завеждат дело срещу него, което започва да се разглежда на 18 февруари 1914 г. в Пловдивския военен съд. Оправдан е на два пъти (и при преразглеждането на делото), но конфликтът оставя петно върху кариерата му, изпада в немилост и от този момент винаги бива пренебрегнат при повишенията. Снет е от длъжността старши адютант на Втора инспекционна област, която заема от ноември 1913 г., изпратен е да служи в най-отдалечените гарнизони - първоначално в гарнизона в Девин, а по-късно е преместен в Смолян и Нова Загора.
Командва дружина в 21-ви Средногорски (1914-февруари 1915 г.) и 32-ри Загорски пехотен полк (февруари-август 1915 г.). На 19 февруари 1915 г. получава последното си повишение приживе - произведен е в чин подполковник.

Повереният му полк е съставен почти изцяло от необучени българи от Македония и Одринско, без никакъв военен опит. Тук Дрангов прилага уменията си на командир педагог и добър психолог, и само за няколко месеца успява да превърне тълпата бежанци в стегната бойна единица.
Първият бой е при Голите чуки край р. Вардар. Българите бързо напредват и за месец заемат всички укрепления на противника чак до гара Удово. Участват в кръвопролитните боеве със сръбската войска при Калиманци, Кочани и Щип и с англо-френските ѝ съюзници при Криволак. На 25 ноември 1915 г. с нощна атака под ръководството на Дрангов е превзето село Градец.
През февруари-март на 1916 г. полкът се намира източно от Петрич. Там по идея на подполковника (в землището на днешното село Дрангово) през този период се изгражда паметник-чешма на загиналите войници и офицери от Пети пехотен Македонски полк. В разгара на войната по всички фронтове загиват много български висши офицери. Родната армия е изправена пред заплаха да остане без ръководни кадри, и именно затова извънредно през месец май 1916 г. е създадена Школа за запасни подпоручици в Скопие. Лично военният министър ген. Никола Жеков избира подполк. Дрангов за началник на Школата. Тя е тържествено открита на 17 май и в нея постъпват над 1000 младежи. За няколко месеца Дрангов успява да превърне невъобразимата смес от висшисти, незавършили студенти и голобради юноши в способни младши командири - възпитатели, способни да поведат войниците в боя. На 21 септември 1916 г. Дрангов заема длъжността началник-щаб на Първа пехотна Софийска дивизия и близо 6 месеца е по бойните полета на Добруджа в кампанията срещу Румъния. Атакува Тутраканската крепост заедно с други две дивизии и с вихрената конница на ген. Колев форсира р. Дунав и влиза тържествено в Букурещ - първата столица, покорена от Българската армия. Чудни спомени оставя Дрангов между войниците. За тях той е ангел-хранител и добър, но строг и справедлив баща.
Щабната работа никога не му е била по сърце и затова след завършване на бойните действия на север, той отказва работа в Щаба на войската и сам моли да бъде назначен в строя. Молбата му е изпълнена и на 18 март 1917 г. поема командването на Девети пехотен Пловдивски полк от Втора пехотна Тракийска дивизия.
В първата си заповед към полка, той се обръща към своите войници така:
"Честни български деца! От дън душа ви желая да бъдете здрави, бодри; до смърт да служите на Отечеството вярно и да го завещаете на деца, внуци и правнуци обединено, велико, честито. Па нека те, жънейки благите плодове от родолюбивата ви дейност, умилно да благославят имената ви, свято да почитат паметта ви! Юнаци! Нека Бог ни помага, така достойно да изпълним дълга си!". Полкът действа на Южния фронт - отбранява участъка от Кота 1050 до завоя на река Черна в Македония. При неимоверни трудности, недобро снабдяване с провизии и снаряди пловдивци успяват да спрат атаките на сръбски и френски полкове. Зимата изтощава до крайност техните сили. При встъпването си в длъжност като командир подполковник Дрангов заявява пред строя на войниците:
"Юнаци, нека твърдо да вярваме, че за да победим, от смърт не трябва да се боим. Две смърти няма, без една не може!".
На 26 май 1917 г., около 14 ч. на позицията близо до Кота 1050 при завоя на река Черна, подполковник Борис Дрангов, държейки както винаги да бъде близо до войниците, вместо да се укрива в окоп, обядва с офицерите от полка. Излиза пред щабната землянка и обикаля позициите. Макар и слаб, противниковият обстрел продължава. Въпреки призивите на подчинените си да се прикрие, Дрангов продължава да обикаля в цял ръст окопите и траншеите. Непосредствено до командира пада вражески снаряд. Подполковникът е ранен тежко - шрапнел разкъсва крака му. По-късно се оказва, че е засегната артерия. Ранена е и ръката му. Но той не губи съзнание. Отказва всякаква извънредна грижа и заявява:
"Каквото за всички войници, това и за мен..."
Кръвозагубата е голяма и той отпада бързо.
Лекар все пак пристига, но вече е късно. Борис Дрангов умира същата вечер, едва на 45 години. Смъртта му предизвиква широк отзвук на фронта и в България. Самият той никога не се е страхувал от смъртта и учи всички да не се боят, защото според него животът се мери не по неговата дължина, а по съдържанието му.
Големият пълководец е погребан на 29 май с големи военни почести в двора на църквата "Свети Димитър" в родния му град Скопие. Целият град се стича да го изпрати. На 20 юли 1917 г. посмъртно е повишен в чин полковник.
Ползван материал от: impressio.dir.bg

Погребението на подполковник Борис Дрангов в Скопие, май 1917 г.

ВИЖТЕ ОЩЕ: ОФИЦЕРСКИ КОДЕКС НА ЧЕСТТА ОТ 1904 г.