Събота. Края на месец май, когато все още е свежо, не толкова горещо и приятно за пътуване се отправихме на юг, с крайна цел Приморско. Или по-скоро района около него.

Вече не си спомням как точно се роди идеята, но в ръце си държах кратък маршрут с отбелязани в него места за посещение. Едва ли щяхме да стъпим  навсякъде, но човек трябва да се подсигури, да не би случайно да му доскучае. По пътя попаднахме на страхотно поле с макове- не беше онова истинското, което открихме седмица след това, но чувството си остава опияняващо.

……….

Веднага след табелата  „Аркутино” спряхме в едно уширение до пътя и се отправихме към гората. Тясна пътечка отвежда до „Мечешкото блато” или блатото-  лагуна Аркутино, което е част от резерват Ропотамо.

Още с първите крачки по моста забелязахме признаци на живот. Раздвижване. Жаби заскачаха във водата, птици полетяха нанякъде, само костенурките останаха по местата си, на припек.

По-нататък разноцветни водни кончета прелитаха от място на място. Разкошни водни лилии и техните листа покриваха повърхността. Още костенурки, подаващи главите си изпод водата.

Чуваха се и странни звуци из растителността. Дължината на блатото е около 250 м, така че бързо стигнахме докрая на моста, който първоначално изглеждаше по-дълъг.

Погледахме още известно време и после се отправихме да търсим лодка, с която да се поразходим по реката.

Предният ден се наложи да се свържа с туристическият информационен център в Приморско. Поинтересувах се за „Разходка с лодка”. Някъде бях прочела, че този тип атракция е вече забранен в резервата, а и не можех да открия актуални телефони на фирми, предлагащи услугата. От центъра потвърдиха , че от началото на тази година, атракцията „Разходка с лодка”  е забранена, но само до устието на река Ропотамо. Сдобих се с телефонен номер и така се осведомих за всичко, което ме интересуваше, включително и напътствия за местонахождението на лодките. Не че не се виждат от пътя, но….

Следващите около 40 минути бяха едно невероятно изживяване. Гладката повърхност на реката беше като огледало, в което се оглеждат зелените, лонгозни гори. Гледаш напред и сякаш реката те поглъща. Не можеш да откъснеш очи.

Вероятно гръцката богиня “Ро” (гр.тичам) е изглеждала прекрасно, тичайки по реката “потамо” (гр.река) и затова тя е толкова красива..също както богинята. Разбира се, това е легенда. Не е доказано, че името на реката произлиза от името на гръцката богиня. Но пък звучи като в приказка.От време на време лодкарят намаля скоростта и насочва вниманието ни към съседния дънер или паднало дърво, където на припек са излезли костенурки…Видяхме и американска костенурка,  но още щом усети лодката и скочи във водата. Този вид костенурка е хищник. Животното не е характерно за нашите ширини, но се е адаптирало доста добре в условията. Казват, че някой е пуснал домашният си любимец в реката и така са се появили тук, но също така представляват заплаха.

Доволни от преживяното продължихме към Приморско. В самото градче беше доста спокойно. Все още сезонът не е започнал  и почти навсякъде е затворено, няма хора. Възползвахме се от сянката на парк и се спуснахме до пристанището.

Тъкмо беше време за обяд. Попаднахме в някакво заведение, което не предлагаше менюта, но за сметка на това беше пълно. Хапнахме, поосвежихме се и се разходихме по вълнолома, където разгледахме колекцията от рисунки, представящи  известни личности.

Най-после …пътуваме към Беглик таш.

Няма как да стигнеш до Приморско и да не отскочиш до това мегалитно тракийско светилище, превърнало се в туристическа атракция едва през 2003г. Попада в пределите на бившата ловна резиденция „Перла”. Всичко е било оградено. Много от оградите все още стоят. В това се убедихме лично..по-нататък ще ви разкажа..

На фона на групата скални блокове, с разнообрази форми и големина, човек прилича на малка мравка.Комплексът има „Вход“, после се достига до „Брачно ложе“, до „Свещена Площадка“, „Слънчев часовник“  и прочие, общо 14 определени и наименувани композиции.

Има и човешка намеса, която личи в издълбаните „вани“ и „улеи“. Мястото е наистина внушително.

Когато обикаляте ще стигнете и до т.н.“Цепнатина“, водеща до „Подземното Царство на Хадес“- „върховно изпитание“ само за избраните. Някои от нас се осмелиха да минат през нея и да излязат от другата страна

Зад светилището тръгнахме по пътека, която трябваше да ни изведе до залив „Св.Параскева“.  За първи път вървях в пределите на Странджа. Очарователни поляни, осеяни с непознати за мен цветя и много билки.

Минахме  през дъбова гора.  Кривнахме по една пътека и така попаднахме до друг интересен каменен комплекс.

Морето вече се виждаше и излизайки от гората се озовавате на уникално място.

Запленяващо. Скалист бряг, прекрасен  цвят на морската вода, през която се вижда дъното, всичко заобиколено от гора. 

Жалко, че времето лети така бързо. Беше късен следобед и определено трябваше да тръгваме. Един ден е твърде недостатъчен.

На връщане решихме, че би било по-удачно да излезем направо на главния път за Созопол, вместо да се връщаме в града и от там да хванем въпросният път. Следвайки карти и GPS-и тръгвахме по някакви „тайни“ пътчета,  всички завършващи с ограда (резидентска), единият на метри от главния път. Много досадно. Накрая се върнахме до Приморско и нали сме инат, пробвахме първата възможна улица, която да ни изведе от града. Да, ама не. Затапена, на метри от главния път. “Айде, кой откъдето е дошъл, от там ще си иде…”

Малко преди залез, отбихме към „Алепу“ или „Лисичето блато“.

Това беше и последната ни спирка…Краткият маршрут, който одеве държах в ръце си съдържа още няколко интересни  точки, които ще трябва да отметнем, рано или късно.

Съботният ден в края на май беше прекрасен!