Историята разказва, че на 5 септември 1944г. СССР обявява война на България. Започва оттеглянето на българските военни части от новите земи към линията Охрид-Струга. На 13 октомври 1944г. немският оберлейтенант Август Фогел с частта си – 15 камиона от 297-а градинарска дивизия, взема 25 пленени войника от стадиона в Битоля и поема към Охрид. Войниците трябва да обслужват частта, да се грижат за коне, натоварени в камионите. После, то се знае, ги чака куршум. По обяд стигат в някогашната българска столица. Докато Август Фогел и охраната му отиват до комендантството, а немските войници се разтъпкват, българските войници успяват да избягат и да се скрият в града, а охридчани от уста на уста, от ухо на ухо си предават:
„Охрид ке гинет, но охридяни нема да станат издайници!“, „Нема по-драгоценно от верността човешка!“, „Чест или смърт!“
И тук историкът, човекът, капитан II-ри ранг Екерхард Баумгартен застава срещу Фогел:
„Разстрел на представители на официалната власт, бомбардиране на града – не!“
Фогел не отстъпва: „Това е паплач!“ Но след малко се съгласява, че е проявен характер, добродетел, постъпка на висша нация, чиста раса – неразбираемо за кого от тия българи.
Баумгартен продължава: Този град е бил столица на държава, устояла на Византия! Тези хора носят духа на столичани! Това е град на чудеса. Само едно от тях ще ти разкажа: Тук има джамия, единствена в целия свят, на минарето на която има не полумесец, а кръст. Знаеш ли защо? Защото докато денем джамията се строяла, нощем всичко се разрушавало. Неясно защо. Докато един стар ходжа намерил изход: поставил на минарето кръст. И тогава нощните чудеса престанали…“
Фогел започва да търси нов изход: „Богати ли са хората тук?“ – пита той. Отговорът, който получава, е „Не. Това са бедни рибари, едва връзващи двата края търговци по причина, че са честни!“ На заранта Фогел вече е решил, а барабанът разнася новата заповед: „До 12 часа на обяд в комендантството да бъдат събрани 12 кг злато. Иначе – градът ще бъде хвърлен във въздуха“.
И се започва немислимото. Булки свалят годежни халки от по 5 грама, мъже – предавани от род на род пръстени с гравирани букви, стари баби вадят из раклите пендари и бижута, майки – накити, кътани за сватби, и нанизи жълтици, пазени от векове… Една кадъна носи златен венец, нимба: „Свято нещо е – казва тя, – за доброто на града!“ Всичко записващият, невъзмутим до този момент писар е смаян и забравя да пита за името й, записва я като „златна нимба от мохамеданка“. Старци носят наполеони, хубавицата на града Надя – нагръдник. В дванадесет без пет златото е вече десет килограма. Август Фогел отдава чест: „Аз тръгвам – обръща се към коменданта. – Надявам се, че двата килограма ще бъдат събрани!“ Барабанът известява недостигащите два килограма, а Фогел и камионите тръгват на път.
Серафим Северняк е роден на 10 юли 1930г. в с. Горна Липница, Великотърновска област в семейството на учителите Никола и Марийка Серафимови. Завършва училище в Търново (1947) и Българска филология в Софийския държавен университет (1951). По време на следването си дебютира във в-к „Литературен фронт“ с разказа „Син“ (1948 г.).
След завършване на висшето си образование С. Северняк работи най-често като редактор.
В сп. „Отечество“ като самотен боец той започва безпрецедентна за социалистическия реализъм поименна критика на хора от висшия ешелон, разобличава и нарича убиец завода край Златна Панега, оповестява доходите на разни големци. Филипиките, които печата, стават все по-остри.
„Много станахме на клона – пише по едно време бай Серо, – ще се скърши под тежестта на надебелелите ни от преяждане и безгрижие задници“.
Логично идва и убийството му. Медицинските сестри в Хавана свидетелстват, че в дългите дни и нощи на агония и кома Серафим два пъти е идва в съзнание и веднага се е хваща за химикалката и бележника си, с които не се е разделя от месеци. Този бележник загадъчно изчезва след смъртта на писателя. Изчезва завинаги и огромната му пълна с какви ли не документации чанта, с която също по принцип не се разделя.
Като връх на всичко, за да не би нещо при пристигането на трупа от Москва – където го сваля самолетът от Куба – ДС обявява, че е станала грешка в товарителниците и вместо трупа на Серафим Северняк, на летището е доставен ковчег с тленните останки на друг човек.
Всичко това е поредното театро, за да се претършува за всеки случай „пратката“. Нямаше нищо такова – споделя съпругата му Милка. – „Лично разпознах Серафим. Нарочно обявиха тази нелепост. Страхуваха се да не стане нещо безпрецедентно.
От цялата страна бяха дошли хора, хиляди, имаше цели автобуси… Стигна се дотам ДС да отложи и погребението. Забрани на дошлите да изпратят Серафим да останат в столицата… “
Последната воля на Северняка също не бе зачетена. В цивилизованите страни не пренебрегват предсмъртното желание дори на най-вулгарните убийци, садисти и прочие престъпници. В случая обаче не е изпълнено нито едно от четирите последни искания на писателя, посочени в писмото му, написано преди да напусне този свят…
Но убийците постигат повече от онова, което са искали. Диктатурата на посредствеността се настанява трайно в интелектуалните среди и тя за втори път убива Серафим Северняк.
Предсмъртното писмо на Серафим Северняк:
„Физиката ми отдавна не е наред. Самият аз се погрижих достатъчно за това. Напоследък особено старание в това отношение положиха ръководителите ми от НС на ОФ. Да са живи и здрави.
Ако се случи да пукна, което е сигурно, моля да се има предвид следното:
Първо – незабавно след установяване печалната истина да бъде направена аутопсия, за да се изяснят всички причини.
Второ – без да се правят никакви ритуали в столицата, останките ми да се пренесат в родното ми село.
Трето – да бъда положен на мястото, където почиват вечния си сън сестра ми и майка ми.
Четвърто – ако все пак трябва да говори някой, това да бъде човек от селото.
Забележка: Под никаква форма да не се допускат нахалници от Националния съвет на Отечествения фронт или Съюза на българските писатели.
Втора забележка: Живях достойно. Неприятностите, които съм имал, са били дело на груби и тенденциозни хора (не мога да намеря по-добри думи за вечното сбогом). Вроден дефект ми беше, че не можех да се примиря с груповщината, подлизурството и бездарието. Убеден съм, че това не ми попречи да извърша онова, заради което съм дошъл на белия свят.
Ако има обществена съвест, настоявам да не се изоставят двете ми невръстни деца. На тях оставям името си. Нека не забравят, че баща им беше съзнателен гражданин на България. Убиха го зли и непочтени хора. Ако те могат, нека се борят с това антихуманно зло.“
Април-май 1988г.
Има три брака, дъщери – Мила и Радослава.
Библиография:
„Стопани“ (разкази, 1952 г.),
„Свои хора“ (разкази и фейлетони, 1954 г.),
„Десет разказа“ (1957 г.),
„От нашия кореспондент“ (1959 г.),
„Златното сияние“ (есета, 1961 г.),
„Привечер“ (разкази, 1962 г.),
„Ракетите, спътниците и ти“ (в съавт., 1964 г.),
„Ветрило на санталово дърво“ (разкази, 1966 г.),
„Законът на всяка земя“ (разкази, 1967 г.),
„Криле“ (повест, 1967 г.),
„Между розата и лъва“ (художествени пътеписи, 1969 г.),
„Ден днешен“. Книга за България (в съавторство с Никола Инджов,1971 г.)
„Охридска балада“ (повест, 1971 г.),
„Бели грижи“ (разкази, 1972 г.),
„Квадратна вселена“ (художествени пътеписи, 1972 г.),
„Книга за Септември“ (документална повест, 1973 г.),
„Филипики и пристрастие“ (есета, 1976 г.),
„Когато розите стават звезди“ (1979 г.) ,
„Изкачване на Еверест“ (есета, 1980 г.),
„Земя, отрупана с история“ (1981 г.),
„Чудомир“ (1983 г.),
„Северни дърворезезби“ (есета, 1985 г.),
„Зелено небе“ (роман, 1986 г.),
„От Горна Липница до Монтевидео“ (1986 г.),
„Свободният преди Освобождението. Документална книга за Васил Левски“ (1987 г.),
„По острието на бръснача. Есета“ (1987, 1990 г.),
„Рози сред звездите“ (1988 г.),
„Ако ти не изгориш, ако аз не изгоря…“ (есета, 1988 г.),
„Ветрило“ (разкази, 1990 г.) и др.
