На днешният ден се почита свети свещеномъченик Виктор Киранов, светец на руската църква от български произход.

прот. Виктор Киранов със съпругата си Антонина

Свщмчк Виктор Киранов произхожда от стар български свещенически род, напуснал родните земи по време на османската власт и преселил се в Русия.
На 8 март 1881 г. в семейството на протойерей Михаил Стефанович Киранов и Евфросиния Георгиевна Стоичева се ражда техният син Виктор. По това време отец Михаил служи в Бердянска духовна околия, в българското село Мануиловка. Той има още три деца – Димитрий (който става свещеник, през 1938 г. загива мъченически, и също като брат си Виктор, е прославен в лика на светиите), Владимир и Олимпиада.
След като през 1903 година Виктор Михайлович завършва Таврийската духовната семинария, той постъпва в Юриевския университет, но още на следваща, 1904 година, решава да напусне и да отдаде всичките си сили в служба на Православната Църква. Виктор Михайлович се оженва за свещеническата дъщеря, възпитаничка на Симферополското женско духовно училище Антонина Петровна Троицкая. На 18 септември 1905 година Таврийският епископ Алексей (Молчанов) назначава Киранов към храма „Покров на Пресвета Богородица” в село Болшая Благовешченка (Голяма Богородица) в Днепровска околия, а на 30 октомври го ръкополага за свещеник. През 1906 година йерей Виктор е назначен за учител по Закон Божий в общинското училище в с. Нововасилиевка, а става също и председател на църковно-строителния комитет. През 1920 година семейство Киранови имат вече пет деца – Михаил, Евгений, Виктор, Николай и Татяна. В началото на двадесетте години отец Виктор е издигнат в сан протойерей и преместен за настоятел на катедралния храм „Възнесение Господне” в гр. Бердянск. Тук той служи до затварянето на църквата през 1928 година. През следващата година този величествен храм, красил малкия крайморски град, е взривен от безбожните комунистически власти. Отец Виктор се прехвърля да служи в Покровския храм, чийто настоятел остава чак до арестуването му, а също е и епархийски наместник (благочинен) в Бердянска духовна околия.
Когато възниква непосредствената заплаха в града да бъде затворен и последният храм, свещениците Виктор Киранов и Михаил Богословский вземат решение да направят всичко възможно, за да го запазят. В продължение на две седмици те обикалят домовете на вярващите и ги подготвят за енорийското събрание, което ще се проведе на втория ден след Рождество 1937 година. По идея на свещениците събранието е трябвало да демонстрира на безбожниците, че църквата още съществува и богослужението се посещава от прекалено много хора, за да бъдат пренебрегвани. Накрая идва отреденият ден – 8 януари 1937 година. След Божествената литургия енорийското събрание е открито и, според свидетелства на очевидци, на него присъстват около четири хиляди души – нечувано много за уплашените хора от онова време, още повече, че населението на Бердянск е не повече от 50 хиляди човека. Скоро след събранието храмът (Покров на Света Богородица) е затворен и вече никой не се съмнява в неминуемата разправа със свещенослужителите.

В началото на лятото са арестувани протойерей Виктор Киранов, протойерей Михаил Богословский, йерей Александър Илиенков. После един след друг прибират останалите свещеници от Покровския храм. Първите разпити не дават резултат. Протойерей Виктор и другите свещеници се държат бодро и решително отричат абсурдните обвинения. На следствието му става ясно, че с обикновени разговори няма да постигне мерзките си цели и никой няма да лъжесвидетелства нито против себе си, нито против близките си. Арестуваните свещеници са потопени в невидимия смог на човешката нечистотия и озлобеност, които царят в затвора. Преплетени в едно, нравствените и физическите страдания засенчват предишната яснота, и човек има чувството, че всичко наоколо е създадено, за да причинява мъка. Запазили са се писмата на протойерей Виктор Киранов до презвитера Антонина Петровна, които ни дават представа какво е преживял той и другите арестувани свещенослужители ; „Кратко е делото ми. Това е канавата и детайлите, ти знаеш моите мисли и ще разбереш... Първо ужасните ругатни и псувни, после блъскането и ударите та чак до херния, а след това 300 часа стоене на крак с прекъсване от 6 часа ме накараха да подпиша протокола, изготвен от началника на НКВД Ерьоменко – налудничавите измислици на безмозъчната ЧК. Събратята бяха обработени за 2 дни и също подписаха, аз издържах до 29 юни – повече от месец денонощно без сън.”
Протойерей Виктор Киранов всячески се бори с машинациите и инсинуациите на следователя, който се стреми да го представи за виновен за контрареволюционни престъпления. Всеки ден, изпълнен със задушаващо очакване, изглежда безкраен и намира своето оправдание в евангелското търпение и молитвата. Протойерей Виктор Киранов пише на близките си: „Пътят към спасението преминава нормално, по указание на апостол Иаков – първо страдания, после търпение, а като ги понесеш, се научаваш на смирение, което, надявам се, в бъдеще ще роди любов и ще доведе до спасение <...>. Аз, както знаете, страдам напълно невинно юридически и фактически, тъй като пред държавата и пред властта не съм виновен за нищо, целият град може да го потвърди <...>. Пред Бог съм виновен за много и много грехове, за което и понасям това ужасно наказание като заслужено. Карцерът е мястото, откъдето мога само да моля Бог да ми прости, а аз Му благодаря за милостта да ме вразуми по този начин. Моля всички ви: нека сте в мир помежду си за спасението ваше и за утешение мое”.
На 29 октомври 1939 година се провежда закрито заседание на Тройката при НКВД, което задочно осъжда протойерей Виктор на 8 години, протойерей Михаил Богословский и другите (общо 13 човека) на пет години лагер. И едва на 28 ноември им е съобщено решението на съда.

Протойерей Виктор Киранов си отива от този свят на 30 март 1942 година в лагера. Заминава си без да се срещне със своите така обичани близки, за които толкова копнееше на земята, но се възкачи при Небесния Отец, за да ги посрещне там, молейки се за тях, а и за целия свят.