Представите на по-голямата част от нашите съвременници за дейците на македонското освободително движение са за хора, които посвещават живота си на делото и не се занимават с нищо друго. Павел Делирадев е сред тези, които опровергават едно подобно схващане, съчетавайки в себе си комита, турист и учен.

Той е роден на 15 февруари 1879 г. в Панагюрище в семейството на опълченеца Димитър Делирадев. Негов роднина е пътешественикът Никола Делирадев, който още във второто десетилетие на XX в. участва в лов на диви животни в Африка. Образованието на младия Павел протича в четирикласното училище в неговия роден град и Столарското техническо училище в Русе. В тези години той се увлича от социализма и става един от учредителите на Общия работнически синдикален съюз, както и на организацията на БРСДП (т.с.) в Ючбунар.

През 1907 година Делирадев се включва в редиците на ВМОРО и се превръща в един от идеолозите на лявото крило, прокарвайки идеята за Балканска федерация. Формирането на Народната федеративна партия след младотурската революция го прави редактор на партийния орган „Народна воля“. Той е секретар на четата на Яне Сандански, близък приятел с Павел Шатев, а с Михаил Герджиков през 1910 г. издава брошурата „Война и революция“, в която двамата се обявяват против задаващия се военен конфликт. В последвалото размирно десетилетие Делирадев пише брошурите „Българските патриоти през освободителната война“ и „Балканските войни и българският погром. Причини, развитие и последици“, които се оказват последното му действие, свързано с политиката и обществения живот.

Сериозното му образование (следва политическа икономия, философия, конституционно право и география в Софийския университет) кара доскорошния комита да преосмисли приоритетите си и да се посвети на своите големи страсти – туризма и науката. Делирадев е сред основателите на алпинизма и пещерното дело в България, бидейки дългогодишен председател на Българския планинарски клуб и Българското пещерно дружество.

На 8 април 1923 г. е организатор на първото масово изкачване на Мусала, а 10 години по-късно е сред първите изминали маршрута по билото на Стара планина Ком-Емине. За това си изживяване той казва: „И всеки, който би пожелал да получи свързана представа за най-голямата ни планина и да изпита всички удоволствия, които може да поднесе тя на своите почитатели, той трябва да предпочете цялостното пътешествие пред откъслечните излети. Последните напомнят разхвърляното четене на някое велико произведение или разкъсаното слушане на цяло музикално творение.“ Неслучайно на негово име впоследствие е кръстен хижа в Средна гора.

Туристическите му занимания са съчетани с географските, за което свидетелства факта, че през 1939 г. прекарва 6 месеца сам на палатка в Рила, за да изготви първата подробна топографска карта на планината. Делирадев написва подробни книги за Витоша, Осогово, Рила, Пирин и Родопите, интерес към които има интерес и в чужбина, а откритията му по отношение границите на планините намират място и в тогавашните учебници.

Ученият има своя принос в биологията (открива червеното водорасло, оцветяващо снежните преспи през пролетта), геологията (изследва следи от терциерни пясъчници и конгломерати в Лакатишка Рила) и дори медицината (открива причинителите на ендемичната гуша, от която страдат жителите на планинските области). Поради тази причина името му се ползва с авторитет и сред политиците – бива награден както със сребърен медал за наука и изкуство и орден „Св. Александър I ст.” с указ на цар Борис III, така и с най-престижното научно отличие в социалистическа България – Димитровската награда (1950 г.).

През 1940 г. пък Делирадев открива и публикува турски регистър за данъци от джамията на султан Мурад II в Одрин, съдържащ ценни исторически данни за българските земи през XVII в. Седем години по-късно той е председател на комисията, която установява пътя на Ботевата чета с оглед на точния маршрут на туристически поход „Козлодуй-Околчица“, стартирал през същата година. През 1952 г. по същия начин е прокаран маршрутът „По стъпките на Хвърковатата чета“. Застрахователното дело също се оказва тема, в която за него няма тайни и неслучайно заедно със Злати Чолаков списват „Застрахователен вестник“.

Павел Делирадев умира на 9 февруари 1957 г. в София и оставя на поколенията над 50 научни изследвания и 2500 статии, като в същото време е взел дейно участие в обществения и политически живот в началото на века. Неговият принцип е приложим и в днешното забързано ежедневие: „Природата така вещо е наредила своите работи, че е предоставила всекиму свободата да я чувства и разбира по своему!“