ЦАР КАЛОЯН ЧАСТ ПЪРВА
През 1197 г., след като от съзаклятническа ръка пада убит и Петър II, на българския престол се възкачва третият от братята Асеновци — Калоян. Йоан, Йоаница, Иваница, или, с името, с което остава в историята – Калоян, е роден ок. 1170 г. В годините на освободителното движение срещу Византия той е ок. 16-18 годишен младеж и вероятно активно участва в делото на двамата си по-големи братя.
За първи път името му фигурира в хрониката на Никита Хониат, във връзка със сключването на Ловешкия мир през 1187 г. Една от клаузите на договора постановява Калоян да отиде като заложник в Константинопол, като по този начин византийското правителство си осигурява гаранции, че братята му ще се въздържат от враждебни действия срещу Империята. Князът престоява около две години във византийската столица, обграден от почести и внимание, където добре опознава византийските маниери. През 1190 г. успява да избяга, завръща се в Търновград и става пръв помощник на Асен и Петър в държавните дела. След като братята му стават жертва на честолюбиви предатели, Калоян поема кормилото на държавната власт.
Продължаване на освободителното дело. Войните с Византия и Унгария.
Гениален дипломат, ненадминат воин, мъдър държавник, този изключителен човек с неукротима енергия и последователност преследва поставените цели. За краткото си, едва десет годишно царуване той ще разтърси целия Балкански полуостров и ще промени хода на историята.
Пред младия цар стоят много и все сложни задачи за решаване. На първо място предстои освобождаването и обединението на всички български земи, останали под ромейска власт. Второ, възобновената държава се нуждае от международно признание. И трето, ако е възможно, да съкруши напълно намиращата се отдавна в агония Византийска империя.
Преди всичко обаче цар Калоян трябва да се справи с болярския сепаратизъм, който вече е взел твърде опасни размери, и да стабилизира вътрешното положение в България. Царят пристъпва към разрешаването на тези проблеми с политическа прозорливост и държавническа мъдрост, необичайни за младата му възраст. Твърде често му се налага обаче да проявява непоколебима решителност и желязна воля, а някои от действията му са белязани със суровост и жестокост. Особено към вътрешните врагове на държавата. Много скоро болярската опозиция усеща връз себе си тежката ръка на царя. След като осигурява вътрешния мир и стабилизира страната, той пристъпва към изпълнение на външнополитическите цели. Започва подготовката за война с Империята.
Българският цар на първо време привлича за съюзник Иванко – убиецът на Асен I. Цар Калоян е принуден да жертва личните си чувства в името на държавните интереси. Но този ренегат в момента е много ценен съюзник. След бягството си във Византия Иванко е отрупан с почести. Империята отлично знае как да използва политическите имигранти, потърсили убежище в нея, за своите цели. Към убиеца на българския цар тя показала особено внимание. Той е въведен в средите на придворната аристокрация, а за съпруга му е обещана дъщерята на починалия в български плен севастократор Исак. Скоро след това Алексий III назначава Иванко за управител на Пловдивската област и за главнокомандващ войските, предназначени да воюват срещу България. Отдава му се да отблъсне някои леки нападения на български военни части и с това печели окончателно пълното доверие на императора. Но Иванко имал съвсем други намерения. Разполагащ с големи пълномощия в поверената му област, той започва да разширява още повече властта си, усилва войските си с нови попълнения и дори започва да строи крепости в Родопите. Докато в един момент престава да крие стремежите си към отцепване от Константинопол. Към 1198 г. действията му срещу Византия са съчетани с тези на българската армия. Никита Хониат съобщава за голямо българско нашествие в тема Македония /Източна Тракия/.
Калоян постига сближение и с друг отцепник – Добромир Хриз, владетел на Струмишката област. Бивш сподвижник на Асеневци, той е изпратен през 1186 г. с отряд от 500 души в Македония и с помощта на местното българско население, успява да отнеме от византийците крепостта Струмица с прилежащите й територии. Политическите сътресения в периода 1187 – 1191 г. той умело използва за собствените си честолюбиви цели. След преминаването на германската армия на Фридрих I Хохенщауфен през Балканите, Византия подновява с пълна сила войната срещу България. Походът завършва със страшна катастрофа за имперската армия в клисурите на Тревненския проход през лятото на 1190 г. В същото това време струмишкият управител скъсва връзките с Търнов и се провъзгласява за независим владетел. Независимостта му обаче е кратка. След провала на военната кампания срещу българите, империята насочва войските си срещу сърбите и им нанася поражение при р. Морава. Ромеите завладяват подбалканските територии от Ихтиман до Ниш и Хриз е принуден да сведе глава пред имперската мощ. Исак II Ангел го назначава за комендант на Струмица.
И така, използвайки обстоятелствата, той няколко пъти променя политическата си ориентация /Никита Хониат го нарича „леснопроменлив хамелеон“/, докато накрая отхвърля властта на императора и се обявява отново за независим владетел. С помощта на местното население и с подкрепата на българския цар Добромир Хриз бързо овладява Средна и Северна Македония и премества резиденцията си в непристъпния Просек. Ромейските военни експедиции срещу него завършват с неуспех и накрая императорът е принуден да сключи мир с непокорния властел.
Цар Калоян ловко използва амбициите на двамата ренегати и ги превръща в свои оръдия срещу византийската власт, което създава големи главоболия на константинополските управници. С негова помощ са създадени две независими български княжества и сега Империята е изправена пред заплахата от война на широк фронт – Тракия, Родопската област и Македония.
И както в много случаи, когато византийците не могат преодолеят опасностите с военна сила, така и сега те прибягват до хитрост. За момента най-неудобният враг на империята е Иванко. Елиминирането му не се оказва трудно. Василевсът Алексий III признава със специална грамота правата на Иванко върху всичките завладени от него територии и го кани на лична среща в Станимака, като го уверява в добрите си намерения. Наивният българин се хваща в клопката. Още с появяването си в града, той е моментално арестуван и окован. От тук насетне името му изчезва от историята. Вероятно завършва дните си в някоя цариградска тъмница. Пловдивската област отново преминава под властта на Византия /1200 г./.
Настъпва времето българският цар да реагира подобаващо. В 1201 г. начело на мощна армия той нахлува в Тракия и завладява крепостта Констанция /до. дн. Симеоновград/. Незабавно след това Калоян прехвърля Стара планина и удря Варна, която е последното византийско владение в северна България. Крепостта се защитава от многоброен, елитен ромейски гарнизон. Царските инженери построяват невиждана обсадна машина, широка колкото крепостния ров, а на височина равна с тази на крепостта. Тя послужила както за мост над рова, така и за стълба по която щурмоваците достигат зъберите на градските стени. След тридневна яростна атака, Варна пада в ръцете на българската армия. Това става на Великден – 24 март 1203 г. Оцелелите ромеи ги очаква ужасна съдба – хвърлени са в крепостния ров и засипани с пръст… Нека дадем думата на Никита Хониат за тези събития:
„Без да се уплаши от светостта на деня, и без да се засрами от името Христово, което той произнасяше само с уста, подтикван от кръвожадни демони, блъскаше в рова всички, които бе заловил живи, и хвърляше пръст в рова. Така мястото стана общ гроб за всички. След като разруши крепостните стени, той се завърна в Мизия, като отпразнува деня с такива жертви и кървави помени.“
Но бедите на империята не свършват с това. Едновременно с кампанията на царската армия, в пълно съгласие с Калоян, действа и Добромир Хриз. Той отнема от ромеите и Западна Македония, войските му проникват дори в Средна Гърция. Негов съюзник е Мануил Камица – бивш ромейски протостратор. Скоро срещу империята вдига бунт и новият управител на Родопската област – Йоан Спиридонаки.
С голяма мъка Алексий III успява да потуши бунта на родопския наместник, след което се отправя срещу Добромир Хриз. Военните действия срещу него не са така успешни и императорът му предлага мир. Договорът е сключен и Хриз връща на империята Западна Македония. Това по същество представлява измяна към търновската корона и цар Калоян не забравя да му заплати заслуженото.
В края на 1202 г. между България и Византия е сключен мир. Според Хониат, инициативата за мирните преговори е на българския цар. Кое кара Калоян след такава победоносна кампания да поиска незабавен мир? Отговорът може да бъде само един – нашествието на унгарските войски в Белград и Браничево. От друга страна Византия също има сериозни основания за установяване на мирни отношения с България. От запад се задавали войските на Четвърти кръстоносен поход, а империята има своите основателни притеснения за сигурността си. През август 1202 г. синът на сваления и ослепен василевс Исак II Ангел, Алексий, влиза във връзка с водачите на похода и им предлага да го възстановят на бащиния му трон. Малко по-късно рицарите завладяват далматинския град Зара, по поръчение на Венецианската република.
Цар Калоян използва притесненото положение на империята и мирът е сключен. Клаузите му потвърждават териториалните придобивки за България, а едно от условията е унищожаването на княжеството на Добромир Хриз и присъединяването на териториите му към българската 56
държава. Империята охотно се съгласява с този точка от договора и оставения на собствените си сили ренегат не е в състояние да предотврати неизбежното. Почти цяла Македония и цялата Косовска област, заедно с градовете Прищина и Призрен преминават в пределите на царство България.
По отношение на признаването на царската титла на Калоян от Византия, то този въпрос или не е поставян по време на мирните преговори, или ако е поставен, то империята е реагирала отрицателно. Явно ромеите на са били притиснати достатъчно, за да бъдат принудени на такава голяма отстъпка.
Както вече споменахме, през есента на 1202 г. , възползвайки се от войната между България и Византия, Унгария окупира Белград и Браничево. Освен това унгарците подпомагат претендента за сръбския трон Вукан – брат на законния жупан Стефан Неманя и го поставят за наместник на окупираните български области. Мирът с Византия развързва ръцете на цар Калоян и неговият отговор е светкавичен. В началото на 1203 г. мощна българска армия разгромява унгарците и връща Белград и Браничево в пределите на Родината. Царските военни сили се намесват в сръбските междуособици като свалят унгарското протеже Вукан и връщат на трона законния владетел Стефан.
Преговорите с Рим. Сключване на уния и коронация на българския владетел.
В резултат на победоносните военни кампании, България добива престиж на могъща военна и политическа сила, превръща се във фактор в международните отношения. Въпреки могъществото обаче, тя не е призната официално от нито една външна сила, а българския цар няма статут на законен владетел. Една от приоритетните задачи на българската външна политика в този момент е търсенето на авторитетна санкция за легитимността на царската власт и международното признание на българската държава. При липсата на такава санкция всеки от съседите може да претендира за български територии, под предлог, че владетелят
им е незаконен. Калоян явно разчита да получи царската корона от Константинопол, но империята се оказва неотстъпчива по този въпрос.
Постигането на тази важна цел е улеснено от амбициозната политика на папа Инокентий III. При неговия понтификат Римската курия достига небивало могъщество. Волята му е закон за всички католически монарси. Наложил върховенството си над Запада, сега папата обръща поглед към православния Изток. Все повече отслабващата Византия вече не е сериозна пречка за амбициите на Светия престол, който се стреми да обедини целия християнски свят под скиптъра на понтифекса.
В 1200 г. в Търново пристига папският пратеник Доминик от Бриндизи, който предава на Калоян писмо от Инокентий III. В посланието папата се обръща към „Благородния мъж Йоанициус“, подканяйки го да засвидетелства предаността си към Престола на Св. Петър, като същевременно намеква за „римския произход“ на българския монарх. Папата не признава легитимността на царя, но
дава ясни индикации, че дава възможност за узаконяване на титлата му. Цар Калоян не отговаря веднага на това послание. Погълнат изцяло от грижите за освободителната война с Византия, от една страна, а от друга, понеже Доминик като грък, не му вдъхвал голямо доверие, Калоян го задържа около 2 години в Търнов. Възможно е българският цар да проявява известни колебания и да не бърза с обвързването с Рим. Може би все още се надява да получи короната от Византия. Мирът от 1202 г. обаче попарва надеждите му. Освен това от Запад вече се задавал Четвъртият кръстоносен поход – сила, способна сериозно да се намеси в събитията на Балканите. Цар Калоян вече няма време за колебания. Нужно е адекватно да се реагира на събитията. И той го прави с прозорливостта на гениален държавник. Папа Инокентий III – фреска в манастира „Св. Бенедикт“ – Италия
58
В края на 1202 г. прелатът Доминик от Бриндизи потегля към Рим, носейки със себе си две писма до Инокентий III – едното от цар Калоян, другото от главата на българската църква – архиепископ Василий.
В отговора си до папата Калоян подчертава, че всъщност България отдавна търси покровителството на Рим:
„И макар, че моите блаженопочивши братя още отдавна да бяха искали да изпратят пратеници до Ваша Светост, те все пак не са могли да достигнат до вас поради много наши неприятели. И ние, опитвайки се веднъж, втори и трети път да изпратим до вас пратеници, не успяхме да доведем до успешен край това, което желаехме.“
По-нататък в писмото царят ясно излага исканията си:
„На първо място ние като любим син искаме от нашата майка Римската църква царска корона и достойнство според както са ги имали нашите стари императори. Както намираме записано в нашите стари книги, един е бил Петър, втори Самуил и други , които са ги предхождали по царуване“.
Отговорът на цар Калоян дава интензивен живот на кореспонденцията. Скоро в Търново пристига папският прелат капелан Йоан Каземарински, който носи писма до царя и архиепископа. В писмата си римският първосвещеник им припомня за връзките между България и Рим от времето на Борис I, но по отношение на основното искане на Калоян, Инокентий все още е резервиран. Обръщението към българския владетел остава неизменно: „Благородният мъж Калоян, господар на България и Влахия“. С това папата явно желае да напомни, че узаконяването на царската /кралска/ титла тепърва има да се урежда и няма да се задоволи с празни обещания от страна на Калоян. Капеланът Йоан Каземарински връчва палиум на архиепископ Василий, което е израз на каноническото му подчинение на Рим.
Преговорите с Рим парират донякъде апетитите на Унгарското кралство към северозападните български територии. Отношенията с Унгария са твърде обтегнати, а крал Емерих настоява пред папата да не признава „узурпатора Калоян“.
Решен на всяка цена да спечели България, папата се опитва да убеди Емерих да престане с враждебността си към Калоян. В писмото си до унгарския крал, Инокентий търпеливо му обяснява:
„двамата братя, произхождащи от рода на предишните царе, започнаха не толкова да завземат, а да възвръщат земята на своите бащи“.
В същото време Алексий III, пред заплахата от кръстоносците, бяга от Константинопол и търси помощта на цар Калоян. В Търновград пристига самият вселенски патриарх Йоан Коматир, който предлага на българския цар императорска корона и патриаршеско достойнство за главата на българската църква, в замяна на помощта му срещу кръстоносците. Велика съблазън! Но царят й устоява. Разбира се, мъдрият държавник е наясно, че едно обвързване с Византия, в момент, когато рицарите са пред вратите на Константинопол, може да доведе до негативни последствия за младата държава. Царят изпраща патриарха с един уклончив отговор и подновява енергично кореспонденцията с папата, като вече си позволява да приложи и шантаж. В писмото си от май 1203 г. Калоян съобщава на Инокентий III за византийското предложение:
„Откакто гърците узнаха това /преговорите му с Рим/, патриархът и императорът ми известиха: „Ела при нас , ще те коронясаме за император и ще ти поставим патриарх, защото царство без патриарх не бива“, но аз не пожелах, а напротив, прибегнах до Твое Светейшество, защото искам да бъда раб на Св. Петър и на Твое Светейшество!“
Докато текат преговорите между цар Калоян и Инокентий III, събитията на Балканите се развиват стремително. След превземането на град Зара, командирите на Четвърти кръстоносен поход сключват споразумението със сина на ослепения василевс Исак II Ангел, Алексий,
60
относно връщането му на бащиния трон. И така, вместо към Светите земи, Походът се насочва срещу Константинопол. През лятото на 1203 г. Исак II Ангел е възстановен на престола, а Алексий IV е обявен за симвасилевс. Скоро обаче се оказва че младият император не е в състояние да плати обещаната сума от 200 000 марки на кръстоносците. Поради това отношенията между него и кръстоносните командири се влошават прогресивно. Негодуванието на столичните жители срещу латинското протеже прераства в открит бунт. Извършен е преврат, който завършва със свалянето на Алексий ІV и възкачването на Алексей V Мурзуфъл – роднина на Ангелите. Алексей ІV е удушен в затвора, след което умира и Исак ІІ Ангел. Това престъпно деяние предизвиква възмущението на западните рицари и те решават веднъж завинаги да свършат с Византийската империя. На 13 април 1204 г. “Царицата на градовете” е щурмувана и пада в ръцете на Христовите воини. В продължение на три дни в бляскавата столица на Изтока вилнеят смърт и разруха. Кръстоносците се отдават на разюздан грабеж при който са унищожени и разграбени безброй паметници на изкуството и културата.
Цар Калоян внимателно следи развоя на тези събития и решава да извлече полза от конфликта между ромеи и кръстоносци. Царят трябва да се съобразява със мощта на кръстоносната армия и решава да опипа почвата. През февруари 1204 г., докато рицарите обсаждат Константинопол, българският владетел иска от тях да го признаят за законен цар, като в замяна им предлага да ги подпомогне със 100 000-на армия срещу ромеите. Съветът на бароните отхвърля това предложение. Скоро след падането на византийската столица, царят отново изпраща посланици при латинците, този път с предложение за мир и приятелство. Отговорът им е толкова надменен и обиден, че на Калоян му става ясно, че мир с нашествениците не ще има и на него не му остава нищо друго освен да се готви за тежка и продължителна война.
Опиянените от победата си барони му заявяват, че той не може да се отнася към тях като с равни, а като роб към господаря си; че той незаконно владее земя, която принадлежи на Византия и следователно, те като
61
нейни наследници имат права над нея и Калоян трябва да им я върне, иначе те с оръжие в ръка ще си я отвоюват.
Преговорите с Рим обаче още не са приключили и Калоян е принуден да преглътне това предизвикателно оскърбление. Дори им изпраща ново послание, в което любезно им обяснява, че той „владее своята земя, по-правилно, отколкото те Константинопол, защото той завзел земята, която прадедите му бяха загубили, а те завзели град, който твърде малко им принадлежи“.
Върху повалена Византия кръстоносците изграждат нова държава – Константинополската латинска империя. За император е избран Бодуен – граф на Фландрия, граф д’ Ено. Започва разпределението на ромейските територии. Маркиз Бонифачо ди Монфера получава новосформираното Солунско кралство. Останалите рицари получават ленни владения в Тракия и Гърция. Много от предварително разпределените земи обаче трябва тепърва да се отвоюват. В суматохата около завоеванието, няколко византийски аристократи успяват да избягат към все още свободните земи, където с подкрепата на местното население създават нови държавни образувания, които спасяват византинизма от гибел. В Епир се установява Михаил Ангел, братовчед на Исак ІІ и Алексий ІІІ. Той се обявява за самостоятелен владетел и превръща град Арта в своя столица. В западните покрайнини на Мала Азия Теодор Ласкарис основава Никейската империя. В същото време в Източна Мала Азия братята Алексий и Давид Комнини създават Трапезундската империя.
Сега България се оказва притисната от две враждебни католически сили и положението е твърде тревожно. Признанието на папата е крайно наложително.
На 25 февруари 1204 г. от Рим за Търново потегля папският легат кардинал Лъв, който носи за българския владетел знаците на държавната власт – корона, скиптър и знаме. Преминавайки през Унгария, кардиналът е задържан по заповед на краля, след като последния разбрал каква е мисията на папския прелат. Емерих протестира в нарочно послание до
62
папата за коронацията на българския владетел. Кралят настоява преди това да бъдат уредени спорните териториални въпроси между него и Калоян. Гневът на Инокентий III е неописуем. Строгият отговор от Рим принуждава унгареца да освободи незабавно кардинала.
И така, на 15 октомври 1204 г. кардинал Лъв пристига в Търновград. На 7 ноември той помазва архиепископ Василий за примас на българската църква, като с това му се дава и правото да коронова българските „крале“. На следващия ден, 8 ноември, се провежда тържествената церемония по коронацията на българския владетел. Кардиналът поставя върху главата на Калоян кралска корона, съгласно официалната прокламация на Римския престол „Caloiohani illustri Bulgarorum et Blachorum regi“ /Калоян, светлия крал на българите и власите/. Като вече независим владетел, Калоян получава правото да сече монети със свой образ. На царя е връчено знаме с ключовете на Св. Петър, което илюстрира почетния му васалитет към римския понтифекс.
Въпреки желанието на българския владетел за удостояването му с царско /императорско/ достойнство и издигане на архиепископ Василий в патриарх на българската църква, папата не го удовлетворява. И сега ще обясним защо.
Според средновековната римовизантийска държавна доктрина право на имперски титул имат само владетелите на
Източната Римска империя и на Свещената римска империя на германската нация – традиция, която води началото си от официалното разделение на Римската империя – един император на Изток и един на Запад. Според нея удостояването с императорска титла на трети или четвърти монарх е абсолютно недопустимо. Останалите европейски суверени носят титлата rex /крал/. Папата не може да не се съобрази с това и няма как за Факсимиле от преписката с папа Инокентий III, съдържаща титулатурата „крал на българи и власи“
българския монарх да се направи изключение. За българите обаче това няма особено значение. В отговора си до Инокентий III, архиепископ Василий го известява, че по разпореждане на Негово Светейшество кардинал Лъв е коронясал Калоян за император „coronavit et benedixit imperatori Calojohanni, domino omnium Bulgarorum atque Blachorum“, а него е помазал за патриарх.
Интересното в случая е, че папата не оспорва императорската титла на Калоян, с която българския монарх сам се окичва, предпочитайки да не подлага на разискване тази твърде деликатна тема. Всъщност, от тук насетне папите в посланията си до владетелите на Второто царство се обръщат към тях с титлата „император“!
Унията, сключена между България и Рим има чисто формален характер. Църквата напълно запазва своите източноправославни обреди и традиции. В политическо отношение, България с нищо не се обвързва пред Светия престол. Сега вече, като суверенен владетел, цар Калоян може спокойно да отговори на външно-политическите предизвикателства. Ръцете му са развързани за действия.
СБЛЪСЪКЪТ СЪС ЗАПАДА
Веднага след коронацията, Калоян пише на папата да предупреди маджари и латинци да се въздържат от враждебни действия към българската държава:
„Пиша Ви обаче и за унгареца, че моето царство няма никаква общност с владенията или нещо друго с него. Моето царство с нищо не му вреди, а, напротив, той напада и уврежда владенията на моето царство. Господин кардинал Лъв сам видя и ще извести на Ваше Светейшество дали аз не зачитам крал Емерих, или той не зачита мене. Нека Ваше Светейшество му пише да стои далече от моето царство, понеже моето царство няма намерение да не го зачита, нито да отива против неговите земи. Ако обаче той сам дойде против моето царство и Бог помогне да бъде победен, нека Ваше Светейшество ме освободи от всяко подозрение… Също за латинците, които
навлязоха в Константинопол. Както аз не им причинявам никакво зло, нека и те ме зачитат. Обърнете им внимание на това. В случай, че те не променят държанието си към мен или ме нападнат, или убият някой от моите поданици, аз ще се смятам свободен да действам така, както намеря за добре и нека тогава Ваше Светейшество не ме смята виновен за последиците“13
След смъртта на крал Емерих през 1204 г. спорът с Унгария за Белград и Браничево затихва, понеже новият крал Андрей II е достатъчно ангажиран с вътрешни проблеми и никак не му е до разправии с българите. Опасността, обаче, от страна на Латинската империя тегне с пълна сила над България. Не може да се каже със сигурност дали папа Инокентий III предприема действия в Константинопол относно отношенията с България, но враждебността на кръстоносците остава все така открита и демонстративна.
Грубо и арогантно е отношението им и към покореното гръцко население в Тракия. Латинците надменно отказват предложението на готовата за сътрудничество ромейска аристокрация. Съвсем естествено, обидените ромеи се обръщат за помощ към българския цар. В Търновград пристигат представители на тракийските градове и съюзът е сключен. Ромеите се заклеват във вярност на Калоян, обещават му да го 13Писмо на цар Калоян до папа Инокентий III, ЛИБИ, т. 3, стр. 360
признаят за свой цар, ако той им помогне в борбата с латинците и ако се отнася с тях като със свои поданици. За цар Калоян, който отдавна разбира, че сблъсъкът с Латинската империя е само въпрос на време, това предложение е добре дошло. Нещо повече – то очертава перспективата в бъдеще, вече с помощта на самите ромеи, да поеме наследството на василевсите.
В трескавата подготовка за борбата, цар Калоян си осигурява помощта на куманите, като същевременно влиза в преговори за съюз със селджукските турци.
Настъпила пролетта на 1205 г. Знакът за бунта на тракийските градове е даден от Дидимотихон. За една нощ жителите на града въстават и избиват латинския гарнизон. Примерът на Дидимотихон е последван от Адрианопол, Аркадиопол (дн. Люлебургаз), Цурул (Чорлу), Филипопол и др. Латинците са безпощадно избивани, а тези, които се предават, са изпращани на цар Калоян. Малцина рицари успяват да се спасят от жестоката сеч с бягство. Рицарят Рение дьо Три, който получава като ленно владение Пловдив, успява да се измъкне от града и се укрива в Стенимахос (Асеновград).
При избухването на въстанието на гръцките тракийски градове, латинските сили са разпилени. Част от кръстоносната армия, начело с императорския брат Анри, се намира в Мала Азия, където довършва завладяването на византийските територии. Солунският крал Бонифачо ди Монфера с други кръстоносни отряди воюва в Южна Гърция. Изненадан от събитията в Тракия, император Бодуен нарежда военните действия в Мала Азия да бъдат преустановени и тамошните войски да потеглят незабавно към Балканите. Сам той, начело на всички налични войски в Константинопол, се отправя към Тракия. Изплашени, жителите на Виза и Цурул отварят градските порти, но Аркадиопол, който
решава да се брани, изпитва връз себе си страшната мъст на латинците.
Рицарските отряди, под командването на Жофроа дьо Вилардуен и Манасие дьо Лил, пристигат край Адрианопол. Малко по-късно натам се отправят императорът и граф Луи дьо Блоа, без да дочакат събирането на цялата кръстоносна армия. Когато на 29 март 1205 г. Бодуен пристига при Адрианопол, той вижда над кулите на крепостта да се веят знамената на българския император.
В същото време, с бърз марш, българската армия наближава Адрианопол и се установява на лагер на около 5 левги (20 km) от града. Силно укрепената крепост е подготвена за тежката борба и кръстоносците са принудени да започнат редовна и продължителна обсада. Латинците укрепват своя стан и разполагат обсадните машини срещу градските стени. В продължение на две седмици защитниците храбро отбиват рицарските атаки. Същевременно българското разузнаване редовно докладва на царя за действията на врага и положението на обсадените.
Тук е мястото да разгледаме видовете въоръжени сили, числеността, организацията, въоръжението и снаряжението на българската и латинската армия. По отношение на числеността на армиите, въпросът е спорен. Основни сведения за това ни дава хрониката на маршала на империята – Жофроа дьо Вилардуен, който е участник в събитията. Според него Калоян пристига край Адрианопол „с твърде голяма армия“ от българи и власи.14 Същият автор твърди, че в царските сили влизат и 14 000 кумански конници.15 Колко голяма е тази армия, ние не можем да кажем с точност. Въз основа на знанията ни за военния потенциал на България при Калоян, състава на редовната армия и съюзните контингенти на кумани и гърци, предполагаме, че общата численост на силите, които царят води срещу кръстоносците при Адрианопол, варира между 40 000 и 60 000 души.
Редовната царска армия се състои от тежка и лека кавалерия, както и от тежка и лека пехота. Войските са въоръжени с най-различен вид оръжия за нападение и ръкопашен бой – лък и стрели, късо метателно копие, прашка, дълго копие (4 m), меч, сабя, секира, боздуган, ласо. Защитното снаряжение на българския войник от това време се състои от шлем, пластинчата или халчеста ризница и щит. Тежката царска кавалерия е въоръжена с дълго копие, сабя, меч, щит, шлем и ризница; леката – с лък, късо копие,
14Жофроа дьо Вилардуен, Завладяването на Константинопол, прев. Иван Божилов, С. 2000, стр. 113 15 Пак там
български бойци – конник (лека кавалерия), и пехотинец – мечоносец
сабя, ласо. Тежките пехотни полкове притежават дълго копие, голям, тежък щит, меч, шлем и ризница; леките – лък, прашка, меч и лек щит.
Що се касае до неизменните съюзници на Второто царство, куманите, те са лековъоръжени конници, бързоподвижни, ловки, изключителни стрелци. Хвърковатата им кавалерия е неоценим помощник при извършване на светкавични набези, обходи и внезапни удари по врага. Един от летописците на Четвърти кръстоносен поход – рицарят Робер дьо Клари, ни дава подробно описание за тях: „Всеки куманин има по 10 до 12 коня, които са тъй дресирани, че следват господаря си, където и да поиска той да отиде; той възсяда ту на един, ту на друг от тях. При пътуване всеки кон има на муцуната си прикачена по една торба с храна, тъй че той може постоянно да върви ден и нощ и за едно денонощие да измине до 7 и до 8 дена път. На тръгване куманите не товарят нищо на конете си, но щом пристигнат до своята цел, те заграбват всичко, каквото им попадне — хора и имане. Обличат се в овчи кожи и пътуват винаги въоръжени с лъкове и стрели“.16
Неприятелят, с когото българската армия за първи път ще влезе в сблъсък, представлява изключително опасна бойна сила, притежаваща голяма ударна мощ.
Рицарите, тези професионални воини, си спечелват славата на непобедими бойци по бойните полета на Западна Европа и Отвъдморските земи. Каква е организационната структура на рицарската армия? Най-малката военна единица включва 1 рицар, от 4-ма до 10ма конни сержанти, пехотинци – оръженосци, копиеносци, слуги и др. Тези единици са включени в подразделения с различна големина.
Рицарят е тежковъоръжен кавалерист, защитен почти изцяло с ризница. Отчасти с ризница е покрит и конят му. Тук ще направя едно уточнение – защитното снаряжение на рицаря от началото на ХІІІ в. е далеч от общоприетата представа за бляскави, ковани стоманени брони, които го покриват от главата до петите – това е характерно за много по-късна епоха – от ХІV в. насетне. В разглеждания период рицарят е покрит от
16Васил Златарски, История на българската държава през средните векове, т. 2, България под византийско владичество, С. 1994, стр. 518-519 /Притурки, Известия за куманите/
Кръстоносци – XI–XII в. Реконструкция
22
плетена или пластинчата ризница, достигаща малко под коленете му, която се надява над вълнена туника. Краката му също са защитени от метални халки. Въоръжен е с меч, копие, боздуган и щит. Рицарското снаряжение и въоръжение е много скъпо – оценява се на 45 крави, с колкото разполага едно малко село по това време.
Обучението на тези професионални бойци започва от 7-годишна възраст. В рицарско звание се посвещават едва след като навършат 20 години, при тържествена церемония.
Преди атаката, рицарската армия се построява в каре или в клин. На първа линия се строяват рицарите, отстоящи на 5 до 10 метра един от друг. Зад тях се строяват конните сержанти, копиеносците и оръженосците. При атака в клин рицарската армия образува дълбока колона. Клинът представлява строй, при който обикновено найотпред се построяват четирима рицари, а във всяка следваща линия – по двама в повече. Атаката започва при бавен алюр, със сведени напред копия. Строят се запазва до сблъсъка с врага, като след това следва ръкопашният бой, свеждащ се до единоборство.
По отношение на числеността на латинската войска при Адрианопол сме изправени пред сериозен проблем – липсата на точна информация. Хрониките дават различни сведения за броя на рицарите, участващи в сражението. Според Вилардуен, Бодуен I има под знамената си 240 рицари, Роберт дьо Клари съобщава за 300, а други извори говорят за 300 френски и 500 фламандски рицари – иди, че му хвани края! И още един проблем, който ни пречи да добием ясна представа за числеността на латинците – всички хронисти съобщават само броя на благородниците, ни дума за сержантските роти, оръженосците, спомагателните отряди, венецианските войски. Имайки предвид обаче структурата на кръстоносните подразделения, и данните, с които разполагаме, предполагам, че броят на латинците е около 10-12 хиляди души.
Няма съмнение – на българската армия ѝ предстои сблъсък с една страшна сила, която е в състояние да прегази всеки противник. Българските войски за пръв път се сблъскват с рицарска армия, която прилага съвсем различна тактика, и затова за Калоян е от голямо значение да получи сведения за начините, по които рицарите водят бой. В продължение на две седмици българското разузнаване непрекъснато следи кръстоносците. Царят получава така необходимата му информация за състоянието на латинските сили. Същевременно в българския лагер кипят трескави приготовления за сблъсъка. Командването решава да бъде устроена засада на кръстоносците, като мястото е избрано изключително внимателно и удачно – блатиста, пресечена местност, за което споменава Хониат: „След това Йоан със своята войска се скри в долове, навлезе в пропасти и през стръмни места се промъкна на едни височини, грижейки се противниците да не разберат това“.17
17Никита Хониат, История, т. 2, О событиях по взятии Константинополя, Электронная библиотека ИФ МГУ им. М. В. Ломоносова, стр. 153
23
Войските копаят трапове с набити в тях заострени колове, замаскирани с клони и чимове. Мястото на засадата не е точно локализирано от съвременната наука, но се предполага, че то е северно от Адрианопол – при вливането на р. Провадийска в р. Тунджа, където местността е мочурлива. По онова време долината на р. Провадийска, течаща между високи хълмове, е покрита с гори и те дават чудесна възможност за прикриването на големи сили.
Най-накрая приготовленията са завършени и на 13 април 1205 г., по заповед на главнокомандващия, голям разузнавателен отряд, начело с протостратора Коча, извършва набег срещу лагера на латинците. Нападението на куманския ескадрон предизвиква смут и един рицарски отряд веднага се строява за бой и се впуска срещу дръзките нападатели. Рицарите се увличат в преследване на хвърковатата лека кавалерия, като са засипвани със стрели от ловките кумани, които стрелят обърнати назад. След близо 4 километра препускане, изтощени и с големи загуби, рицарите се връщат обратно.
Вечерта в латинския лагер е проведен военен съвет, на който е решено занапред никой да не се поддава на подобни провокации. При повторно нападение армията трябва да се построи пред лагера в боен ред, без да се увлича в безполезно и рисковано преследване.
Настъпва утрото на 14 април 1205 г., Велики четвъртък. В кръстоносния лагер е отслужена тържествена меса, след която рицарите сядат да обядват. Ненадейно връз лагера се изсипва дъжд от стрели. Леката кавалерия на протостратора отново връхлита латинския стан. Бойните рогове свирят тревога, латинците бързо се въоръжават и се построяват, съгласно заповедите на императора от предната вечер. Военната дисциплина обаче в рицарската армия не е на висота.
Граф Луи дьо Блоа и дьо Шартр не издържа на предизвикателството и нарушава указанията на военния съвет. Гордият и самонадеян рицар се впуска с отряда си в преследване на куманската кавалерия, като призовава императора да го последва. След него потеглят останалите войски, начело с Бодуен I, като в лагера остават само отрядите на Жофроа дьо Вилардуен и Манасие дьо Лил.
Преследвайки куманската кавалерия почти 10 km, рицарските войски разреждат редиците си и разстоянието между отделните отряди се увеличава твърде много. Вероятно отново проявяват известно колебание, но в този момент куманите отново ги предизвикват с порой от стрели, дори влизат в непосредствена схватка с тях. Изпаднали в ярост, латинските войски продължават преследването, докато накрая попадат на мястото, където ги очакват главните сили на царската армия.
И тук вече нищо не може да ги спаси – нито железните брони, нито отчаяната им храброст. Многобройните български полкове връхлитат отвсякъде „като гъст черен облак“ латинските отряди. В пълно обкръжение попада първо отрядът на граф дьо Блоа, а след него и отрядите на императора. Битката е яростна и кръвопролитна, като
скоро се превръща в поголовна сеч. Латинците сега си имат работа не с леките кумански ескадрони, а с тежката царска кавалерия и стоманените мечове на българската пехота. Първи се изплашват обикновените латински войници – сержанти, оръженосци, пехотинци – те панически побягват от касапницата.
Рицарите обаче продължават яростно да се бранят. Дори Луи дьо Блоа успява да се вреже в гъстите български редици, но скоро е смъртоносно ранен и пада от коня си. Верният му рицар Жан дьо Фриез му предоставя своя кон, като миг след това пада мъртъв. Хората на графа го призовават да се оттегли – „Сеньор, оттеглете се оттук, защото Вие сте твърде тежко ранен“18; но храбрецът твърдо отказва: „Не е угодно на нашия Господ Бог, някога да бъда укорен, че съм избягал от бойното поле и съм изоставил императора“.19 Малко след това братовчедът на френския племенник на английския крал умира. Редиците на рицарите бързо се топят. Хората около императора падат един след другиго. Някои го изоставят и побягват. Император Бодуен остава сам и вече е пленник на българския цар.
Залязващото слънце огрява за последно осеяното с трупове бойно поле. На него погива цветът на латинското рицарство. Роберт дьо Клари ни съобщава за над 300 избити рицари. Сред тях са епископ Пиер дьо Бетлеем, Етиен дьо Перш, Рено дьо Монмирай, Матийо дьо Валинкур, Робер дьо Ронсоа, Жан дьо Фриез, Готие дьо Ньойи, Фери д’Йер, Йосташ дьо Юмон, Бодуен дьо Ньовил…
Остатъците от разбитата армия, които се измъкват от кошмарното клане, бягат в лагера при Адрианопол и разказват на своите за страшната катастрофа. Решено е отрядите на Жофроа дьо Вилардуен и Манасие дьо Лил да поемат охраната на лагера,
строявайки се в боен ред извън него, а дожът на Венеция – Енрико Дандоло, със своите войници да остане по палатките, и така да изчакат настъпването на нощта, когато да започнат отстъплението.
Преследващите български отряди достигат латинския стан и обсипват охранителните отряди със стрели до падането на вечерния мрак, след което се оттеглят. С настъпването на нощта започва отстъплението на остътъците на кръстоносната армия, като първи напускат лагера венецианците, а след тях отрядите на Манасие дьо Лил и Жофроа дьо Вилардуен. Бързината спасява латинците от пълно изтребление. На следващия ден главните сили на българския цар са пред адрианополските порти.
В паническо бягство, латинците изминават пътя до Родосто (на Мраморно море) за две денонощия. Там те се срещат с дошлите от Мала Азия отряди на императорския брат Анри и рицаря Пиер дьо Брашийо и едва сега бегълците се чувстват в безопасност. Страхът от българския цар взема една видна жертва – от лудото препускане 97-годишният венециански дож Енрико Дандоло получава отток на половите органи и след месец умира.
Ужасът от разгрома обхваща и самия Константинопол. Около 7000 кръстоносци и няколко видни барони се качват на кораби и напускат империята завинаги.
Вместо да преследва и да доунищожи разбития враг, цар Калоян започва покоряването на цяла Тракия. В победосния си марш армията превзема и разрушава градовете Кариопол (Айробол), Хераклея (Ирегли), Панон (Барбарос), Траянопол (Лутрас), Мосинопол (до Гюмюрджина), Перитор… До края на пролетта на 1205 г. цар Калоян е господар на Тракия, а войските му стигат под стените на Константинопол. Под латинска власт остават само градовете Родосто и Селимврия.
Разгромът на кръстоносците при Адрианопол поразява тогавашния свят. Митът за непобедимостта на рицарите е разрушен. Крале, кардинали, графове и барони слушат удивени разказите на вестоносците за страховитата битка при Адрианопол. Тя прави потресаващо впечатление на хронистите, които в мелодраматичен тон, характерен за епохата, ни предават своите разкази за този паметен ден – французите Жофроа дьо Вилардуен, Робер дьо Клари, Ернул; ромеите Никита Хониат, Никифор Григора. Самият Волтер векове по-късно пише: „Победата на българите над кръстоносците при
Одрин с пленяването на император Бодуен, хвърлен в затвора на търновската крепост с пречупени ръце и крака, стигаше българите да станат ужас за цяла Европа“.20
Сражението при Адрианопол разтърсва из дъно новосъздадената Латинска империя. Завоевателният ѝ устрем е прекъснат, самата тя трябва да мисли за собственото си спасение. Българската победа има европейски измерения – тя повлиява пряко върху съдбата на Балканите и за спасяването на византинизма. Само можем да гадаем какво би станало при надмощие на кръстоносците; победата оказва влияние и върху отношенията Изток–Запад. И за да не бъдем голословни и обвинени в „патриотарски“ настроения, нека цитираме оценките за нейното значение на видни чужди византолози:
„Латинската империя се оказала неспособна да наложи хегемонията си на Балканите: тя така и не се възстановила напълно след поражението, нанесено ѝ от Калоян в битката при Адрианопол през 1205 г.“ Димитри Оболенски
„… истина е, че никой друг, освен Калоян, не спасява от гибел намиращата се в процес на възсъздаване Византийска империя“ Георгий Острогорски
„Тази кървава загуба довела французите до много критична ситуация. От всичките им завоевания оставали само градовете Константинопол, Родосто и Силиврия… останалите земи минали под властта на краля на България“ Шарл Дюканж
„След 1205 г., когато латинците понесли тежко поражение в битката при Адрианопол от цар Калоян, никейското правителство в изгнание започнало спокойно да изгражда административния си апарат, избрало патриарх и се обявило за официален наследник на Византия…“ Херберт Хунгер
Мисля, че това е достатъчно. Всъщност, както казва Петър Мутафчиев, плодовете на адрианополската победа ги обират не българите победители, а други. А другите са ромеите. Но да видим нататък как протичат събитията…
20 История на българите, т. 5, Военна история, С, 2007, стр. 150
27
Библиография
Андреев, Йордан, Българските ханове и царе VII-XIV в., С, 1988; Божилов, Иван, Фамилията на Асеневци. Генеалогия и просопография, С. 1985; История на българите, т. I, От древността до края на XVIв., С, 2003; История на българите, т. 5, Военна история, С, 2007 Златарски, Васил, История на българската държава през средните векове, т. 2, България под византийско владичество, С. 1994 ЛИБИ, т. 3, С, 1965; Мутафчиев, Петър, История на българския народ, С, 1992 Никита Хониат, История, т. 2, Электронная библиотека ИФ МГУ им. М. В. Ломоносова Овчаров, Николай, Победите на цар Калоян, С, 2005,
