В писмо на Евлоги Георгиев до брат му Христо се казва следното: „Зная, че внасяте в Прага на Васил Стоянов помощ. Тя мисля да е от състоянието на покойния Мустаков, няма ли повече, за да се определи и някоя помощ и за Шишкова, който е сега в Прага?“.

Евлоги Георгиев дори лично определя кой негов възпитаник какви науки да изучава, изхождайки от нуждата всеки един от тях да бъде полезен на народа си по максимален и разнообразен начин. Нещо повече, той следи строго и процеса на тяхното обучение и се проявява като непримирим при опити за отклоняване задължението на стипендиантите да се върнат на работа в родината.

Братя Георгиеви имат заслуга и за създаването и укрепването на българското училище в Галац, като Христо купува голяма къща през 1868 г. и изразява готовност да я продаде на същата цена на Добродетелната дружина с уговорката да послужи за създаване на българско училище и църква. Той се отказва от възможната печалба и поставя единствено условие в къщата да се настани владиката Панарет Рашев. Впоследствие Евлоги ежегодно подкрепя тези две средища на българите в Румъния.

Като част от Добродетелната дружина двамата братя се превръщат в хората, към които младите българи директно се обръщат за помощ. Така например студентът Иван Михайлов моли Евлоги Георгиев през 1876 година да го подпомогне за довършване образованието му в Женева и отново прочутият карловец отпуска средства на студента К.Помянов за следването му в Табор и Прага.

Известен с откриването на първото българско светско училище, Априлов дава своя принос за образованието на българи в чужбина. Той учредява стипендии за обучение на  ученици и студенти. Сред Априловите стипендианти са възрожденци като Тодор Бурмов, Райчо Каролев, Петър Генчев и Иван Гюзелев, които след завършване на средното и висшето си образование в Одеса и Киев работят в Габрово и реформират училището там така, че през 1872 г. то се превръща в първата модерна гимназия по българските земи.

Още през 1840 г. Васил Априлов, Николай Палаузов и Стефан Тошкович се обръщат към граф Михаил С. Воронцов, генерал-губернатор на Новорусийския край, с молба да ходатайства пред императора за позволение „да се приемат на държавна издръжка в одеския лицей двама пристигащи от България юноши, и такова число в семинарията“.

Стига до отпускане на четири стипендии само за Семинарията. Преди това Априлов е привлякъл в Одеса, на издръжка на габровски настоятели, петима българи, но спечелването на официалната руска подкрепа прави възможно разрастването на броя им, като към стипендиите се присъединяват не само отделни лица, но и организации като Славянския благотворителен комитет и Одеското българско настоятелство. Дългосрочният резултат е появата на български колонии от ученици в различни руски градове.

Сред Априловите стипендианти са  общественици като Натанаил Охридски и Захари Княжески, вдъхновителите на възрожденската поезия Найден Геров и Добри Чинтулов, създателят на първия български вестник „Български орел“ Иван Богоров, както и знаменитите книжовници Ботьо Петков и Сава Филаретов.

През 1844 г. той учредява стипендия „на вечни времена“ в Московския университет, с която да се издържат млади българи, предимно от родния му край – Софийско. За тази цел той влага 15 000 рубли асигнации в университетското ковчежничество, с лихвите от които предвидената за стипендиите сума следва да се образува. Нещо повече, според точка 5 от завещанието му към въпросната сума се добавят още 1500 рубли. С лихвите и дивидентите от вложените суми се осигуряват малко над 35 рубли за студент на месец.

Освен всичко това има и една друга сума от 10 000 рубли, вложена от Денкоглу в Петербургска банка „за вечни времена“ на името на училищата в София. Софийската община всяка година получава процентите от тази сума.

След смъртта на Денкоглу по стипендията в Москва се обучават Христо Т. Стоянов, делегат от София при избора на първия български екзарх и губернатор на Свищов по време на Руско-турската война, Христо Бимбалов, студент по медицина, Христо Филипов, Захари Стоянов (две години), Васил Градинаров, Тодор Панчев, Боне Лазаров, Трайко Димитров.

Самият Денкоглу няма образование, но въпреки това осъзнава ползите, които една  просветена прослойка може да донесе за обществото в бъдеще. Бърз преглед върху неговите стипендианти показва, че надеждите му се оправдават. Този човек е притежавал морални качества, с които малко българи през периода могат да се похвалят.

През 1912 г. завещава всичките си пари, недвижими имоти и ценни книжа за откриването и издръжката на висше търговско училище в Свищов. В писмо до кмета на града Димитър Ценов пише: „Аз имам една мечта – да направя нещо за родния си град, в който захванах своето търговско поприще, и за българина, комуто изглежда предстои още много културна борба, додето ще може да достигне своята справедлива, национална и човешка кауза.“

Завещанието на Димитър Ценов е второто по размер и значение дарение за просветни нужди след това на Евлоги Георгиев. Въпреки това, той не го възприема като нещо съществено и грандиозно, както личи от финала на неговата последна воля:

„Като принасям своята скромна лепта на народния олтар, свършвам с благопожеланието, щото българският народ да върви безспир по пътя на културния напредък и към постигането на своя идеал. Амин.“

Димитър Ценов оставя над 5 млн. златни лева и само четири години след смъртта му неговият завет е изпълнен. По този начин Свищов става третият университетски център в България след София и Варна.

Благодарение на Тъпчилещов образованието си получава Лазар Йовчев, известен като екзарх Йосиф, положил неимоверни усилия за изграждането на църковното и училищно дело в Македония и Одринско.

С усилията на „дядо Христо“, както е известен сред младежите, които подпомага, младият Лазар е приет във френския католически колеж в Бебек и после в Париж, където се обучава в Сорбоната, благодарение на даренията, събрани от калоферските чорбаджии с посредничеството на Тъпчилещов.

Йовчев получава 3000 гроша първоначална сума, а галаталийския еснаф в Цариград отпуска 2000 гроша всяка година отново със съдействието на богатия търговец, който освен това лобира за изплащане на обещаните на Йовчев суми, когато възникват проблеми с тяхното отпускане. Признанието на бъдещия български екзарх личи в писмо до неговия благодетел от 7 февруари 1867 година:

„Вие сте, прочие, някакси като провидението ми. Под грижите на такъв родолюбив и силен покровител, всегда съм мислел, че не ми остава (друго) освен да отправям към небето желания за Вашето благоденствие.“

Освен за Лазар Йовчев парична помощ е отпускана и на Ненчо Хаджикръстев, също обучаващ се в Париж.

Усилията на родения в Калофер възрожденец не спират дотам. В писмо на архимандрит Натанаил Зографски разбираме, че „калугерче от Зографския манастир“ постъпва в караказанското училище на остров Халки и съобщава, че „дядо Христо“ го приема да живее в неговата къща и „показва отечески грижи.“