Някои родители разчитат на емоционалните атаки, за да държат децата си под контрол и дори ги приемат за нещо нормално – един вид любов и внимание. Те може да не малтретират физически децата си, но с думите и поведението си жестоко ги наранява. Скоро детето започва да живее в постоянен страх от това мама или татко да не е в лошо настроение и се чувства лично отговорно, когато някой от родителите му не е весел. Такива родители, които изливат негативните си емоции в децата си, събуждат страх, но държат да бъдат обичани от децата си. Те се сърдят, ако милите им жестове са приемани с подозрение или ако детето ходи на пръсти около тях, но сами са си го направили. Можете да ги чуете да казват „Всичко съм направил/а за теб, а ти си толкова неблагодарен“.

В такива семейства родителите се обиждат един друг и делят отговорностите с децата си, които биват въвлечени в споровете. Тийнейджърите в такива семейства са принудени да слушат оплакванията на родителите си, да ги успокояват, да предлагат съвети и да им помагат. Но реално мнението им няма никакво значение и те самите нямат право на личен избор. Децата в такива семейства са принудени да пораснат много бързо, а като възрастни трудно се обвързват, защото са имали толкова лош пример от родителите си.

Самовлюбените родители очакват децата им да са най-добрите във всичко, но възприемат постиженията им като даденост. Всички „провали“ се приемат много трудно от родителите, а децата се чувстват виновни, че са ги разочаровали. Децата от такива семейства се превръщат в неуверени възрастни, които смятат, че винаги ще разочароват хората в живота си.

Този тип родители принуждават децата си да бъдат откровени с тях и дори се сърдят, когато децата им не споделят с тях. Когато детето обаче сподели, получената информация се използва срещу него по 2 начина:

• Роднините, съседите и всякакви други хора са наясно с всички проблеми на детето, защото родителите му са големи клюкари и не виждат нищо лошо в това.
• След като изслуша историята на детето си, родителят започва да му се кара, да го порицава или да му се присмива, вместо да покаже разбиране.

Колкото по-ниско е самочувствието на детето, толкова по-лесно е да бъде контролирано. Лошите родители често коментират недостатъците на децата си, особено външният им вид, защото той винаги е една деликатна тема. Ако детето няма някакви очевидни недостатъци, лошите родители ще си ги измислят. Такива родители постоянно подкопават самочувствието на децата си, но в същото време не искат детето им да стане по-добро или да опита нещо ново, защото едно успешно дете ще има самочувствие и ще може да им се опълчи.

Всички родители искат децата им да успеят, но има родители, които постоянно сравняват децата си с останалите и искат децата им да успеят само за да могат да се похвалят с тях. Тези лоши родители се радват на успеха на децата си само поради две причини: 1. Първата е точно че могат да се хвалят с успешните си деца пред познатите си, които ще им завиждат. 2. Заради лични облаги: Успешните деца ще помагат финансово на родителите си и така вторите ще живеят по-добре.

В такива случаи родителите третират децата си като обекти и правят планове вместо тях. Те обичат да се месят в живота на децата си, обаче отказват да поемат вината, ако нещо се обърка.

В нормалните семейства родителите помагат на децата да се изнесат, да си намерят собствено жилище и да заживеят самостоятелно. Лошите родители постоянно се оплакват, че детето им живее с тях, мрънкат за парите, за храната, за домакинската работа и т.н., но не искат детето им да напусне семейния дом. И не си мислите, че нещата се оправят, ако детето плаща част от сметките и помага в домакинската работа. Не. Такива родители винаги ще намерят повод да недоволстват, но в същото време не искат да пуснат децата си на свобода. Какво искат тогава? Искат едно послушно дете без собствено мнение, което винаги ще стои до тях и ще изпълнява нарежданията им.

Такива родители предлагат нещо на детето си, от което то няма особена нужда, но го заставят да го вземе. Детето си мисли: „Може би просто им липсвам и искат да се почувстват необходими, ще взема нещото, за да ги зарадвам“. Така детето приема помощта, благодари на родителите си и може би дори предлага да върне жеста. Само че краят е доста горчив, защото родителите винаги ще намерят начин да напомнят на детето си за тази „услуга“, която са му направили. Или пък дори ще мрънкат колко е неблагодарно. Накрая децата се превръщат в истински затворници на родителите си:

• Ако откажат помощта, родителите ще им се обидят.
• Ако приемат помощта, ще са задължени на родителите си и това ще им излезе през носа.

Личен живот? Лично пространство? Какви са тези неща въобще!? Такива понятия не съществуват в речника на лошите родители. Ако детето се опита да ограничи достъпа на родителите си, те започват да се сърдят и да го обвиняват, че им няма доверие. Дори възрастните деца, които вече не живеят при родителите си, не могат да бъдат спокойни, защото родителите настояват да имат резервен ключ за спешни случаи. Затова детето го очакват много изненадващи проверки, при които ще трябва да отговаря на въпроси като „Защо не си си измил чиниите?“ или „Защо си купила такава глупост?“. Такива родители не уважават решенията на децата си и си мислят, че имат постоянно правото да ги държат под око.