Обсадата на Константинопол (717-18г.) и спасяването на Европа
Обсадата на Константинопол от огромната арабска армия на Маслама през 717-18г., завършила с разгром за силите на Халифата, отдавна заема ключова позиция в българската историография. Причините за това са повече от очевидни – всички съвременни извори пряко или косвено отбелязват значителната роля, изиграна от българите в спасяването на ромейската столица и прогонването от Балканите на най-голямата азиатска армия, стъпвала тук от времето на Ксеркс. Арабската заплаха за Европа е несъмнена – падането на византийската столица би означавало безпрепятствено разширение на халифата към Балканите, а също така и Италия, тъй като византийския флот е този, който държи силите на исляма далеч от Апенините. В този смисъл, победата над арабските сили с право може да се отбелязва като една от двете критични победи на Християнството над Исляма за цялото Ранно Средновековие. Втората, противно на наложения мит, не е успеха на Карл Мартел (718-741 г.)1 над маврите при Поатие (732г.), а победата на аквитанския херцог Одо Велики (688-735г.) при Тулуза през 721г. Преди да преминем към същинския ход на кампанията и обсадата, ще се занимаем с няколко ключови въпроса, които обикновено не получават достатъчно внимание в научните трудове и популярните електронни публикации.
Извори и историография
Обсадата на Константинопол е отразена в няколко извора, познати на съвременната историческа наука. Водещият византийски източник остава Хрониката на Теофан Изповедник. Текстът е частично достъпен на български в ГИБИ, том III (виж библиография към статията), но изданието на БАН (както и всички от поредицата ГИБИ и ЛИБИ) съдържа един сериозен пропуск – то цитира само онези откъси, касаещи конкретно българите, изваждайки ги от контекста на самата хроника. Подобно „изрязване“ е доста опасно за всяко нормално проучване и спестява на четящите полезни детайли, които могат да бъдат открити в пълния текст.2 Самият Теофан е автор, чиято оценка, макар и доста изчерпателна, трябва да се подложи на сериозно съмнение, с оглед на факта, че самият той е иконопоклонник, който в случая с Лъв III Сириец описва император-иконоборец. В този смисъл, хронистът е крайно предубеден към действията на императора и обективността на оценките му трябва да бъде разглеждана твърде предпазливо от всеки изследовател на периода.
Следващата важна хроника, която ни дава информация за обсадата е труда на Михаил Сирийски (патриарх на Антиохия 1166-1199г.) Текстът на неговата „Хроника“ е написан на сирийски (средновековен диалект на арамейския) и се основава на предходни съчинения, записани от сирийските монаси през IX и X
век.
Съдържанието на хрониката е по-малко популярно в България и доста по-рядко цитирано. Друг детайлен и ценен със своето съдържание източник, е Анонимната Сирийска хроника от 846г., която дава допълнителни детайли около присъствието на арабите в Тракия.
От арабска страна, основните извори по темата са „История на пророците и царетесс на Ат Табари (839-932г.), който черпи информация от по-ранните трудове на Ал Уакиди и Ал Мадайни, създавайки своеобразна компилация от техните трудове. Друг ценен източник на исторически сведения за касаещия ни период е „Книгата на изворите“ (Китаб ал Уюн). Повечето арабски хронисти, нормално, предпочитат да прескочат основните детайли около поражението и залагат най-вече на вероломството на ромеите и в частност на Лъв III, който дълго преговаря с арабите, но в последствие се отмята от клетвите си.
Западните (латински) извори също не подминават ключовата обсада. Тя е отразена от цяла плеяда хроники, сред които „Универсалната хроника от 741г.“, „Делата на неаполитанските епископи“, ,.Хроника“ на Зигберт и Хроника“ на Хугон. Особено внимание заслужава „История на лангобардите“ на Павел Дякон, която се явява основа за всички последващи латиноезични хроники. Част от западните извори използват за фундамент византийските, но присъстват и детайли, които отсъстват в ромейските текстове.
Съвременната българска историография и псевдоисториопис (срещана основно в електронните източници на информация) е развила най-разнообразни интерпретации на събитията от 717-718г. Всички класически научни трудове, посветени на историята на България задължително отбелязват победата на българите над армиите на халифата и отдават заслуженото на предците ни в извоюването на победата над исляма. Основния недостатък на българските текстове, е честото подценяване на ролята, която самите византийци изиграват в спасяването на своята столица, особено чрез разгрома, нанесен на арабския флот през зимата на 717/18г. Обратно, доста от западните историографски трудове пренебрегват българите за сметка на византийците, основавайки своите проучвания най-вече на текстовете на гръцки медиевисти, чието влияние е изключително голямо сред водещите европейски научни центрове. В този смисъл, на лице е очевидна липса на обективност, която е вредна за историята и се нуждае от сериозен историографски „ремонт“, който би оказал чест на българските медиевисти, в случай, че се заемат с него.
Ако трябва да се позовем на конкретни примери от българската историческа наука, отразяването на кампанията срещу Константинопол от страна на родните историци е често съпроводено с доста избирателно интерпретиране и дори цитиране на историческите извори. Ще посочим няколко примери. В своята ..История на Първото Българско царство“, Васил Златарски пише, че действията на българите през 717-18г., са несъмнено потвърждение за спазване от българска страна на договора, сключен през 716г. Между Византия и България. Както ще видим по-долу, изворите не намекват
нищо, подкрепящо подобна хипотеза (но и не се споменава българите да са нарушили съответния договор – бел. авт.). Както ще видим, обаче, за действията на българите срещу арабите съществува далеч по-основателна и директна причина. В този смисъл, клишето, че Лъв III моли българите за помощ е, де факто, недоказуемо, тъй като нито едно сведение, касаещо обсадата – нито византийско, нито сирийско, нито арабско, не предполага Лъв да е пращал пратеници при българите. Нещо повече, както Г Цанкова-Петкова посочва в своето изследване на българо-византийските взаимоотношения, договорът от 716г. не включва (поне според изворите) военни клаузи.4 Друг твърде очеваден проблем с цитирането на извори ни се демонстрира от поредицата „История на Българите“ и по-конкретно том V, където авторите цитират некоректно Михаил Сирийски. Става дума, за използването на данните на хрониста чрез доста манипулиран подход – взето е числото на личния контингент на Маслама, разбит от българите в Тракия, но е изпуснато да се спомене, че българите, надвили Маслама, до преди това са били част от армията му (виж по-долу). Освен това неправилно се интерпретира текста на изворът по отношение страха на арабите от българите. Според посоченото изследване, изворът гласи: „българите нападнали арабите и ги посекли, тези последните се боели повече от българите, отколкото от ромеите.“5 Както ще видим по-долу, подобен цитат в Михаил Сирийски не съществува. Последен пример, който ще дам идва от „История на българите в три тома“, където авторите са си позволили погрешно цитиране на Бешевлиев и неговия труд за българските надписи. Според тритомната история, поместения в труда на Бешевлиев (102-ра страница – бел. авт.) текст за обещаната от Тервел помощ за ромеите се отнася към обсадата от 717-18г. Ако си направим труда да прочетем самия Бешевлиев, се вижда ясно, че поместеният от него надпис касае военната помощ, оказана от Тервел на Юстиниян II.6
За да не навлизаме в дребнав коментар на множеството изследвания по темата, ще спрем с примерите до тук и ще продължим със същината на настоящата статия. В библиографията, приложена в края може да намерите, коректно посочени, използваните извори и всеки един читател би могъл да се допита до оригиналните текстове и да ги съпостави с трактовките, описани както тук, така и в останалите научни трудове, посветени на темата.
Предисторията
Причината за арабския поход срещу Константинопол трябва да се търси колкото във вътрешнополитическата обстановка в самата Византийска империя, толкова и в ситуацията в Умаядския халифат. Византия преживява дълъг две десетилетия период, в който самата легитимност на императорската институция е поставена под въпрос, след като седем души се сменят на трона в Цариград. Тези чести смени са съпътствани от постоянно въвличане на външни фактори (като например българите), които са използвани като лостове, с чиято помощ тежката имперска корона да бъде наместена върху съответната глава. Същевременно, позицията на Умаядите на трона в Дамаск съвсем не е циментирана. Противоречията от Гражданската война (656-661г.), не само че не са погребани редом до тялото на Али, но и се разгарят с нова сила през 680г. Тогава смъртта на Муауия I (661-680г.) се превръща в сигнал за ново разцепление в грамадната арабска империя, свързано с противопоставящите се фракции в двора и най-вече могъщите емири на Шам (Сирия) и Ирак. Като добавим и присъствието на верните на Али мюсюлмани, се получава една взривоопасна смес, чието латентно състояние може да се поддържа само на цената на непрекъснати външнополитически успехи и разширяване на дар ал ислам („домът на исляма“ – т.е. териториите, населявани и управлявани от мюсюлманите) за сметка на дар ал харб („домът на войната“ – т.е. земите на неверниците). В този смисъл, както посочва ат Табари, не е никаква изненада, че новия умаядски халиф Сулайман бин Абд ал Малик (715-717г.) се заема да установи своя престиж и слава чрез завземането на най-великия град на неверниците – Ал Кунстантиния.7 Така, кампанията от 716-18г. се оказва един грандиозен проект за изковаване и подпечатване на владетелската легитимност. Ако си послужим със съвременни термини, една победа над ромеите и вземането на тяхната столица би се превърнало в моментална пи ар бомба, чийто отзвук би разтърсил тогавашния свят. Полагането на византийската столица в краката на халифа би ознаменувало ако не окончателна победа над неверниците, то поне най-значимата крачка към тяхното подчиняване на „праведната вяра“.
Арабите вече веднъж са се сблъсквали с империята в битка за Константинопол (674-679) и този сблъсък завършва с катастрофа, която е сред водещите причини за избухналата Втора Гражданска война (680-692г.), а победата, заслужено, издига престижа на Константин IV Погонат (668-685г.), само за да бъде той помрачен от поражението, нанесено на ромеите от българите при Онгъла (680 или 681г.). Но ако през 70-те години на VII в. Византия е обединена около силен владетел, чийто авторитет и власт са повече или по-малко неоспорими, в началото на VIII век ситуацията е съвсем различна. Смяната на седем души на имперския престол и фрагментирането на политическия елит, води до дестабилизация и тежка социално-политическа криза за православната империя. Гражданската война между Атанасий II и Теодосий III води до разруха и икономически упадък както Тракия, така и части от Анатолия и несъмнено спомога за упадъка на византийския военен потенциал. Същото се отнася и до бунта на Василий в Италия, където местните войски се опитват да издигнат своя командир за император, но се провалят. В крайна сметка, Византия през 716г., когато всъщност започнала арабската кампания, е една раздирана от вътрешни междуособици държава, която може да се окаже лесна плячка за устремения към слава и признание халиф.
Арабската армия
Един от основните проблеми за всеки военен историк, занимаващ се с кампании и бойни действия от преди Модерната епоха, е изчисляването на конкретния брой на участващите войски. Данните на изворите са изключително противоречиви и силно хиперболизирани. Именно безкритичното цитиране на тези извори подвежда мнозина историци в България и много повече псевдотворци, да възхваляват победата на българите, като успех срещу една гигантска армия, чийто брой остава без реален аналог в историята на средновековното военно дело на Балканите. Приемането на подобни цифри като чиста монета, обаче, означава, че по същия начин следва да тълкуваме и по-късните хронографски числа, отнасящи се до Османската империя или по -ранните свидетелства за походите на персите в Европа (например Херодот-бал.авт.). Въобще, във всички тези извори ясно личи нуждата от хиперболизиране на източните орди, които заплашват да погълнат западната цивилизация. В противовес на тази по-скоро романтична и повърхностна оценка на въоръжените сили на халифата, е редно да поставим коректната тенденция към преразглеждане и преоценяване на реалностите с които се сблъсквали тогавашните командири от гледна точка на ограниченията, налагани от логистичните възможности на епохата.
Най-подробният извор за размера на арабската армия е текста на Михаил Сирийски. Той посочва следното: „Маслама превзе Сарди и Пергам, от където взе мнозина пленници. След това, горд, той реши да се отправи към Константинопол. Събра армия от 200 000 конници и 5 000 напълно снаряжени кораба. След това, в допълнение, той взе още 12 000 българи, а също така и 6 000 камили и 6 000 мулета, натоварени с припаси и се приготви да води война за много години напред. Закле се да разруши Константинопол и назначи Умар за пълководец. Освен това, имаше още 30 000 бойци-доброволци с него. Цялата тази армия той изпрати пред себе си, а сам се отправи след тях с отряд от 12 000. Армията раздели на две, като една част пое по суша, а другата – по море.“8 За съжаление, тази цифри остават непотвърдени, но и неоспорени, от нито един друг източник. Теофан Изповедник заявява, че арабите разполагат с 1800 кораба (към които в последствие се присъединяват и други 660, изпратени като подкрепление) и посочва, че по-голямата част от арабския флот остава неприложим за самата обсада, поради плитчините около Константинопол, където „претоварените арабски кораби нямало как да плават“. 9 Общо корабите, използвани от арабите според Теофан са 2460, като голяма част от тях са търговски кораби, допълнително пригодени за война и за превозване на войските. Византийският хронист така и не назовава конкретен размер на арабската армия. За сметка на това, Михаил Сирийски ни дава допълнителни сведения в своята хроника. В хода на самата обсада, арабите използват 20 000 души, които да отбраняват укрепленията, пазещи тила на армията от към Тракия, а други 30 000 са разположени за охрана на корабите.10 Теофан посочва, че 2000 „тежковъоръжени войници“ са оставени да пазят самите кораби, поддържащи армията, докато основната част от флота е оставена по-назад, по протежение брега на Мраморно море.11 Изглежда, Маслама не разполага с пълния си контингент в Европа, тъй като някаква част от армията е оставена в Азия да обсажда Никея (12 000 според Михаил Сирийски). Освен това, през пролетта на 718г., новият халиф Умар II се налага да изпрати нова армия по суша, която да подкрепи блокадата на азиатските подстъпи към Константинопол.
И така, каква, реално, е числеността на армията, която Маслама довежда в Европа? Ако приемем данните на Михаил Сирийски, става въпрос за поне 50 000 бойци, пазещи арабския лагер, плюс един авангарден контингент, който, както ще видим в последствие, бил унищожен от българите. Още 12 000 души обсаждат Никея, което означава, че заедно с българските наемници, общите сили на арабите възлизали на поне 74 000 души. Разбира се, освен тези охраняващи сили, арабите разполагат и с реален обсаждащ контингент, разположен срещу стените на Константинопол. Тези войски не би следвало да са по-малки от комбинираните сили за отбрана – т.е. поне 50 000 души. Това означава, че общата численост на арабските сили, участващи в кампанията до зимата на 717г. е около 130-140 000 души. Дори да отхвърлим посоченото от Михаил Сирийски число от общо 254 000 и да го съкратим на половина, остава на лице една наистина значителна военна сила, която арабите несъмнено могат да поставят на бойна нога с цел постигане на ключовата цел – завземането на Константинопол.
Кой е Маслама?
Пълководецът на арабската армия – Маслама (пълното му име е Маслама ибн абд ал Малик) е един от най-изтъкнатите и значими фигури в Умаядския халифат от началото на VIII век. Син на халифа Абд ал Малик ибн Маруан (685-705г.), той се издига като един от ключовите военно-политически дейци на халифата. Син на робиня, той няма право на наследство над престола, но се явява полубрат на трима халифи и това му отрежда първостепенна роля в арабския двор. За първи път името му се споменава в контекста на една кампания в Киликия през 705г. Две години по-късно, Маслама (наричан в гръцките извори Масалмас – бел.авт.) ръководи наказателна експедиция на арабските войски, насочена срещу Тиана (гр. Tuava дн. Кемерхисар, Турция)
Въпреки тежката обсада и неблагоприятните условия през зимата на 707-8г., Маслама успява да задържи армията си на позиция, да разгроми изпратените от ромеите подкрепления и да превзема града. Няколко месеца по-късно, през лятото на 708г., арабският принц постига повторен успех над ромеите при Аморион и оплячкосва Исаврия през следващата година. Тези победи водят до издигането му до управител на Армения и Азербайджан, постове, които съчетава с позицията си на губернатор на Северна Сирия. Това, де факто, го поставя начело на една от най-ключовите зони в Арабската империя –
границата с Византия, концентрирайки в ръцете му контрола за целия газават,
12
който арабските армии ще водят против „неверниците“. Маслама скоро оправдава оказаното доверие. През 710г., арабите повеждат поредица от експедиции към Кавказ, ръководени лично от Маслама. Втората, от 713/14г. се увенчава с успех и ключовия град Дербент, който контролира пътя между Волга и Иран, е поставен под контрола на арабите. Това завоевание бележи началото на т.нар. Втора Арабо-хазарска война, продължила с прекъсвания до 737г., когато и двете страни, изтощени от конфликта се оттеглят, оставяйки Кавказ
13
като естествена бариера помежду им. Но да се върнем на Маслама. Докато подчинява Кавказ, арабския генерал не забравя и Византия. Няколко последователни рейда в Галатия се увенчават с поредица успехи – през 712г. арабите оплячкосават Амасия, а през 714г. завземат Малатия. Когато през 715г., халифът Сулайман решава да задейства своя план за завземане на Константинопол, Маслама изглежда като логичния кандидат за изпълнение на задачата. Историята на Константинополската кампания ще разкажем по-долу. Тук заслужава да отбележим, че неуспехът не довел до загубата на престиж за Маслама. Напротив той остава на своя пост още две години, след което е изпратен в Ирак, където първо се разправя с бунт на хариджитите (крайна секта на исляма, вероятно първата такава. Действията им от онази епоха доста напомнят на съвременните ислямистки групировки – бел.авт.), след което потушава бунта на Язид ибн ал Мухалаб (бивш управител на Ирак, вдигнал се на бунт срещу халифа Язид II през 721г. – бел.авт.) и лично отнема живота на предателя. Въпреки това, новият халиф Язид II (720-724г.) решава да отстрани неудобния генерал. Името на Маслама изчезва от изворите до 725г., когато след възкачването на неговия полу-брат Хишам ибн ал Малик (724-743г.), Маслама е върнат на служба в Азербайджан, където успешно воюва с хазарите и извършва поредица от успешни рейдове срещу Византия. Изглежда популярността му не допада и на новия владетел и Маслама е отстраняван на няколко пъти и връщан отново в критични ситуации, за да спасява арабските владения в Армения от хазарите. В крайна сметка, през 735г. се оттегля от активна служба и умира три години по-късно, през 738г
Кариерата на Маслама ясно показва, че той е умел тактик, добър стратег и генерал, способен да воюва както срещу ромейската редовна армия с нейната отлична пехота и специфичен маниер на боя, така и срещу могъщите степни кавалерии на хазарите, които разбива в поне две открити сражения, когато силите им са командвани лично от хаганите. Маслама несъмнено е опитен в провеждането на обсади, знае всичко за укрепяване на неудобни позиции и доказва, че тежките зимни условия трудно го разколебават да вдигне блокадата на набелязаната цел. В този смисъл е повече от задължително, да отдадем дължимото на арабския пълководец, а също така да отчетем факта, че българските победи, за които предстои да споменем, не са извоювани срещу някакъв посредствен придворен арабски велможа, а срещу ветеран, прекарал по-голямата част от кариерата си на седлото, командвайки армии, нанесли съкрушителни поражения на всички основни опоненти, с които се сблъскват. Няма да е пресилено да кажем, че провалът на Маслама в Тракия е вероятно най-сериозното поражение в иначе блестящата му кариера.
Кой управлява България през 716-718г.?
Този въпрос продължава и до ден днешен да тормози българската историография. Според Именника на българските ханове, Тервел управлява 21 години и е наследен от друг владетел, чието име не се чете, властвал 28 години. Кога, обаче, е първата година от управлението на Тервел и кога е последната от управлението на неговия наследник остават все отворени въпроси. Хронистите ни помагат с указания, за човек, на име Кормесий (който днес се приема официално за наследник на Тервел), с когото Византия сключва прословутия мирен договор от 716г. и на когото, според надписи на Мадарския конник, ромеите изплащат ежегоден налог. Теофан Изповедник допълнително усложнява нещата като посочва в своята хроника, че Кормесий е господаря на българите, с когото се подписва договора от 716г., ала през 719г., когато един от претендентите за ромейската корона търси помощ от българите, той се обръща към Тервел. Това кара някои изследователи да подозират, че Кормесий е съвладетел на България и вероятно е син на Тервел, който го приобщава към властта в някакъв момент от царуването си. Тезата изглежда удобна, но не може да бъде потвърдена. Съществува и сериозно разминаване в хронологията на българските владетели. Ако приемем официалната дата, посочена в нашата историопис за начало на тервеловото управление – 701г. И използваме данните на Именника, излиза, че Тервел управлява до 721г. и е наследен, вероятно, от Кормесий, който управлява до 749г. Това, обаче, не съвпада с официалната хронология, съгласно която, управлението на Кормесий продължава до 739 (т.е. десет години по-малко). Ситуацията около самата константинополска кампания също остава доста мъглява, поради простата причина, че нито един извор не назовава кой командва българите по това време. Нещо повече, текстът на Михаил Сирийски предполага наличието на две отделни български фракции, които се сражават срещу арабите (както ще видим по-долу). Едната са онези 12 000 наемници, доведени от Маслама, а другата – „българите отвъд Дунава“ които говори Павел Дякон в своята „История на Лангобардите“.14 Така, изглежда, предците ни са действали в две самостоятелни армейски единици, всяка от които носи своята заслуга за успеха над арабите. Това поставя следния казус – наемниците в Тракия са имали свой командир, който не е Тервел или Кормесий. Това се доказва по един много елементарен начин – присъствието на български контингент на страната на арабите несъмнено щеше да бъде споменато от Теофан Изповедник като нарушение на мирния договор от 716г. Теофан не пропуска да спомене българския отряд, пратен от Тервел в помощ на узурпатора Артемий. Доказателство, че договорът не е погазен, е и надписа на Мадарския конник, който вече споменахме, свидетелстващ за продължаващите плащания.
Това означава, че контингентът, за който споменава Михаил Сирийски, не е част от войските на Дунавска България. Ами сега? Отговорът на този казус не е толкова невероятно сложен за открояване, поради простата причина, че Дунавската България не е единствената територия на Балканите, на която има българи. Още от края на VII век., в Македония съществува област, контролирана от Куберовите българи, които се намират в особени отношения (вероятно федеративни) с империята на василевсите. От една страна знаем, че куберовите българи са отговорни за поне две кампании в Тракия и Македония от 80 -те и 90-те години на VII век. От друга, изворите не ни предлагат много свидетелства за военни действия между тези българи и Византия през следващите десетилетия. Ако Маслама действително търси съюзник на Балканите, който би могъл да му осигури силен контингент в кратки срокове, контингент, който е запознат с местния терен и условия, то македонските българи се явяват идеален кандидат. Веднъж сложил ръка над Дарданелите (което се случва още през 716г.), Маслама лесно може да проводи мисия в Македония и да си закупи услугите на български контингент, който да се присъедини към армията на арабите в Тракия за предстоящата обсада.
Това, обаче, не отговаря на въпроса кой командва в Дунавска България, която има своята ключова позиция в развоя на събитията. Принципно ни остава само да гадаем, но едно елементарно пресмятане на базата на известните ни дати подсказва, че към 716г., Тервел би следвало да е мъж в доста напреднала възраст – вероятно около 60-те. Това косвено се потвърждава и от най-късната дата посочвана за край на неговото управление – 721г. или едва три години след успеха срещу арабите. В такъв случай, Кормесий, неговият наследник и вероятен съвладетел, управлявал поне още две десетилетия след това, изглежда като по-вероятния кандидат за реален ръководител на българските войски. Не би било изненадващо и ако пак той стои начело на силите, пратени от Тервел в Тракия през 719г. Всичко това, разбира се, остава по-скоро в сферата на научните предположения, но по-сигурно да допуснем, че не хан Тервел, а някой друг е ръководел българските войски в борбата им с арабите.
Ако приемем Михаил Сирийски като достоверен източник и потвърдим
хипотезата, че наемниците в арабската армия са българи от Македония, то начело на тях вероятно сетои някой от водещите фигури от куберовия род (ако не и самия владетел на куберовите българи, чието име, уви, ние не знаем – бел. авт.) При всяко положение, вероятността двете български сили, сражавали се с арабите в Тракия да са били командвани от братовчеди е изключително голяма.
Византия, България и Арабският халифат към 716г.
.
Арабската кампания срещу Константинопол (715-718г.)
Макар реалните военни действия между араби и византийци да започват през 716г., приготовленията за кампанията стартират още през 715г., когато арабите започват да мобилизират своите сили и ресурси за предстоящия поход. Основната част от силите, подготвени за кампанията, са събрани от Шам (Сирия) и Джазира (Месопотамия), като мнозина от тях са ветерани от скорошни кампании в Персия, Трансоксиана и Кавказ. Армията се подготвя надлежно, запасявайки се със зимни и летни униформи, голямо количество продоволствия, обсадна техника и „нафта“.15 Самият Маслама, назначен за „главнокомандващ по суша и море“, разполага своя щаб в Дабик (дн. Северна Сирия) и там започва постепенно да концентрира контингентите „идващи от всички краища към него“.16 Град Дабик – голям търговски и религиозен център от онази епоха, се превръща в естествена отправна точка на похода, който би следвало да пресече Киликия, да мине през тема Анатолия и да завие към Дарданелите, където арабската сухопътна армия да се засече с флота, концентриран вероятно в Тир или Сайда (Сидон) и пратен по море покрай малоазийския бряг. Сред основните укрепени позиции, които Маслама се надява да завладее е град Аморион – столицата на тема Анатолия.
17
Походът започва през лятото на 715г. Армията на Маслама напуска Дабик и преминава през Германикея (дн. Кахраманмараш), след което, по думите на ат Табари, „превзема града на славяните и се насочва към Афиф, където останали да зимуват“. Зимата на 715/6г., арабите прекарват в Киликия, държейки под контрол основните гранични територии между двете империи. Градът на славяните, за който ат Табари споменава, вероятно се свързва с някаква погранична крепост, в която ромеите настаняват славянски контингент (или са заселили определен брой хора, прехвърлени от Балканите). Теофан Изповедник разказва, че през 695г., 30 000 „от преселените“ славяни участвали в похода на Юстиниян II срещу арабите, а в последствие се сражават и на страната на арабите против ромеите. Изглежда, в края на VII и началото на VIII в., в Мала Азия има значителен брой славяни, разположени като погранични войски, чиято цел е да служат като буфер пред ежегодните арабски инвазии.
След успешното нахлуване, през пролетта на 716г., арабите подновяват своя поход и се отправят срещу Аморион. Здравата византийска крепост се подготвя да им даде достоен отпор и Маслама търси вариант да вземе града с по-малко трудности. Съдбата му предлага този случай в лицето на Лъв Сириец. Бъдещият византийски василевс е назначен за управител на Анатолия от император Анастасий II, който за кратко заема византийския престол (713-15г.) След свалянето на Анастасий и издигането на Теодосий III (715-17г.), Лъв Сириец е свален от поста и бяга при управителя на тема Армения – Артавазд. Там той подготвя своето отмъщение и несъмнено зорко следи ходовете на Маслама. Напредването на арабите му дава шанс и през 716г. той се представя на Маслама при Аморион. Според ат Табари и Миахил Сирийски, Лъв обещава на Маслама да му предаде Константинопол, ако той самият седне на трона във Византия. Теофан Изповедник коментира, че Маслама не повярвал на обещанията на Лъв, знаейки че последният се опитва да го измами. Във всеки случай, Маслама изглежда решил да подпомогне Лъв, надявайки се, най-малкото, византиецът допълнително да затрудни положението на своите сънародници чрез машинациите си. Начело на един отряд от 6 000 араби, Лъв Сириец успява да спаси семейството си, заточено в Аморион от Теодосий III, след което се отправя към Константинопол, където пристига през март и използвайки арабския отряд като коз, успява да влезе в столицата и да свали Теодосий III. Лъв съумява да измами арабите и не ги допуска в града,
16 Ibid.
17 Сулайман се възкачва на трона през февруари 715г., което означава, че поне няколко месеца са били нужни за да се организира армията.запазвайки Константинопол за себе си.
Междувременно, Масалама, вярвайки че Аморион е подсигурен от Лъв Сириец, продължава похода си на запад, завзема Сарди и Пергам и слага ръка на тема Трацезион. Арабите вземат много пленници от местното население и освободждават онези араби, които се намират в плен на ромеите.19
Тук в изворите настъпва известно объркване. Според ат Табари, Лъв влиза в Константинопол след като Маслама вече поставя града под обсада и всъщност възцаряването му е част от сделката, която византиецът сключва с арабите. Според хрониката на Михаил Сирийски, Сирийската Хроника от 846г. и Теофан, обаче, Маслама пристига под стените на Константинопол след като Лъв се възкачва на трона. Теофан дава и конкретна дата за началото на обсадата -15-ти август, 717г. В този смисъл е по-вероятно да се приеме информацията, предоставена от Михаил Сирийски, която допълва текста на Теофан – Лъв използва арабския контингент така, както Юстиниян си служи с българите, пратени му от Тервел през 705г. Във всеки случай, армията на Маслама трябва да изчака пристигането на арабския флот, натоварен с допълнителни провизии и да се прехвърли през Дарданелите заедно със своя обоз и съпътстващи части (търговци, инженери, слуги и т.н.).
Редно е и да направим още едно уточнение – според Михаил Сирийски, българския наемнически контингент пристига в служба на Маслама още в Мала
Азия през 716г. Хрониката поставя набирането на българите непосредствено
20
след завземането на Сарди и Пергам от арабите. Подобен развой не е невъзможен, в случай че част от арабския флот е заделен да транспортира българския контингент от Беломорието към сборния пункт. Това, обаче противоречи на военната логика. Далеч по-вероятно е българите да са се присъединили към своите арабски съюзници след прекосяването на Дарданелите в лятото на 717г.
Приемайки сведенията на Михаил Сириец и на Теофан за най-достоверни, можем да поставим началото на арабската обсада към август 717, когато Маслама заповядва да се изградят укрепления от насипи и каменни ограждения около крепостните стени на Константинопол, а града да бъде блокиран по море от арабския флот. Пак по същото време, той изпраща силен авангарден отряд, който да нахлуе във вътрешността на Тракия и да разори местните крепости, лишавайки ромейската столица от всякакъв шанс за подкрепа. Тази армия
прекосява Източна Тракия, продължава на северозапад и вероятно достига или
21
до областта Загоре или директно навлиза в Мизия. 21 Анонимната Сирийска
хроника ни дава интересен детайл – армията, нахлула в земите на българите, е
22
водена от пълководец на име Ухайда. Ако се обърнем към западните извори,
18 Михаил Сирийски, Хроника, 138
19 Анонимна хроника от 846г. (взето от https://archive.om/stream/BrooksASyriacChronicleOfTheYear846/brooks%20A%20Syriac%20Chronicle%20of%2 0the%20year%20846 djvu.txt на 15,03,2016г.); Михаил Сирийски, Хроника, 137
20 Михаил Сирийски, Хроника, 137
21 Анонимна Сирийска Хроника от 846г.; Павел Дякон, История на Лангобардите, глава 47; „Ведастинска Хроника“ в ЛИБИ, том 2, с.53-54; „Делата на неаполитанските епископи“ в ЛИБИтом 2, с.21-22;
22 Анонимна Сирийска Хроника от 846г.
които до един повтарят една и съща версия, излиза, че стълкновението между българи и араби се случва едва след като Маслама вдига обсадата на Константинопол през август 718г. Проблемът при всички западни извори е, че те буквално преписват един и същи текст – “История на Лангобардите“ на Павел Дякон. Единствен монахът Зигберт в своята хроника, писана през XI век
23
вкарва един различен елемент – цифрата 30 000 сарацини избити от българите. Другият латински текст, писан след Павел Дякон, който предава по-различно съдържание е хрониката на Анастасий Библиотекар, но неговия текст е буквален препис на Теофан Изповедник. Така, излиза че всички онези западни хронисти, които славят тервеловата победа, както гласи историографското клише у нас, всъщност повтарят в преписите си един и същи текст, в който, впрочем, името на Тервел никъде не се споменава, нито пък хрониста възхвалява българите като спасители на Европа.
Далеч по-подробните византийски и сирийски текстове подсказват друго. Михаил Сирийски изрично подчертава, че българите разбили арабите в Тракия и след това Маслама поставил двадесет хиляди войници да пазят тила на армията си от тях.24 Разковничето вероятно се крие във внимателното четене на антиохийския патриарх и на западните хроникьори. Михаил Сирийски посочва, че Маслама преминава в Тракия, изпращайки напред основните си сили, а сам той ги следва с отряд от 4 000 бойци (вероятно личната му елитна част). Изоставайки от основните сили, частта на арабския принц е атакувана от българските наемници и разбита, а самия Маслама се спасява с бягство, достигайки основните позиции на арабската армия край Златната врата.25 Тази информация се допълва от текста на Анонимната Сирийска Хроника от 846г., в която се казва, че арабската армия се разполага на лагер в около Константинопол, а Ухайда нахлува в земите на българите и е разбит от тях, а голяма част от армията му е унищожена.26
Всички тези събития, макар и да изглеждат в дисонанс, всъщност следват логична последователност. Маслама няма как да прехвърли 120 000 души в Европа неведнъж. Това се случива на отделни контингенти, вероятно от по 2030 000 души, които преминават Дарданелите, навлизат в Тракия и се отправят към Константинопол. Основният дял от тези войски – около 50-60 000, се разполага под стените на византийската столица. Друг отряд поема на северозапад, с цел да опустоши Тракия и да ликвидира всякаква възможност местните гарнизони да се съберат в единна войска, която да подпомогне обсадения Константинопол. Същевременно, 12 000 араби обсаждат Никея, за да подсигурят Мала Азия. Останават само Маслама с личните си войски и изпратените по-напред български наемници. И тук, изглежда, Ухайда допуска фатална греша. Вместо да се задоволи с разорението на византийските земи, подмамен от лесните успехи, той повежда силите си към Загоре (Мизия звучи по-малко вероятно като цел – бел. авт.), която е владение на дунавските българи.
23 Зигберт, „Хроника“ в ЛИБИ, том 3, с.43
24 Михаил Сирийски, Хроника, 137
25 Ibid.
26 Анонимна Сирийска Хроника от 846г.
българите не продължават да атакуват арабските позиции, прихващайки отряди, изпращани за разузнаване, за събиране на дърва и други припаси или директно атакувайки арабския лагер. Следователно, можем спокойно да предположим, че освен множеството арабски воини, избити в Тракия през ранната есен на 717г., още мнозина намерили смъртта си до идването на зимата, когато, вероятно българите се оттеглили. Хипотезата, че нашите предци не останали под стените на Константинопол се потвърждава косвено от Теофан Изповедник, който заявява, че Тракия замръзнала, скована от сняг и лед за сто дни, в една, очевидно, изключителна тежка зима. 31 Да се мисли, че българите остават на място при подобни условия, без реална перспектива да пробият арабската отбрана, изглежда твърде наивно за командири, които за последните три десетилетия се справят с авари, хазари, араби и византийци.
Паралелно с българската победа в Тракия, византийците извоюват важно предимство по море. В началото на септември, Маслама повежда своя флот с цел да блокира ромейската столица. Теофан подробно разказва за това, как император Лъв III снабдява своите кораби със сифони, изливащи гръцки огън и по-малобройния ромейски флот успява да нанесе решително поражение на арабите, които се принуждават да изтеглят своите кораби извън обсега на византийците и не успяват да блокират Босфора. Нещо повече, арабите бързат да изтеглят основния контингент съдове на брега. Това дава шанс на византийците да действат по-свободно по море. Според хрониката на Зукин, Лъв III заповядва на своите кораби да прекъснат всички пътища за снабдяване на арабската армия от Азия. Любопитен факт, който се отбелязва само в този текст е, че ромеите унищожават мост от кораби, по който арабите преминават в Тракия. Изграждането на подобен потонен мост е доста вероятно с оглед на значителните сили, които Маслама трябва да прехвърли. 32 Този ход доста напомня на начина, по който войските на Ксеркс нахлуват в Европа по време на Гръко-персйските войни.
Резултатът от решителния ромейски успех по море и поражението, нанесено от българите по суша не закъснява. Окопани в твърде ограничен по площ лагер около Константинопол, подложени на чести рейдове от страна на защитниците и атаки от българите в тил, за арабите остават малко възможности за активни действия. Въпреки това, Маслама, който и преди води тежки зимни обсади, не се предава и армията остава на място, вместо, както е по-обичайно през Средните векове, да се изтегли за презимуване в безопасна зона. Войниците трябва да платят цената за непреклонността на своя командир. Както посочват всички източници – Михаил Сирийски, Теофан, Павел Дякон (и всички които го преписват), както и Анонимната Сирийска хроника, арабите се принуждават да избиват своите животни и да ги ядат, а в последствие прибягват до опоскването на всякаква растителност и дори, ако може да се вярва на
31 Теофан Изповедник, Хроника, 396, с.89; „Зимата беше много тежка в Тракия и в продължение на сто дни снежни кристали покриваха земята. Голям брой от конете камилите и другите зверове на врага [арабите] са изядени а хронистите, пишат и за канибализъм в края на зимния сезон. Положението се влошава още повече от избухването на чумна епидемия, която отнема живота на мнозина войници, но очевидно се прехвърля и зад стените на византийската столица, където според Павел Дякон, отнема живота на 300 000 души. 33
През септември, 717г., халифът Сулайман умрира и е наследен от Умар II. През пролетта на 718г., новият халиф решил, първоначално, да продължи обсадата, в която арабите залагат толкова много и заради която понасят толкова страдания. 660 кораба отплават от Египет и Тунис, натоварени най-вече с храна. Тези кораби пристигат във Витиния през пролетта на 718г., но когато командирите им Суфиан и Язид научават за страшното византийско оръжие -гръцкия огън, те предпочитат бързо да отведат корабите си на брега и да избегнат повторен опит за сражение с ромеите. Арабските кораби следват брега на Мала Азия и се установяват на котва на около 40 километра от Константинопол, заемайки бреговата ивица около градчетата Сатирос, Бриас и Карталимен.34 В нощта след пристигането на арабския флот, коптските моряци от египетската експедиция решават да дезертират, открадвайки лодките и малките съдове, съпътстващи основния флот. Те достигат в Константинопол и водачите им известяват Лъв III за местоположението на арабите. Той бърза да мобилизира флотилията си, натоварва корабите с гръцки огън и ги изпраща срещу арабите. Завързалото се сражение донася втори категоричен успех за ромейската флота, която потапя значителна част от вражеските кораби, а мнозина от арабите на борда им попаднали в плен. 35 Паралелно с морската експедиция, по суша е изпратена нова армия, начело с пълководеца Мадрасан. Тя трябва да подкрепи силите на Маслама и вероятно да разбие обръча, стегнал арабския лагер по суша. Повече от вероятно е да приемем, че през пролетта на 718г., българите се завръщат в Тракия и продължават да тормозят арабската армия. Към подобна хипотеза ни навеждат последвалите събития. Но да се върнем на Мадрасан. Новата арабска армия достига равнините около Никея и Никомедия, преминавайки безпрепятствено през Анатолия. Ромеите ги очакват, скрити в близките хълмове и гори, прикривайки отрядите си като местни разбойнически банди (Теофан ги нарича мардаити), които, изглежда, се срещат из анатолийските планини и не събуждат подозрението на арабите. Веднъж излезли в тил на нашествениците, ромеите бързо концентрират своите сили (Теофан подчертава че става дума за пехота – бел. авт.) и атакуват арабите в гръб, нанасяйки им тежко поражение.
С това, към лятото на 718г., всички шансове Маслама да получи подкрепления пропадат, а състоянието на войските му едва ли се е подобрява в сравнение с изминалата зима. Нещо повече, сред арабската армия очевидно започват бунтове, за които споменават хрониките на Зукин и ат Табари. Според тези текстове, арабите „започнали да се бият по между си и се стигнало до там, че човек не смеел да се разхожда из лагера сам.“36 Очевидната деморализацияна арабската армия е пряко следствие както от липсата на военен успех, така и на ужасяващото положение със снабдяването. Дали наистина арабите прибягват до там да ядат своите мъртви остава въпрос на това до колко хиперболизирани са отделните хроники, които предават събитията. Принципно, средновековната хронография изобилства със свидетелства за хиперболи като устойчив елемент от предаването на определен сюжет, особено с цел да се подсили ефекта от посланието на текста – в случая, както изрично се посочва в изворите – че арабите научават, че срещу Божията воля не бива да се върви. В този смисъл, можем да проявим известна доза скептицизъм по отношение на канибализма сред арабската армия. Във всеки случай е сигурно, че много от животните, доведени в началото на похода са избити с цел прехрана, но съществуват известни податки в Зукин и ат Табари, че арабите се опитват да засеят посеви в контрираната от тях зона. Едва ли добивите, ако е имало такива с оглед на зимата, описана от Теофан, са били сериозни. Вероятно е имало опити за повторни рейдове за продоволствия в Тракия, но и те надали донасят достатъчно плячка, особено с оглед разорението, което арабите извършват предходната есен, събирайки „планини от провизии“. Арабските хронисти се опитват да припишат провала в снабдяването на ромеите – според ат Табари, Маслама се подлъва да изгори повечето си провизии за да докаже на Лъв III решимостта си да спази клетвите за мир, вероломно нарушени, в последствие, от лукавия византиец. Подобен сюжет отсъства от текста на Теофан и сирийските хроники, като последните не пропускат да споменат за договорката между Маслама и Лъв III. Доста по-вероятно е арабите да не преценяват правилно провизиите си, особено с оглед на неочакваната атака от страна на българите. Изглежда, в началото на похода, Маслама вярва, че тилът му е подсигурен и че той може да разчита на Тракия като на снабдителна база в хода на обсадата. Събитията, както видяхме, не се развиват според плановете му.
В крайна сметка, в началото на август Маслама получава писмо от Умар II, в който халифът заповядва на своя генерал да вдигне обсадата и да се изтегли, за да спаси армията си от гладна смърт. 37 Обсадата, както посочва Теофан, е вдигната на 15-ти август, 718г., точно година след като арабите обкръжават ромейската столица за пръв път. Именно тук, е мястото да вмъкнем сведенията, дадени ни от Павел Дякон и повторени от западните хронисти след него. След като арабската армия започва своето изтегляне, изтощените им части са атакувани от българите в Тракия и предците ни им нанасят още едно съкрушително поражение. Според Зигберт, арабите (които той нарича сарацини) губят 30 000 души.38 Вероятно именно тази битка визира и Теофан Изповедник, отбелязвайки мимоходом, че българите избиват 22 000 араби. 39 Има известно разминаване между хронологията, наложена от западните хроники и текста, записан от Теофан. Византийският хронист поставя победата на българите през пролетта или ранното лято на 718г., преди Умар II да отзове Маслама. Според Павел Дякон, победата на българите идва след вдигането на обсадата – т.е. в края на август или началото на септември. Подобно разминаване не е твърде фатално за проследяване хода на събитията. Съществува, разбира се, хипотетичната възможност българите да са нанесли сериозно поражение на арабите през пролетта и след това отново след 15-ти август, 718г., но подобна теза изглежда твърде малко вероятна. Изтощените от зимата, глада и болестите араби едва ли имат сили да предприемат големи експедиции извън лагера си и едновременно с това да поддържат обсадата
37 Аmir Harrak (trans.), The Chronicle of Zuqin, с.151
38 Зигберт, „Хроника“ в ЛИБИ, том 3, с. 43; Според монаха Алберих, българите избили 32 000 души („Хроника на монаха Алберих“ в ЛИБИ, том 4, с.180
39 Теофан Изповедник, Хроника,397, с. 90
срещу излазите на защитниците. Във всеки случай, след като са разгромени от българите в Тракия, арабите търсят спасение на корабите си, отплавайки за Мала Азия.
В морето, както свидетелстват и Павел Дякон и Теофан Изповедник, корабите са застигнати от буря и мнозина се удавили. Остатъците от армията се добират до Мала Азия и поемат по обратния път към Сирия. Според Теофан Изповедник, оцеляват само десетима души от цялата армия, пет от които били пленени от ромеите.40 Подобна оценка е твърде преувеличена и дори абсурдна. Хрониката на Зукин ни дава една по-различна информация. Според сирийския текст, арабите се връщат, прекосявайки Мала Азия и опустошавайки византийските земи по пътя си като отмъщение. Достигайки до крепостта Тиана, те са забелязани от местния византийски гарнизон, който подценява състоянието на арабската армия. Управителят на града решава да атакува вражеската армия от засада, но тя е разкрита от Маслама и той изпраща своя подчинен Абас, който пресреща напредващите византийци, надхитрява ги и на свой ред им устройва засада, в която избива мнозина от тях.41
С това завършва тригодишната кампания на Маслама, който успява, в последна сметка да измие част от провала чрез постигнатия в Киликия успех. Както вече отбелязахме по-горе, халифът Умар II не отстранява Маслама от поста му в Сирия и Армения, което означава, че провалената обсада на Константинопол не е възприемана толкова като тактически провал, колкото като катастрофа, причинена от твърде много непредвидени фактори – зимата, морските бури, употребата на гръцки огън от страна на ромеите и разбира се, намесата на българите. За византийците успехът е несъмнен и дори Теофан, винаги скептичен и войнствен по отношение на императорите-иконоборци, не пропуска да прослави Лъв III Сириец, който надвива врага с божията помощ. В този смисъл, ако трябва да посочим спасителят на Европа, то за ромеите това, несъмнено е техния василевс.
Заключение
Победата над могъщата арабска армия, пристигнала под стените на Константинопол, е колкото успех на византийското оръжие по море, толкова и на българското по суша. Въпреки че хронистите споменават някак мимоходом нашето участие в тази съдбоносна кампания, дори пестеливите думи и оценки не могат да помрачат факта, че предците ни постигат най-малко три решителни победи над една от най-силните средновековна армии, водена от един от най-талантливите пълководци на своето време. Трудно е да се прецени колко точно араби загиват от българското оръжие. Дали „само“ 22 000, както посочва Теофан, дали 30 000, за които пише Зигберт (32 000 според Алберих) или би следвало да прибавим още поне 10-15 000, избити в Тракия през 717г.? Това, остава въпрос на който трудно ще дадем отговор. Една реалистична и премерена оценка предполага, че българите ликвидират около У от арабската армия, която Маслама извежда от Трацезион през 716г., като прибавим към това и дезертирането на 12 000 български контингент, получаваме общо около 1/3, превърната от ефективна сила в купчина прах. Това, което изворите подсказват, е, че пораженията в жива сила, нанесени от българите, далеч превишават пораженията, понесени в следствие на морските битки с ромеите. Това не означава, че победите на византийския флот нямат грамадна тежест върху изхода на кампанията. Напротив – осигуряването на хегемония по море е несъмнен успех, който подпечатва съдбата на изолираната в Тракия арабска армия. Това, което българите не успяват да убият, а ромеите да изгорят, е ликвидирано от студа, глада и чумата. Ако вярваме на Зукиновата хроника, Маслама успява да се върне в Мала Азия с достатъчно армия, че да съумее да отблъсне опита на управителя на Тиана да му нанесе едно последно поражение. Това означава, че арабите вероятно разполагали с поне 1/3 или У от първоначалните си сили, докато се завръщали към Сирия през 718г. При всяко положение, общите им загуби вероятно възлизат на над 60 000 души (а може би и над 70 000), повечето от които загинали в следствие на глада, студа и болестите.
В съзнанието на нашия народ, името на хан Тервел трайно се е наложило като личността, която спасява Европа от арабската заплаха. Както вече отбелязахме, вероятността Тервел лично да командва българските войски в Тракия е твърде нищожна и не се потвърждава от нито един наличен извор. Далеч по-вероятно е, неговият наследник и съвладетел Кормесий да ръководи дунавските българи в Тракия, докато контингента, който служи първоначално на арабите, има друг командир, най-вероятно от владетелския род на Куберовите българи. Българската медиевистика имат пред себе си твърде дълъг и стръмен път, преди да може със спокойствие и категоричност да оценяваме събитията от средновековната ни история. Както статията разкрива, ние нямаме сигурни доказателства нито за хронологията на управление на нашите владетели, нито за реалните взаимоотношения между дунавските и македонските българи. Археолози и историци ще трябва да се потрудят изключително много на терен в търсене на повече доказателства за съществуването и битието на Куберовите българи и за тяхното място в балканската история. Що се отнася до изворите – българската историография има остра нужда от превод и публикуване на ключовите средновековни извори в тяхната цялост а не под формата на извадени от контекста фрагментарни късове, какъвто е случая с ГИБИ и ЛИБИ. Фактът, че сирийските хроники за дълго време остават непопулярен източник на информация, а арабските и арменските извори са направо пренебрегвани в популярната историопис са непростими пропуски за една съвременна наука, която има претенцията за европейско ниво.
Авторът изразява своето най-искрено желание конкретната статия да предизвика необходимия дебат, да накара специалистите да се задействат и да отхвърлят, потвърдят или предложат различно тълкуване тезите, посочени в настоящия текст.
Александър Стоянов
БИБЛИОГРАФИЯ:
Гръцки Извори за Българската История (ГИБИ), том 3 (София: БАН, 1960г.)
Латински Извори за Българската История (ЛИБИ), том 2 (София: БАН, 1960) и том 3 (София: БАН, 1965г.)
Blankship K. Y., The End of the Jihad State: The Reign of Hisham Ibn Abd Al-Malik and the Colla (New York: State University of New York Press , 1994)
Brooks, Ernest Walter, “A Syriac Chronicle of the Year 846“, в Zeitschrift der Deutschen Morgenlandischen Gesellschaft 51 (1897): 569-588
Brooks, E. W., „The Campaign of 716-718 from Arabic Sources“ в The Journal of Hellenic Studies 19 (1899), с. 19-33
Harrak, A. (trans.), The Chronicle of Zuqin, part III & IV (Toronto: Pontifical Institute of Medieval Studies, 1999)
Kennedy, H., The Armies of the Caliphs: Military and Society in the Early Islamic State (London and New York: Routledge, 2001)
Michael the Great, “Chronicle” в Sources of the Armenian Tradition (Long Branch, N.J., 2013)
Paul the Deacon, Historia Langobardorum (Philadelphia: Pensylvania University Press, 1974)
Turtledove, H., The Chronicle of Teophanes: Anni mundi 6095-6395 (Philadelphia: University of Pensylvania Press, 1982)
Бешевлиев В., Първобългарските надписи (София: БАН, 1992г.)
Божилов И., Гюзелев В. (ред), История на Българите в три тома, том I (София: Анубис, 1999г.)
Зафиров Д., Александров Е. (ред.), История на Българите, том V Военна история на българите от древността до наши дни (София: Труд, 2007г.)
Златарски В., История на българската държава през средните векове, том I, част 1 (София: Наука и Изкуство, 1970г.)
Цанкова-Петкова Г., „Българо-византийските отношения според мирните договори от края на VII в. до началото на IX в.“ в Античная древностъ и
.
.
