„Те се различавали съществено от многобройните други номадски народи, които просъществували кратко и изчезнали със своите имена, без да оставят след себе си нищо, освен лошия спомен и няколко упоменавания в хрониките“ (проф. дин Н. Я. Мерперт)

Заниманията със спорния въпрос за произхода на прабългарите напоследък излизат извън рамките на научността. Както правилно отбелязва Рашо Рашев, след премахване на предварителното рецензиране на научни статии, сполетяло българската наука през последните двадесетина година, в обръщение влизат прекалено много на брой не съвсем академични писания върху прабългарското минало. Специалисти от всевъзможни области на научното познание се чувстват подготвени да пишат именно за прабългарите, като общо взето се случва следното – много се пише и говори, а малко се чете.

Медиите също сериозно са се захванали с прабългарите, като напоследък се лансира сензационният възглед, че историята на нашите предци умишлено е изопачавана. Това естествено вменява на прабългаристите от близкото минало някаква вина, едва ли не съществува упрек към тяхното невежество и научна злонамереност. Аз изобщо не съм съгласен с такива високомерни и патетични оценки и ще кажа защо.

Правилно се подчертава, че официалната теория за произхода на прабългарите търпи коренна промяна. До скоро се считаше, че прабългарите са от тюркски произход, днес повечето изследователи твърдят, че прабългарите са от ирански произход.

Рядко се отбелязва фактът, че редом с официалната теория си съжителстват и по няколко неофициализирани теории, т.е. в историческата наука никога не е имало, няма, а навярно няма и да има пълно единомислие. Историята не представлява прост сбор от факти, които да имат математическо измерение, като в примера 2+3=5. В заниманията с история историците не могат като математици да се обединят и да потвърдят веднъж завинаги: „Да, сборът на 2 и 3 е 5; така е било, така е и така ще бъде.“

Да се върнем на прабългарите и техния произход. Един от основните аргументи за това, че прабългарите са тюрки, е тяхната религия. След разчитане на един надпис върху колона от Мадара, дело на академик Веселин Бешевлиев, в който се съдържа името на тюркския бог Тангра, научната общественост прие, че този тюркски бог е върховен за прабългарите в Дунавска България. Тази информация дълги години не е била подлагана на сериозно съмнение, защото е съвсем нормално прабългарите, ако са тюркско племе, да почитат именно тюркския бог Тангра.

Проф. Веселин Бешевлиев

Днес, когато тюркският произход постепенно отстъпва място на иранския, много критики се отправят към тълкувателя на надписа Бешевлиев. Рядко се споменават приносите му за разпространението на същата тази иранска теория в прабългаристиката още в далечната 1967 г., чрез известната му статия „Ирански елементи у първобългарите“. В тази статия Бешевлиев обявява за ирански следните имена, познати ни от историята на Първото българско царство: Аспарух, Борис, Кардам, Мостич, Омуртаг, Расате и Пресиан. От ирански произход, според него, е владетелският род Дуло и бащата на Аспарух Кубрат.

Всъщност идеите за силно иранско влияние не са нещо ново в прабългаристиката към този момент. Още през 1948 г. големият изследовател на угрофините и на прабългарите, археологът А. П. Смирнов изказва мнението, че прабългарите директно произхождат от сарматите, племе от иранската езикова група.

Алексей Петрович Смирнов (1899-1974), историк и археолог

По-късно, през 1961 г. се изнамират нови сведения в поддръжка на преобладаващо сарматския (ирански) произход на прабългарите. Това става с излизането на статията на В. Т. Сиротенко „Основни теории за произхода на древните българи и писмени източници от IV-VI век“.

Василий Трофимович Сиротенко (1915-2006), историк, специалист по късна Античност. Любопитен факт от неговата биография е, че по време на участието си във Втората световна война, при освобождението на Краков спасява живота на Карол Войтила, бъдещия папа Йоан Павел II

Смирнов и Сиротенко акцентират на съществуващото свидетелство от IV в. сл. Хр. от сирийския автор Мар Абас Катина, което достига до нас в препис от арменския историограф Мойсей Хоренски („История на Армения“), споменаващо българите в Прикавказието още в 149-127 г. пр. Хр: „Аршак, сина на Валаршак, управлява Армения 13 години… През неговите дни имаше големи смутове в земите на голямата Кавказка планина, в страната на българите. Много от тях се отцепиха, дойдоха в нашата земя и се настаниха за дълго време по-долу от Кол/Кох в плодородните околии, богати на жито…“.

Ако вярваме на това писмено свидетелство, ще се окаже, че българите са живели в Прикавказието още във II в. пр. Хр. Това не кореспондира с други подобни извори и е трудно приемливо. Защото няма обяснение как прабългарите биха живели толкова време, без да бъдат назовавани поименно другаде, освен в компилативните съчинения на Мойсей Хоренски и Мар Абас Катина.

Освен това в „Именника на българските ханове“, който е собствено българска хроника, описваща управляващите владетели на българите от най-древни времена, като пръв в списъка и основател на рода Дуло се посочва Авитохол (хунският вожда Атила). Негов приемник на трона на българските владетели е Ирник, синът на Атила Ернах, също от рода Дуло.

Виждаме едно отъждествяване на прабългарите с хуните на Атила, което е налице в края на IX и началото на X в., предполагаемият период на създаване на хрониката.

Хунската инвазия в Европа започва 375 г. сл. Хр. Най-прочутият хунски вожд Атила управлява в периода 434-453 г. Тогава реално се появяват в изворите и българите. Първото достоверно писмено свидетелство за прабългарите е от края на V в., малко след смъртта на Атила, дело на Йоан Антиохийски, който писал, че император Зенон (476-491) използвал прабългарите за съюзници срещу готите. В следващите десетилетия за прабългарите пишат остготският историк Йорданес и византийският Прокопий Кесарийски.

Не бива да се влиза в другата крайност и да се отрича установения чрез много проучвания ирански произход на прабългарите, и да се връщаме пак към тюркската теория. Но трябва да знаем, че върху иранската теория не е имало наложена възбрана, защото много учени – лингвисти, археолози и историци от миналото също са дали своя принос за налагането ѝ.

Трябва да се имат предвид обаче и сведенията, сближаващи прабългарите с хуните и с тюрките. Такова едно е Военно-инвентарният надпис от местността Бял бряг до Преслав. В този надпис е изложен броя на военното снаряжение, с което се задължават да участват прабългарски аристократи в изпълнение на военната си повинност към владетеля.

„Зитко ичиргубуле:Хумши кюпе 455, тулши 540 Естрогин – кюпе 437, тулши 854

Тортуна пиле зопан: Естрогин – кюпе 20, тулши 40, Алхаси – кюпе 1, хлобрин 1“

(превод по Бешевлиев) „Зитко ичиргу боил (има) меки ризници 455, шлемове 540, люспести ризници 427, шлемове 854

Жупанът заедно с хората си (?) има: люспести ризници 30, шлемове 40, верижни ризници 1, шлем 1.“

Един от най-изтъкнатите тълкуватели на този надпис е френският професор по ориенталски езици Жан Дени. Професорът е специалист по арабски, персийски, турски и руски. През 1947 г. пише статия, посветена на въпросния надпис („Един надпис на първобългарски, открит до Преслав“).

Според Дени думата „ичиргу“ идва от старотюркската „ичреги“, която значи „вътрешен“. А целият израз „Зитко ичиргубуле“ значи „вътрешният боил Зитко“ („приближеният до владетеля, до владетелския дворец болярин Зитко“).

„Пиле“ произхожда от тюркската дума „биле“ – „заедно“.

„Кюпе“ произлиза от древнотюркското „кюпе ярик“, вид ризница, описана от тюрколога Кашгарлъ Махмуд през XI век.

За останалите думи („естрогин“, „алхаси“, „тулши“ и „хлобрин“) френският професор не намира аналог във владените от него езици, но предполага, че са тюркски термини, свързани с военното дело и военното изкуство.

Тюркски имена сред населението на Първото българско царство срещаме и в други епиграфските паметници (надписи върху камък или друга твърда повърхност) . Такива лични имена са Сончонка, Тупай, Аян и др.

Тъй, като за доказването на произхода на прабългарите в писмените източници липсват необходимите сведения, ще трябва да се обърне внимание и на прабългарската материална култура.

Как да се докаже родство и принадлежност въз основа на материална култура, при отсъствие на писмени сведения? Най-характерният етно определящ белег в материално отношение е погребалният обред. Знаем, че погребалните обичаи на хората винаги са свързани с някаква представа за отвъдното, следователно в същността си погребенията са свързани с религиозния мироглед на погребания. Ако прабългарите са от тюркски произход, очаквано е да погребват мъртвите си подобно на хунските и (прото)тюркските племена; ако са от ирански произход би трябвало да се погребват подобно на късните скитски, сарматските и алански (ирански) племена.

До момента археологическата наука по безспорен начин е доказала, че погребалният обред на прабългарите е твърде близък, дори идентичен именно с този на иранските племена, и е много различен от този на хуни и (прото)тюрки.

За същото говорят антропологичните изследвания на костен материал от прабългарски некрополи. Обичайният расов тип на прабългарите е европеиден, със съвсем слаб монголоиден примес. Честа практика на погребенията е, на мъртвеца да се прилага изкуствена деформация на черепа, което е характерно именно за сарматските племена от източноевропейските степи, като при тюрките такова нещо отсъства.

Ако при характеристиката на прабългарската езическа култура вземем предвид смесицата между хунски и (прото)тюркски културни традиции, от една страна, и скитско-сарматските културни традиции, от друга, ще трябва да възприемем някакво междинно обяснение, помиряващо двете културни противоположности.

Аристокрацията следва тюркския военно-политически модел, което можем да видим в Именника (чрез идентификацията с хунските владетели Атила и Ернах), но и още във военната титулатура (в някои лични имена). Следователно политическата култура на прабългарите е тюркска.

Мнозинството от прабългарите, тези подчинени на племенната аристокрация са от ирански произход, за което свидетелстват археологическите находки, а и материалната култура изобщо.

Проф. Рашо Рашев

Както пише още 1969 г. Михаил Артаманов в списание „Археология“, „Едва ли можем да се съмняваме в това, че българското население… се е образувало не само от тюркски племена, които се явяват в периода на хунското нашествие и след него. То се е образувало в значителна степен и в резултат от тюркизацията на местното сармато-аланско население и е наследило много традиции на неговата култура.“

Тази теза поддържа и доказва в много свои публикации големият специалист по прабългарска археология Рашо Рашев.

В заключение ще кажа, че прабългаристиката е консервативна област, както повечето области на научното познание, в нея трудно се приемат фундаменталните открития и трудно стават промени в наложилите се като официални теории. Това не значи, че науката за прабългарите не търпи развитие, тъкмо напротив, напредъка в областта и всеобщия интерес към прабългарското минало са само повод за гордост.